Дракони

Иван Миланов ПетровДракони

Добър ден. Казвам се Морлок и съм зелен дракон. Любимата ми храна се състои предимно от благородни девици и от смели рицари, но когато не се намират под ръка хора мога да ям и елени, мечки, овци, коне, крави и други животни, които са достатъчно големи за да си струва да се спусна от висините заради тях. Още от малък са ме учили, че мога да убивам и изяждам всички рицари, които срещам под път и над път. Е, аз това и правя... Или може би правех доскоро. Инцидента, в който участвах промени отношението ми към света в който живея. В този ден летях доста ниско, тъй като бях гладен и ако случайно се натъкнех на голямо животно при малката височина, която имах щях да се спусна върху него и да го изям преди да е успяло да реагира, камо ли да избяга. Та, както си летях в ниското изведнъж се натъкнах на двама човеци, които при това бяха рицар и благородна девица. За миг реших, че първо ще изям рицаря и ще оставя девицата за десерт. Откъснах главата на рицаря, а после убих конете им, за да не избягат заедно с девицата. Очертаваше се голямо пиршество — все пак това бяха рицар, девица и два коня за един обяд. Както си ядях рицаря обаче забелязах, че девицата плаче неудържимо. Щом хората също плачат, значи те са всъщност дракони като нас, а не обикновени животни. Оказа се, че хората могат да изпитват чувства. Бях поразен. И тогава, гледайки плачещата девица си помислих: „Дали и хората не са разумни същества като драконите?“ Трябва да си призная, че след като си го помислих, плешката на рицаря заседна в гърлото ми. Повече нищо не можех да ям и отлетях, оставяйки плачещата девица, изкормените коне и недояденият рицар. През нощта не можех да заспя, защото имах киселини, но не само, защото бях изял бронята му, но и защото се притеснявах, че в търбуха ми лежат десетки разумни същества. На сутринта попитах дядо, дали и хората не са разумни, защото видях девица да плаче. Дядо със смях отвърна, че всички животни плачат и не трябва да се притеснявам, когато ги ям. Аз все още се колебаех, и го попитах:

— Но дядо, защо трябва да ядем хората или въобще другите животни?

— Виж какво, внучето ми, независимо дали ти харесва или не, ти си част от едно явление, което е неразривно свързано с живота — това е кръговрата на веществата в природата. Така както ние ядем хората, така и хората ядат кравите, които пък от своя страна ядат тревата, която пък от своя страна се наторява от телата на старите дракони. Така, че тревата е създадена от Бог, за да служи, като храна на кравите, кравите пък от своя страна са създадени, за да служат за храна на хората, а хората от своя страна са създадени, за да служат за храна на драконите. Това е биологичната им функция. Не им предписвай разум който не притежават.

— Добре, дядо — отговорих, но все още в сърцето си таях надеждата, че дядо може би се заблуждава.

