Велимир Петров
Александър Дяков
профили
Цитат от Интернет, послучай седемдесет и петата му годишнина:
… Една от най-колоритните фигури на софийската бохема — чешит, бунтар и непукист. Голям скулптор, Сашо Дяков дарява и българското кино с една уникална с изповедалността си роля във филма на Рангел Вълчанов „С любов и нежност“.
Такова е и отношението ни към него днес, на неговата 75-годишнина — любовно-нежно, но и с поклон към едно нестандартно артистично присъствие, което вдъхновява младите творци да бъдат по-хард и по- дръзки в своята освободеност…
Александър Дяков е — а сега де; откъде да започна; какво по-напред е той… Щото е един конгломерат от разни съставки. Всички речници са единодушни в скромните си определения за конгломерат — механична смеска от разни съставни части. Но при Сашо Дяков не е съвсем механична: тя — смеската, е и органична, енциклопедична, дълбоко патетична, крайно симпатична за някои е и алергична, сатирична и комична. Има и — неприлична!
Такааа — Сашо Дяков ми е колега, но скулптор; и то не какъв да е — а от най-талантливите ни родни скулптори. Сега е точно на седемдесет и пет; отдавна не сме се виждали, но знам, че си е жив и здрав. Срещнах го за първи път, преди петдесет и пет години. Като самостоятелен (вече) юноша, ходих с панаирджийски влак от Русе до Пловдив, за Панаира и на връщане минах през София, където брат ми — студент по литература, беше обещал да ме води в зоологическата градина — стар мой мерак. От Панаирджийския влак помня, че билетът струваше само 50 лева — полусребърна монета на изживяване, колкото струваше и едно кино, но в партера. На балкон струваше шейсет лева.
На Софийската гара брат ми, също Сашо, ме посрещна с чифт боксови ръкавици, окачени на врата му като венец чесън (тази асоциация надживя времето, откъде ли ми е хрумнала) и ме помъкна към боксовия салон на Академик; където беше треньор на доброволни начала. Там ме запозна със републиканския шампион по бокс — Александър Дяков!
Страхотно красива атлетична фигура, като античен герой. Преди това ме предупреди на ухо, да не се вързвам на приказките му; щото иначе бил добро момче, но със странна слабост ли, хоби ли, да си измисля разни небивалици и с голям артистизъм, ги пробутвал, заради самото вързване. Абе — бил страхотен на тая тема, чак до откачалка. Стига да му уйдисаш на акъла.
После, в годините, вече като колеги, имахме доста общи моменти. Бяхме в едно постоянно присъствие на стратегическия ъгъл зад витрините на Славянка, на водка или грозданка. Той, вече улегнал автор с международно значение, с барета носена като, а и с видима прилика с Вагнер; прочут и с ловните си подвизи и умението да въди елитни ловни кучета. Въдеше ги като малки в кухнята под ма-сата; на практика се спъваш в кученца навсякъде, за ужас на жена му — небезизвестната оперна критичка Розалиа Бигс — Дякова.
Годините минават, много неща се забравиха, та, ще преразкажа няколко истории от тази му — да я наречем странност, но потърпевшите направо я категоризираха като шашкънии. Тогава, разказвани с удоволствие, бяха отлично мезе за разпивките ни; от десетилетия не съм ги чувал и ще е грехота да се затрият. Все някой трябва да ги запише, защо не и аз. Често на мушката му бе колегата и приятелят му — скулпторът Димитър Бойков — Хесапа; за съжаление вече не е между живите, лека му пръст. Ако нещо пропусна, поизкривя, добавя от мен си — про-щавайте, но основното ще си е то. Започвам:
— Представи си, Хесапе, както вървим сега с тебе, по тая голяма и красива улица, както ни е потръгнало в занаята и ако все така върви, след години гледаш — улицата променена, разхубавена, огромни магазини, луксозни витрини, сякаш сме в някой огромен западен град.
Хесапът го поглежда подозрително, знае си стоката, сърбал му е неведнъж попарата.
