Валери Петров
За времето и вечността
Те били три сестри, но много различни: Времето непрекъснато раждало, а Вечността била безплодна; но когато някое от децата на Времето се оказвало много хубаво, Вечността го обиквала и осиновявала… Тази метафора от едно стихотворение на Самуил Маршак сякаш се отнася пряко до Шекспировите сонети, защото той е техен преводач и защото те наистина имат всички шансове да останат завинаги в паметта на човечеството — вече е общоприето мнението, че тази огърлица от лирични бисери представлява един от най-високите върхове в поезията на европейския Ренесанс.
Нека кажем нещо за нея и за времето, в което тя е била създадена.
Ренесансът се развива в английската поезия през втората половина на XVI в. Сонетът, в частност, родил се в Италия на Данте, Петрарка, Микеланджело и Тасо и присаден във Франция от Плеядата, начело с Ронсар, преживява на английския остров бурен разцвет в края на века, когато само през годините 1591– 1597 били публикувани ни повече, ни по-малко 1200 сонета; с новия век, след Шекспировата поредица — а може би и благодарение на нея — сонетната форма, изглежда, изчерпала възможностите си и започнал спадът на модата. Главни предходници на Шекспир в полето на сонета са Томас Уайът и Хенри Съри, които въвели в Англия темите и формите на петраркистката поезия, първият лежал в Тауър на няколко пъти, вторият завършил живота си на дръвника; изящният Филип Сидни със своята сонетна поредица „Астрофел и Стела“; Едмънд Спенсър, автор, освен на известната поема „Кралицата на феите“, още и на сонетната сбирка „Аморети“.
Първо съобщение за сонетите на Шекспир, дошло до нас, е това на издателя Франсиз Мирз, който в един преглед на творби от своето време под наслов „Съкровищница на разума“ (1598) говори за „сладостните сонети на Шекспир“, които се четели в приятелски кръг. През следващата година (1599) в антологията „Влюбеният пилигрим“ са публикувани два Шекспирови сонета — № 138 и 144. Цели десет години по-късно издателят Томас Торп, навярно без съдействието и може би и без знанието на автора, публикува в отделна книжка „Сонетите на Шекспир, непечатани никога досега“ (1609). Това е изданието, чийто текст си остава меродавен и до ден днешен. Но кога са били създадени сонетите? По този въпрос има спорове, но сякаш надделява мнението, че времето на тяхното написване се движи в границите 1593–1599, т.е., че те са плод не на младия лирик, а на повече от 30-годишния — зрял за онова време — драматург, който вече се е готвел за своя „Хамлет“.
При това за Шекспир сонетите не са пръв опит в полето на „чистата“ поезия. Преди тях — 1593 г. — е била издадена от лондонския печатар Фийлд неговата поема „Венера и Адонис“, заимстваща от Овидий мотива за чувствената любов на зрялата богиня към красивия, но хладен към нея младеж. Тази поема имала голям успех — тя претърпяла до 1636 г. цели 13 издания и макар да не била откритие на жанра, била имитирана от мнозина Шекспирови съвременници. Сам Шекспир през следващата година издал втора подобна поема — „Озлочестяването на Лукреция“ със сюжет от легендарната история на Рим, но тя, изглежда, не е имала успеха на първата му творба.
Любопитно е, че днешното признание на сонетите съвсем не се е утвърдило изведнъж. Актьорите Хеминдж и Кондел, приятели на Шекспир, например не ги включват в своето посмъртно издание „in folio“ на неговите творби (1623), а в 1640-а поетът Джон Бенсън, издавайки ги, си позволява да ги подрежда посвоему и да заменя навсякъде в тях скандалното „той“ за обекта на нежното чувство с моралното „тя“ (но за това ще стане дума по-нататък). Изобщо „Сонетите“ изпускат момента си — те се оказват твърде ренесансово ясни, когато вече вкусовете в Англия били завладени от „метафизическата“ усложненост на Джон Дън, в когото днешната модерна поезия вижда свой предходник; а по-късно пък ги засенчва в родината им класицизмът, внесен от Франция. „Не препечатваме сонетите и другите поеми на Шекспир — пише в края на XVIII в. един от най-добрите негови познавачи, — защото и най-строгият указ на Парламента не би могъл да предразположи читателите в тяхна полза.“ Как често иронията на критиците се обръща срещу самите тях! Само няколко години по-късно вълната на немския романтизъм, написал върху знамето си името „Шекспир“, ще залее упорстващата родина на поета и ще я накара да го оцени поновому. Сега и Колридж, и Кийтс, и цялата Езерна школа ще говорят със суперлативи за него и от тях ще тръгне невероятно обширна възхваляваща литература за същите тези стихове, които дори Парламентът не можел да защити.
