четиридесет лъжи. Много лъжеше; за всичко и безогледно. Нищо свято нямаше за него, стига да е на келепир. Лъже те и те гледа в очите — вода ненапита. Ще те прекара през незнам колко дерета и блата, ще излезе чистичек и непорочен. Някъде по сметка, някъде — просто така, заради самата лъжа.
Ето един случай, разказван от Дечко Узунов:
— Туй — Киро, по София, с пиянска компания я били подкарали, та цяла седмица. Свършили парите, а жабчето кряка на сухо, иска още и още, нъл тъй — Киро казва на апапите да го чакат и идва в СБХато, а аз по него време съм Председател. Лее сълзи, уж корав човек, като такъв го знаем; жена му — Сава била умряла. А тя — светица. Киро въобще не я заслужава. Учителка по математика, една кротка такава. Човещина, споминала се. Киро се тръшка, на края на силите си, това — в Съюза се същисахме; даваме му водица да пийне, свестяваме го — Питаме — да помогнем ли с нещо. Нямам пари, да я погреба като хората, вика — чакал от едни картини, нещо се забавили. Какво да го правиш, нали сме хора, колеги, набори, разписах му солиден заем от фонда за из-ложби. Пращаме официална съболезнователна телеграма до децата им — лично Сава я приела — като гръмната, хем си му знае мурафетите! Ситуация!
С това пиене, направил бая борчове. Негов патент си беше да продаде една картина на няколко пъти и да не върне парите. Търсеха го и от милицията. Ненко го крил в бараката в градината си. Пуснал си брада да не го познаят и се правел на глухоням. Толкова хора разтревожва, пустия му Киро, прави се на голям артист, смята го за геройство нъл тъй…
Какво правеше Бай Киро, как го правеше, беше влязъл под кожата на силните на деня — на партийните велможи. За тях той беше единствения художник. Ето как го характеризира тогавашния първи секретар Петър Данаилов, после мини-стър и посланник:
— Бай Киро е голема работа! Пцувал ме е, как ли не ме е наричал, ама е голем художник! Дума нема!
Пенчо Кубадински като идваше в Русе да надзирава как изпълняват разпоредбите му, все при него ходеше. С екскорта от коли, с разни делегации. Няма Галерия, няма изложби, няма изявени русенски художници — само Бай Киро. Гощаваше ги с риба и лакърдии — колко велик художник е и си показваше мазола на дланта — от четките бил; да прощават греблата на лодката.
Нямал пари — построиха му ателие на високия бряг на Дунава, в парка; после стана на колоритна къща. Пак нямал пари; ходеше на просия при велможите — телефона и електромера му плащаше общината. Понеже брегът от двора му се свличаше, общината го укрепи с терасовиден зид, висок петнайсеттина метра и бая широк; не можете да се сетите с какво — чак не ми дава сърце да го напиша — с надгробните стотици камъни-паметници от гробището, до съборената църква, за да се построи пантеона — Един зид — като пантеон на варварщината.
Поувлякох се — Бай Кировите истории са от графата за лудия и зелника.
За финал — с чужда пита помен прави:
Бай Киро взема, както е редно, с документи, от Историческия музей красив пищов-реликва, и инкрустирани със седеф старинни пушки, уж да ги рисува, а ги подарява на Първия ловец в НРБ — Пенчо Кубадински. И досега му се водят…
Такива бяха времената, ще кажете. А сега какви са! Не бих се учудил ако кръстят на негово име улица или го направят посмъртно почетен гражданин.
Навремето гледахме едни, още черно-бели, научно-популярни филми и съм запомнил една серия за дивите джунгли на Амазония. Народонаселението там ходеше съвсем голо и в този смисъл се заглеждах като специалист, в подрусващите се първични и вторични полови белези на част от тях. Първобитна работа. Тогава за първи път подочух изказани и печатани мнения на западни люде, че и ние-бълга-рите спадаме към това недорасло-недопасло човечество и ако не били ТЕ с развитата си икономика, култура и разните му помощни следвоенни организации, сме щели да тръгнем също така голи и боси. Беше купонна система и помня, че имаше едни с квадратни точки — по малки за памучни и по-тлъсти за вълнените платове. В джунглата на Амазония, обаче, нямаше кой да им раздава от Комисарството квадратни точки и младежта там си ходеше тибидюс, както се казваше на един майчин език. Интересно — помня пълни подробности, извивки и прегъвки само младите девойчета и по-лицеприятните жени, а на другите, а имаше ли други — нещо ми се губят.
