Велимир Петров
На Дунава съм
На Дунава съм! — колко ли безброй пъти съм го изричал, поне докато съм имал възможност…
Дунавът мирише особено: на току-що разрязана диня, на прясна тиня, на пърхащи с опашки раци; и ситни мидички, размесени с разноцветни, все скъпоценни, камъчета; на смола за калафатене на рибарски лодки; мирише и на рибарска стръв, тенекия — опушена, със залепнал, препечен карагьоз; мирише и на мокро, много красиво и много дългокрако момиче, с полепнал пясък на горната му влажна устна… А как мирише косата му! На разни обещания; и невинност в сплетени за разходка ръце. Скиторене, с очи търсещи съкровища — изхвърлени от течението или скътани в мечтите! Мирис на Мечти! Няма по-подходящо място за мечтание. Гледаш вълничките — безкрая от където се къдрят и безкрая, където умират. За какво ли не съм си мечтал?!
От време навреме, същите тия вълнички, ще изхвърлят някой — дето е спрял вече да си мечтае. За размисли и поуки разни человечески.
Това също е Дунав — лош, коварен, отблъскващ — с черни забрадки, виещи над набързо покрити, подути чаршафосани очертания; или горящи полета бензинови разливи — нашият Пай от Втората Световна, врящ от бомбите, целещи цистерните на брега в Гюргево, на осемстотин метра срещу дома ми.
Това също е Дунав: мътен от сълзи и наказателни бомбени удари, отровен от мирни химии.
Дунав — затворен за корабоплаване, оставил на брега приятелите ми, без поминъка им.
Дунавът е Вечен! Мътните Черешови води ще се оттекат, ще се оттекат и Другите! Пак ще стане Тихият бял… или син… с валсираща Младост.
На Дунава съм! В Будапеща, под Елжбет хит; зад гърба ми е утца Ракоци; по-назад — Изложбата ми в Българския културен център (1981), а още по-назад — „Гранд при“ на Пленера по живопис (1973).
Ръцете ни (с майката на децата ни) сплетени, умуват с какви подаръци да зарадват чадата си.
Ако хвърлим току-що изпитата бутилка сухо Токайско, с хабер до вкъщи, няма начин Гошо Златаров да не я поеме с кепчето или серкмето си, от Влашката канара, където дежури почти денонощно.
На Дунава съм! В Братислава, където е изложбата ми в Българския културен център (1986); с майката на децата ни сме сплели ръце и умуваме с какъв подарък да ги зарадваме. Няма начин, бутилката (от дълбоката, с безброй стъпала Винарна), която току-що пуснахме по течението, с хабер до вкъщи, да не я прихване бай Божко с кепчето си, ако Гошо е мръднал някъде…
На Дунава съм! Допиваме, с майката на децата ни, бутилката евтино Бо̀гомилско цървено, та да я хвърлим от Београда, да доплува до Канаричките, до кепчето на дежурния прецеждащ, да предаде — „Идвамо си одма! Чекайте ни!“…
Мамината сестра — леля ми Дода (Ружа), в Русе — Разградлийката, а в Разград — Русчуклийката, не пропускаше да ми каже житейската си мъдрост: — Синко, вода — която не можеш да изпиеш, не влизай в нея! Водата — в чашка да я гледаш!
Това не й е попречило, да я имам на снимки — от двайсетте години на двайсети век, запретнала дълги поли, до колене в Дунава. Ухилена леля Дода.
Имаше и други — още по-житейски мъдрости!
Баща ми, балканджия (едногодишен се заселва в Русе), не умееше да плува, а и като ерген се е давил при обръщане с лодка; ме водеше на прочутите Банички, на Кара Капитана, още от тригодишен — в мъжкото отделение.
Като тръгнах по Дунава, се шегуваше мрачно: Само да се удавиш — такъв бой ще ти дръпна!
Вече юноша, след подобна тирада, го привиках горе на Кея; заръчах му да се държи здраво за перилата; бързо слязох до Дунава; поех дълбоко (два чувала!) въздух и се гмурнах от Влашката канара; плувах перпендикулярно от брега; силното течение ме носеше по диагонал. Логично трябваше вече да поема въздух, но нали съм фукльо. Показах се невероятно далеко — навътре и надолу. Предадоха ми бащиния коментар — как вече уж бил абсолютно спокоен.
Никой не може да е абсолютно спокоен. С Дунава шега не бива. Винаги си взема човешкия Данък! Причини — разни и безмилостни.