Затова през нощта реших да отида в един човечник, но за всеки случай през нощта, за да не ги изплаша. Отивах на изследователска мисия. За тези, които не са кой знае колко запознати с хората, един нормален човечник представлява оградено пространство, защитено от каменни стени, но винаги съпровождано с високи кули, като в рамките на това тясно пространство имаше доста повече хора от биологичния максимум. Предполагаше се, че човечниците играеха ролята на развъдници, като от друга страна хората събираха храна там, а същевременно защитаваха едни човеци от други. В човечника се срещат трите вида хора, които познаваме — смелите рицари, благородните девици и обикновените селяни. При тях има установена йерархия при която селяните са на най-ниско ниво, като преди тях са благородните девици, а на върха на йерархията стоят смелите рицари. Смелите рицари и благородните девици се самовъзпроизвеждат, като рицарите се съвокупляват само с благородни девици за разлика от селяните, които се съвокупляват само помежду си. Смелите рицари служат, за да воюват с хора от други човечници (за територия и ресурси разбира се) или да пазят обикновените селяни от чуждите на съответния човечник хора или от диви зверове. Благородните девици служеха за да възстановяват загубите на смелите рицари и да възстановяват бройката, както и за да се увеличават те самите. Избирането на благородна дама от страна на един рицар става посредством сложен ритуал, внимателно наблюдаван от нашите учени. В него два рицаря се изправят в пълната си бойна украса и се бият за съответната самка. Естествено по-силният я печели, като по този начин се съблюдава естествения подбор и се раждат генетично най-здравите индивиди. За разлика от тях селяните служат само за набавянето на храна. Отглеждат разни растителни култури, както и различни животински видове. По този начин, а и чрез ограбването на други човечници съответният човечник успява да просъществува. Йерархията в тези човечници е желязна и координацията с която селяните внасят храната (без нито веднъж да се блъснат) е явен признак на разум. Освен това хората бяха впрегнали на своя страна силата на други животни, което според мен беше сигурно наличие на разум. От друга страна човечниците са направени от камък, което означава, че е необходимо наличието на разум, за тази цел. Стоях близо до човечника и наблюдавах цяла нощ какво ще правят. Изследването се затрудняваше от факта, че хората са дневни животни и през нощта се срещат много рядко в свободно състояние, защото освен от нас се страхуват от други зверове — при това и от значително по-малки от тях, като вълците например, както и от непознати човеци. Така, че очаквах никой от тях да не напусне човечника, който ако не от драконите поне му осигуряваше защита от другите зверове. Очакването ми, обаче не се сбъдна и в един момент на нощта един рицар на кон напусна човечника. Конят бягаше в лек тръс. Бях спокоен, че вятърът духа в посока от тях към мен, така че нямаше опасност човекът да ме подуши и да избяга. Винаги съм се учудвал на факта, че животните, които не са надарени с разум имат толкова добре развити сетива. Дядо ми казва, че така ги е надарила природата, за да имат шанс да избягат от по- бързите и по-силни хищници и да оцелее биологичният им вид. Не очаквах да ме усети и защото предполагах, че е разумен, което означава, че сетивата му не са така добре развити. Изчаках човека да се приближи и му връхлетях. Конят зацвили ужасено, когато вече бях на пет метра далечина и пет метра височина от него, носейки рицаря в ноктите си. Естествено, че не го бях убил, тъй като се надявах, че ще установя контакт с него. През цялото време на полета той издаваше крясъци. Не ми трябваше много акъл за да се досетя, че се страхува. Занесох го в любимата ми пещера, която предварително бях изчистил от всичко драконовско, защото това можеше да го депресира и да не ми даде шанс да комуникирам с него. Бях му донесъл и няколко скали с надеждата, че като ги види ще започне да строи човечник. Занесох го в дъното на пещерата и го оставих там. Отдалечих се бързо за да му дам шанс да се успокои. Това явно имаше ефект, защото крясъците му утихнаха и той започна да се оглежда за изход. След като не намери такъв, той видя камъните и започна да ги хвърля по мен. Естествено този човек беше твърде слаб, за да хвърля силно и твърде уплашен, за да хвърля точно. Въпреки това бях разочарован, защото се надявах, че ще видя нагледно как се строи човечник. Когато видя, че вече не може да се защитава дори и с камъни човекът се вмъкна във възможно най-тъмната дупка и започна да скимти. Знаех, че е твърде афектиран за контакт, но въпреки това му казах:

— Здравей, човеко. Казвам се Морлок и смятам, че и двамата с теб сме разумни същества, така че искам да установим контакт. Ако успеем — ще помогнем значително за развитието на вашия вид по отношение на науката, а вярвам, че вие ще ни научите на нещо по отношение на етиката. — Казах това, защото дори и да се съмнявах в наличието на разум в хората, аз бях убеден, че дори и да са разумни, те със сигурност ще са назад в развитието си от нас във всяко едно отношение. Треперех. Откога исках да кажа тази реч. За моя изненада човекът започна да издава нечленоразделни крясъци и се хвърли към мен в пристъп на безумие с едно от своите железа. Избих желязото, защото още не исках да го убивам и все още разчитах на успех. Тогава изненадващо за мен той започна да ме удря с горните си крайници. Бях виждал това да правят само благородните девици — при това, когато бяха взимани от смелите рицари. Предположих, че това е ритуал на хората с който показват на другия, че са по-слаби и искат да ги умилостивят. Засмях се на досетливостта си. Хванах човекът отново и леко го положих в края на пещерата. През цялата нощ се опитвах да установя поне един признак на разум в него, но каквото и да му говорех, той само скимтеше свит на кълбо. Сутринта го оставих в пещерата, като я затворих с една огромна канара, за да не избяга. Бързо убих животно за ядене и му го оставих в пещерата. Пак я затворих с канарата и отлетях към дядо. Исках да го поразпитам за моите наблюдения. Поздравих го и му казах, че съм направил свое собствено разследване и искам да му задам няколко въпроса. Започнахме разговор, като аз го обсипвах с въпроси, а той ми отговаряше:

— Дядо, признавам, че винаги ме е учудвало — как може един биологичен вид, като хората вместо да се стреми да оцелее, както му казват инстинктите да се опитва да се унищожи. Мисля, че може би това е признак на разум.