— И… погледът ти се спира на табелата с названието на улицата: УЛИЦА ПРОФЕСОР ДИМИТЪР БОЙКОВ-ХЕСАПА; а, какво ще кажеш!
Хесапът преглъща, той заичаше, особено като се вълнува; а и видимо му харесва тази перспектива.
— Ммможе, ммможе, напппълно е възззммможно — и грейва в усмивка; мята дружелюбно ръка на рамото на Сашо, направо се разтапя. Сашо продължава:
— Вървим нататък, вървим и от кръстовището започва един огромен БУЛЕВАРД АКАДЕМИК АЛЕКСАНДЪР ДЯКОВ!
Хесапът спира като закован, блажената му усмивка се стапя, плюе и процежда:
— Шшшшъ ти иииббб… — по-нататък не му се разбира.
Хесапът се завръща от командировка от Гедерето. С малкото пари които се полагаха, с триста зора успял да си купи модерна кройка дъфелкот; немците имаха водеща конфекция. Хесапът си беше конте, слугуваше му на това си увлечение и не про-пущаше случай да се похвали, както и сега пред доста голяма група колеги, заседнали на разпивка в Клуба на журналистите.
— Скивайте, майни, какъв реглан ръкав и тази дискретна шарка — на рибена кост, направо зашеметяващо! Никой в София няма такова нещо!
— Айде, сядай, да почерпиш по случая!
— Готово, майни, да го оставя на гардероба и идвам.
Сашо Дяков мимоходом чува това и веднага планът му е готов. В Клуба на журналистите всички се познават, като едно семейство са и очакват какво ще стане. Сашо бута два кинта на гардеробиерката, инструктира няколко шашкъна, петимни за зевзеклъци и театрото започва. Влиза, сякаш току-що пристигнал, първият, дигнал зиморничаво яката на дъфела, завърта се окола масата на Хесапа, да го огледа добре и на ужасения му въпрос — оттткккъде ггго кккупи?
— Амчи от ЦУМ, имаше опашка, ама изчаках, какво му плащаш, четирийсе лева.
И така — втори, трети, четвърти. Хесапа онемява и посърва. Накрая влиза Сашо и на него му дошъл реда. Нехайно премята дъфела на облегалката и подклажда:
— Като си купих този дъфел тази сутрин, много му се зарадвах реглан ръкав, рибена кост, малко се усъмних, дето е толкова евтин; ама сега като гледам — половин София с него се е облякла, язък му за фасона!
— Кккакккъв фффасон, бе! Оггглозгггана ррибя кккост; фффасон, кккак пъккк не!
— Абе оглозгана рибя кост, ама един в София! А върви сега си го занеси на гардероба и честито! — успокоява топката Сашо и тупва миролюбиво Хесапа по гърба.
През първите години на шейсетте на миналия век, гилдията се събираше в модното тогава уютно заведение Бамбука, на кьоше — кой де мине, все там се закача а сервираха и първите коктейли. Таман беше излязла и друга мода — да се разхождат с декоративни кучета. Много от колегите бяха ловци и си имаха големи зверове, но пуста мода! Хесапа беше събрал любопитна тайфа и им изнасяше лекция, колко специален и расов бил неговия любимец — кокер-шпаньол. Като неговия нямало друг, такива и такива му били достойнствата; голям красавец, каква стойка и прочие прехласвания. Серафим Северняк внезапно показа познание по въпроса и суперлативите литнаха възбог. Хесапа даде два лева на познато момче, зяпащо наоколо, да го разходи из градинката и настана малко затишие. Сашо Дяков се изхули след момчето и после научихме как отишли във фризьорския салон при позната, какви процедури приложили на кучето, префасонирали го, боядисали го в модния тогава цвят — бледозелени водорасли и му вързали няколко фльонги. Намерил се и друг зевзек, доведе кучето и се присъединил към групата, ни лук ял ни лук мирисъл. Кученцето, нали си знае стопанина, взе да му се гали и да иска да му скочи на коленете. Хесапа ужасен,
