това не по-малко капризна брюнетка, чиято власт Аз-ът на сонетите не може да отхвърли. Хармонията изчезва напълно, прогонена от остър драматизъм. В сложния триъгълник между Първото лице, Приятеля и очевидно споделяната от двамата Смугла дама не остава и помен от спокойствието на първите сонети — страданието излиза на преден план… Преплетени с тези чувства, се развиват и успоредни теми, между които е главна тази за ефимерността на всичко и за изкуството — това на автора в частност! — единствен победител над времето.
Тази структура на Шекспировия сонетен сборник е близка до италианската традиция, при която красотата на младия приятел е била удобна тема за дворцовите поети, зависими от знатния и щедър покровител. Характерно за тях е и това, че те често завършват сонетните си нанизи с покаяния на автора, който се е поддал на женските съблазни и жестоко е пострадал в резултат на това — нещо, което всъщност е налице и в Шекспировата поредица. Но възможно ли е все пак тя да е плод само на културните условности на времето? Едва ли ще е така. Макар да познаваме способността на великия драматург да се превъплъщава в своите герои, не можем да допуснем, че облечено в условностите и може би хипертрофирано от тях, в основата на поредицата не се крие едно реално преживяване.
Но в какво се състои главната ценност на „Сонетите“? За да я осъзнаем напълно, трябва преди всичко — както при всеки литературен факт, който отстои от нас на векове — да си дадем сметка колко идеи, чувства, изразни средства на тази лирична поредица, които са сега за нас разбираеми от само себе си, „общи места“, дори баналности, всеизвестни похвати са били навремето пробиви в стария начин на мислене и възприемане на света, нови оттенъци на чувствата, смели открития на художествени средства. Свързването на психичния живот например с механиката на Вселената, на душевния пейзаж с обективната природа — всички тези неща са Ренесанс. Те могат да ни изглеждат сега поетически условности, но са станали такива впоследствие, докато у Шекспир са израз на едно рязко отхвърляне на аристотелизма. Човекът се слива с Природата в нещо като биполярна Вселена. Той, в разрез с догмите на средновековното християнство, се оказва венец на всичко съществуващо, като от своя страна достига апогея си в Любовта, която го пречиства от покварата на света. Тя — Любовта — е зенитът на Човека-Слънце. И многозначителен факт: в нито един сонет не се говори за Божественото начало. Най-много се споменава Фортуна, и то без особено уважение — повече като Случайност, отколкото като Фатум. Всемогъщо изглежда само Времето, но и над него има нещо по-силно и това нещо е Изкуството. Изкуството пък е дело човешко и следователно Човекът — макар крехък, бързо вехнещ като цветята и смесващ се накрая с пръстта — тържествува и над Времето. И безсмъртието му се оказва не трансцендентално, не в небесата: при все че в сонетите се говори за рая и ада, те всъщност се споменават някак си по инерция и понякога в хумористичен тон (№ 144), а истинското безсмъртие се постига според Шекспир по два пътя: единият е този на естественото, сега бихме го нарекли биологично, възпроизвеждане, а другият, както се каза, е на изкуството, което увековечава човешкия образ. Разбира се, и двата пътя са несъвършени — първият не спасява индивида, а вторият го запечатва само като художествено отражение. Но къде е дошло безсмъртието на „индивидуалната“ душа? Тази „модерност“ дори подвежда и ни кара да се учудваме, когато в други моменти усещаме, че Шекспир е все пак син на епохата си.
Изкуството — както споменахме — е една друга тема на сонетите. Често Шекспир скромничи, казва, че поезията създавала несъвършени копия на природната красота, нарича стиха си „недодялан“, а себе си „неграмотен псалт“ в сравнение с по-изисканите свои братя по перо, но това самоподценяване е неискрено — то влиза в явно противоречие с много по-честото хорациевско твърдение, че това, което авторът създава, е вечно, способно да надживее най-трайните паметници. А защо неговото изкуство е такова? Защото е просто, искрено и безискуствено — твърди на много места Шекспир, — защото, правдиво, вярно на модела и на себе си, не се приспособява към нетрайните моди, защото е близко до Природата. Последната от своя страна все пак си остава по-богата от всяко изкуство и затова изкуството е толкова по- високо, колкото повече се е приближило до нея. Така кръгът „Природа — Човек — Изкуство“ се затваря.