Стоян беше десетобоец — водни спортове; тежка, силова дисциплина, включваща десет отделни свръх-натоварвания. Една грамада от буци мускули; професионален моряк. С Дунава на Ти!
Него ден духаше долняк — вятър подходящ за ветроходци и издигане на платно на военните гребни лодки — ялове шесторки, доста тежки. Три такива лодки, с единайсетокласници, тренирали на двеста метра от брега, когато долнякът преминал в кратка буря… и едната лодка се обърнала — неуспели да смъкнат навреме ветрилото от мачтата.
Помня тази — фатална буря. Бях излязъл с моя тренировъчен скиф — едно дъсчено корито с ценен товар: голяма диня, мрежичка със сандвичи и… неравнодушно девойче, отвличащо вниманието ми от тренировъчния процес с някои, нейни си, природни дадености. Гребах стръвно няколкото километра, срещу течението, до остров Люляка; и там заслужено се боричкахме на кадифения пясък, макар и вече есенно хладен. Така — целия ден. На връщане оставихме лодката самичка да се носи по течението, гмуркахме се и цамбуркахме около й, не усещахме, че сме настръхнали и посинели. Бурята ни захлупи с топъл дъждец и я видяхме само откъм добрата й страна. Двата бряга, еднакво отдалечени, забулени и явно негостоприемни, забързани нагоре по течението, не ни обръщаха никакво внимание. Като се прибрахме в базата, трагедията беше вече приключила… Стоян на три пъти вземал разстоянието — от брега до лодката и обратно, не успял дори да свали служебната си униформа. Спасил трима с проблеми в плуването — две момичета и едно момче. Едно момиче и той — колкото и да ги търсиха…
Изплуваха до устието на Лома. Коженото му яке беше разкъсано от огромните мускули.
Каква ли драма се е разиграла под водата, каква ли ще да е била тази последна прегръдка на давещото се момиче, вкопчано в този силен мъж.
Стоян ме учеше да връзвам морски възли.
Докато пишех горното, на заден план се преплитаха други едни мисли: спасявал съм удавници — случайно и не толкова. По правило — спасеният удавник не се сеща, поне, да поблагодари за новия си живот. А и не за благодарност се спасява. Кръводарителят също не чака благодарност.
Във върховите — над четирийсет градусови горещници в Русе, всичко живо търси прохлада и спасение във водите на Дунава, въпреки забраните на властите. Канаричките, под дома ни, са гъмжило от различни възрасти, а са опасни и за тези които уж ги познаваме. От Влашката канара изведнъж е осем метра, с подмол, в който течението натиква жертвите си. А отгоре се виждат примамливо хладни, мини фиорди — удобни за плацикане като бивол в локва. Няма статистика — колко са се подхлъзвали (Къде е, тука беше, май потъна?) — само навреме подадената ръка, от непознат, е изключвала фаталния край.
В живота е така — ако има подадена ръка; но сякаш — по-често няма!
След тежка тренировка със скифа, преди обратния път срещу течението, пристанах до плитък дъсчен понтон, под Фабриката за мая. С ръка придържах понтона, другата пазеше равновесието на неустойчивата академичка с двете гребла в шепата. Кльощав чичка си переше работните дрехи с голям калъп домашен сапун, а после и себе си. Непохватно загребваше вода да се плакне; като във филм със забавено движение се хлъзна по сапунената пяна и без да вдигне и капка пръски, потъна като камък. Отвързах светкавично краката си от налъмите на скифа и без да разсъждавам за личната си безопасност, се наклоних встрани — и го последвах. Течението ни повлече; изчислих — къде ще да е, напипах крак… и така или иначе — го измъкнах.
Излишно е да казвам, че имаше борба, бях силен и млад; бях само благодарен, че нажеженото ми от гребането тяло не се пресече в студената вода.
Никой не продума; имаше и зяпачи. Чичката забрави за прането и се изниза като… пъзня.
Давих се и аз — единайсетгодишен.
Споменах Баничките на Кара Капитана — бяха, образно казано, два дървени кафеза или гевгира, с размери на големи стаи, през които водата преминаваше спокойно и промиваше телесата на топуркащите по дъсчения под. Кафезите бяха закрепени между два дълги, херметични, железни понтона, на два метра помежду им, където се завирахме да гледаме голи жени. Отгоре ни, това разстояние беше каютата на бай Кара и каса за билетите. Двуметрово заграждение образуваха кабинките за преобличане.
Тези плаващи банички си бяха плавателен речен съд; с рул, нос — да отклонява плаващите боклуци, да не проникват в басейните; големи гринди — подпиращи го от брега на подходящо разстояние и дълбочина;