Няколко думи във връзка с текста. С три изключения 154-те сонета на сбирката спазват формата на така наречения английски сонет, по-лека за стихотвореца от тази на италианския. Тя се състои от три четиристишия — обикновено в петостъпен ямб — без римовна зависимост помежду си и с един римуван куплет накрая, синтезиращ основната идея на сонета. Кой и защо е подредил сонетите по начина, който знаем от изданието на Торп, не е ясно — правени са много опити да се подредят те другояче, но от тези опити, изглежда, не се е получило нищо добро. Тъй както са подредени в това „пиратско“ издание, сонетите образуват три групи от гледна точка на съдържанието и на адресатите: първите 126 са адресирани към един млад Приятел; в следващите 26 се появява нов образ — Смуглата дама. Последните 2 перифразират една и съща тема, свързана с някакъв лековит извор. За реалните личности, стоящи зад героите на сонетите, има много предположения и нищо сигурно. Преди всичко дали Аз-ът на сонетите е самият Шекспир или някакъв откъснат от него лиричен герой и ако първото предположение е вярно, дали поредицата отразява реално лично преживяване на поета? Почвата тук е несигурна. Кой би могъл да бъде Приятелят? Най-напред не е изключено много сонети от първата група да се отнасят не до мъж, а до жена (и дори до различни жени или мъже) — в английския език двата рода не са тъй ясно изразени, както в нашия, и мнението, че повечето от сонетите са обикновена любовна лирика, е преобладавало до края на XVIII в. И все пак Приятелят е налице в поредицата. Кой може да е той? Най-вероятните кандидати са двама: Хенри Ризли (Henry Wriothesley), граф Саутхамптън, на когото Шекспир е посветил двете си поеми; и Уилям Хърбърт (William Herbert), граф Пембрук, комуто споменатите Хеминдж и Кондел посвещават своето издание на Шекспировите творби. Тези предположения са свързани с факта, че изданието на Торп е посветено „на единствения породител на следващите сонети, мистър W. H.“, но това „мистър“ не подхожда за графове, а и посвещението е подписано с инициалите не на Шекспир, а на издателя, така че не е изключено въпросният W. H. да е „породил“ само издаването на книгата… За първообраз на Смуглата дама пък се сочи любовницата на Пембрук, Мери Фитън, но и това не е сигурно. Колкото до прототипа на едно четвърто лице — Поетът съперник, което се мярка в няколко сонета, тук всеки по-голям Шекспиров съвременник се оказва възможен — Кристофър Марлоу, Джордж Чапмън, Джон Дън…
Какви са основните теми и отношения между тези действащи лица? Едно първо, доминиращо отношение, е това между Аз-а и по-младия, явно по-високопоставен Приятел. Това отношение може би ще шокира някои читатели, но те трябва да имат предвид тогавашния култ на мъжката дружба между младите хуманисти от горните слоеве на обществото, тяхната гореща възторженост и традициите на ренесансовия платонизъм, който е поставял духовната връзка между представители на един и същ или различен пол над биологичната любов между мъжа и жената, придавайки на тази връзка цялата пълнота на любовните преживявания. И нещо повече: в това течение, идещо от Италия, след сонетите на Петрарка, посветени на безплътната му Лаура, култът на платоничната любов слива естетическия и етическия принцип в един върховен стремеж към божествената душа; тук любовното чувство отрича плътската си съставка, за да се пречисти и сублимира, и в този стремеж мъжът като обект на поетовото чувство има предимство пред жената, чиято хубост не е тъй чиста, будейки у мъжа плътски желания… Върху този културен фон българският читател трябва да прибави и обстоятелството, че английският език има само една дума — love — за нашите „любов“ и „обич“…
И така в първата част на поредицата отношението между двамата приятели се развива безбурно, хармонично: началните 17 сонета, варианти на една и съща, сякаш зададена тема, дори съветват Приятеля да се задоми, за да се сдобие с наследник. Но по-нататък сред стиховете, утвърждаващи силата и трайността на чувствата у пишещия и възхваляващи по традиция външните и вътрешните качества на Приятеля, започват да се обаждат дисхармонични нотки — нови чувства завладяват душата на лиричния герой: изблици на ревност, мъки от временната раздяла, укори, подозрения, моменти на разкаяние от собствената измяна, страхове от нетрайността на връзката, сблъсъци с общоприетия морал, протест срещу несправедливостта на обществото, предчувствия за края и т.н… Тонът на сонетите се изменя още по-силно, когато в тях се намесва едно второ отношение: леките странични флиртове, които се забелязват тук-таме в началото, са изместени от бурното увлечение на героя по споменатата, изглежда, не особено красива, но от