И наистина, ако подирим главното качество на Шекспировото изкуство, така както то се е проявило в сонетите, това качество ще се окаже именно правдивостта му, близостта му до природата и живота. Колко живот диша в тези сонети, колко пластично нарисувани пейзажи — сякаш се вглеждаш в подробностите от фона на италиански ренесансов портрет! И как вярно са предадени картините на годишните времена: пролетта, през която дори мрачният Сатурн се смее и танцува (№ 98); зимата със смразената гола гора (№ 5); есента със заскреженото сено, което друса в колата брадата си като мъртвец в катафалка (№ 12); какво богатство на багри, сякаш слушаш прочутите концерти на Вивалди! И колко сочен бит гъмжи в сонетите, колко реалии: коне, шпори, подробности от тоалета, лечебни средства, юридически термини, търговски детайли — всичко това изпълва тези уж само любовни стихове! Сред тях намират място дори пълни с хумор сцени, като тази със стопанката, погнала кокошката си!… Разбира се, както във всяка стихосбирка, така и тук не всички сонети са на еднаква висота, а има сред тях и някои явни несполуки (и те са винаги там, където великият автор — да, и той! — е платил данък на модата); но това са отделни случаи. По правило Шекспир следва своята линия, с която се противопоставя на по-изкушените в галантното писане свои събратя; макар че в тази му полемика с тях не може да се разбере къде свършва естетическата позиция, къде започва съперничеството за благосклонността на Приятеля…
И все пак главното, в което проличава гениалният писател, е не толкова рисуването на природата и бита, колкото проникването в човека, разкриването на човешката душевност. „Най е труден стръмний път/ от сърцето до перото“ — пише един немски поет, преведен от Пенчо Славейков. Трудностите по този път са пак в съблазните на модните „красивости“. Тях именно Шекспир с лекота преодолява, за да стигне до своето сърце и да го разкрие на нашето. И странен парадокс: в много сонети авторът твърди, че сам щял да умре и изчезне безследно, докато Приятелят му щял да остане в неговите стихове неуязвим за времето и жив за потомците. Може би си е вярвал, може би е следвал литературната конвенция, но какво се е получило? И Приятелят, и Смуглата дама, и Поетът съперник, макар да узнаваме доста неща за тях, си остават за нас очертани само в общи линии и за вътрешния им живот узнаваме твърде малко, а виж, пишещият, споменът за когото щял да трае колкото камбанния звън на неговото погребение, се явява пред нас три века по- късно, жив, релефен, пулсиращ, с всичките си мисли, чувства, настроения, с цялата си душевност! И колко точен, тънък, оттенъчен е този самоанализ, и колко е той не сухо-аналитичен, а топъл, противоречив, започващ е едно утвърждение, самоотричащ се след миг, твърдящ след още миг нещо трето… Спомена се, че Шекспир влиза в борба с модните похвати на своето време, но той често постига и победите си с помощта на тези похвати. Той наистина е „сладостен“ и вгледаме ли се внимателно в образите му, вслушаме ли се в музиката на словата му, ние оставаме очаровани, като на днешното състезание по фигурно пързаляме, от точността, изяществото и поезията, които са влети в старата „задължителна програма“ на сонетната форма; но вникнем ли по-внимателно в текста, забелязваме, че всички тези тропи — каламбури, полисемии, сравнения, метафори, анафори, оксиморони и т.н. — са в повечето случаи, да, игра на изисканости, но същевременно и средства, чрез които майсторски е постигнато изразяването на душевни състояния и движения в най-тънката възможна нюансировка. „Шекспир — и няма край!“ — както е казал Гьоте, един друг „безкраен“ поет.
И накрая две думи за проблемите при превода. Споменатата вече разлика в граматиката на двата езика прави тъй, че преводачът трябва да определя категорично пола на адресата в много случаи, в които оригиналът оставя на читателя да реши този въпрос за себе си. Друго — и по-важно — е постоянното оплакване на преводачите от английски: този език е много по-„сгъстен“ от нашия и вече само по тази причина 10-те или 11-те срички на стиха могат да поберат в оригинала много повече не само информация, но и поезия… В резултат не малко от бароковото богатство, от тънкостите на изразите, от прецизността на мислите неизбежно се губи. Финалът на № 87 казва по смисъл: „Насън се виждах крал, събудих се — нищо подобно!“ Как това да бъде предадено на български тъй живо и просто, както е в оригинала? Сякаш стихът се отнася за самия преводач: бленувал е, че ще преведе всичко „по кралски“, но се събужда — no such matter! И все пак това е Шекспир и нещо от хубостта на поезията му ще е останало. Тук пишещият разчита и на читателя; затова и завършва с чудесния надпис на Пол Валери, издълбан върху фасадата на една прочута парижка изложбена сграда, който казваше приблизително следното: „От теб зависи дали ще мълча, или ще говоря. Приятелю, не влизай без желание!“