Та тия — младите, до полова зрялост, живеят отделно от старите и основно се занимават с усъвършенстване на конкретна техника за възпроизводство, кой как намери и с когото свари. Прелюбопитно. Дали щото подочух, че и ние-българите сме нещо аборигенесто, но и аз спазвах подобна практика. Докато — хлътнах с двата крака, до ушите, в Кака ви. Та — на връщане от гражданското, за по-направо минахме през N-ския манастир и накрая — помня много добре, брахме проскубан синчец от една още по- проскубана горица. Кака ви — вървеше пред мене, на лакет разстояние и аз умилен от гледката на стегнатото и тогава задниче, си обещах, на мене си — стига толкова хайманлък по чантиите с хорските котаци, вече само и единствено ТЯ! Много ми е мръсен характерът, като се зарека за Нещо, на мене си и съм твърд като — абе, не отстъпвам.
Душеприказчикът ми, той почина отдавна — на младини хайманосвахме заедно; споделяхме си някои неща, знаеше за това ми заричане и уж познавайки ме, не вярваше, че ще го спазвам. Натякваше ми за котката, дето незахлюпено съседско мляко, като се научи веднъж — яде и други такива компромати. Като разбра, че съм кочичка, измисли някак-во проучване на незнам си кои институти, дето установили, че мъжът набира от жените при акт, разни имунитети и тия мъже, ограничили се само с една жена, страдат от всички болести измислени на този свят — ще видя аз, на стари години и прочие. Лошото е, че от сегашната ми изстрадана гледна точка, сякаш имаше право — като ме зачепарастиха разни болести, нямат край! Че и болят, дяволските. Скимтя, чак на плач го удрям от някои от тях, няма отърване. От моногамията е.
Да се променям е късно. Не от друго, ами — хайде да не приказвам. Все по-често ми е пред очите онова задниче, от което и помен няма, за сметка на нещо съвсем-съвсем друго и по-мащабно; и онази кьорцава пътечка, през още по-кьорцавата горичка и си мисля — как може човек, уж умен човек, за толкова кратка пътечка, за толкова кратко време, да изтръска толкова мащабно глупаво обещание.
Младост, неопитна младост!
Имах едно другарче, архитект, добре сложен мъж, около осемдесетте, доста висок, плещест, малко мършав, но му отиваше. Как няма да е мършав, като откак го помня, още по тъмно, много преди да я измислят тази думичка — джоугинг, той го правеше по крайбрежната улица. Кецовете му, хем на бос крак са бая голям номер и като тича шляпат ли шляпат — не му трябват фарове или звънец, веднага му дават път перушаните като него, тичащи по това никое време, вместо да си топлят булките! Като се поразвидели, като някой факир изважда от ръкава си ли, откъде ли, серкме в кофа и започва дълго и прецизно да прецежда Дунава. Симпатяга. Рисуваше чудесни и точни карикатурни скици с дебел флумастер на приятели; с лек характер — чудесно се работи с него. Има само една негативна екстра — името му е малко странно: Йеротей; че му погажда и номера. Все се каня да го питам на кого е кръстен.
Много бе сладкодумен и ще ви предам две от разказчетата му почти дословно:
— Като завърших за архитект, ме разпределиха и постъпих в Проектанска организация — Русе. По навик от студентските години, родителите ми ме поддържаха с колетчета от село, докато се окопитя. Нямах още установен адрес и баща ми адресирал колета, който така и не получих, така: За арх. Йеротей Петров, Проектантска организация — Русе. Тогава селото хранеше чадата си отишли на гурбет в града, с такива колети. Варени пилети, сушенки, селски хляб, курабии; някой и друг суджук, може и ши-шенце. Това —
