можеше да излъже по отношение на успехите си, заплащането за което работи и квалификациите си.
Изглежда никой нямаше нищо против тази потайност, затова Reebok премина веднага към квалификациите си. Използва много непознати за мен (а явно и за останалите) термини, с което спечели уважението ни и поведе в резултата. Не бяхме удивени, когато след всичко това спомена заплащането си. Той надмина дори и Gucci със своите 1 800 000 $ годишна заплата, с което преднината му нарасна значително. Никой не посмя да задава въпроси. Така дойде ред на Yves Saint Laurent. Тя започна:
— Аз съм манекенка и работя във Fashion TV. Излизам на 19 ревюта годишно, което за модните среди означава, че съм една от най-търсените. Аз съм носителка на титлата Мис България 2007. — Трябваше да призная, че е спечелила напълно заслужено. — В същата година достигнах до финалната десетка на Мис Свят. — Тя продължи с изброяване на световните подиуми, по които е дефилирала. Определено се хареса на всички. Тя естествено нямаше аргумента на високата заплата, но определено притежаваше аргумента на красотата и беше доста смела. Появата и в типично мъжка игра бе признак на голяма смелост. Освен това беше и хитра — използваше красотата си безскрупулно за постигане на целите си. Възхищавах й се, тя беше агънце, заобиколено от вълци. Но не се страхуваше, или поне не го показваше, което беше още един неин плюс. Много беше вероятно да участва в „Играта“ с ясното съзнание, че ще загуби на теория, но убедена, че ще спечели на практика. А именно, за да ни докаже, че със самата си поява в „Играта“ заслужава уважение, а вероятно и за да си направи достатъчно добра реклама, която, съчетана с чара и интелекта й, да е достатъчна, за да ни накара да се борим за нея и естествено най-накрая тя да избере този, когото смята за достатъчно добър да осигури закрилата й. Тезата ми се потвърди с отговора й на един въпрос, зададен от Gucci.
— Винаги съм се чудил що за мъже би харесала една ослепителна манекенка на Fashion TV?
Yves Saint Laurent се усмихна преди да отговори:
— Естествено, най-вече мъже, които знаят какво да искат от живота и не на последно място как да го постигнат, разбира се.
Всички се засмяхме.
След като се бяхме запознали и здрависали, започнахме разговор. Опипвахме почвата. Gianni Versace започна пръв.
— Чудя се защо изобщо правят толкова несъвместими неща. Обединяването на кафене, т.е. място, където хората отиват да си починат от ежедневните проблеми, и интернет зала е прекалено глупаво дори за човек с посредствена интелигентност.
— Не виждам нищо лошо в това хората да се развиват, доколкото им позволяват възможностите. — парира го Reebok. Несъмнено хитър ход. Хвалеше се с това, че спортува и има изваяно тяло, като на гръцка антична статуя. Същевременно показваше сарказъм, характерен за човек, който във висша степен не признава съперника си за достоен. Reebok явно си мислеше, че през цялата вечер ще мачка всички. Явно бе достатъчно уверен в марката си. Gianni Versace осъзна грешката си и по свиването на лицевите му мускули разбрах, че стиска зъби. Това не убягна и на другите. Gucci се усмихна едва забележимо. Хитрец. Направи го така, че да си помислим, че се прикрива, а всъщност искаше всички да го видят. Това беше част от стратегията му. Тази усмивка можеше да се смята от една страна за ясна преценка и на Gianni Versace, и на Reebok. Тази усмивка означаваше „Видях ви що за стока сте!“, но означаваше също така и „Ще ви смачкам“. И то „Ще ви смачкам“ по-скоро, като вътрешно убеждение, а не като заплаха. От друга страна тази усмивка целеше да довърши Gianni Versace. Като истински гросмайстор Gucci не се страхуваше, че той ще бъде следващата жертва на атака. Все пак постигна целта си — Gianni Versace стана блед като мъртвец. Бе решил, че ще ни попилее, а отнесе як тупаник в началото. Отгоре на всичко пребледняването му беше още един пирон в ковчега. От фаворит той се превръщаше в абсолютен аутсайдер. Отдръпна се от разговора, за да изчака своя момент. За разлика от него, Reebok прие предизвикателството на Gucci. Беше твърде нахакан, за да се притеснява от сухар, който носи Gucci.
— Тази неловка тишина продължи твърде дълго. — И след това се засмя.
В смеха му имаше нотки на арогантност, както към Gucci, с което му показваше, че като няма да се церемони с него, така и към Gianni Versace. Това беше опит да се забие последният пирон в ковчега на Gianni Versace, но той издържа и не се поддаде на провокацията. Въпреки че натрупа доста активи от това изказване, Reebok разкри една от картите си — предпочиташе да отстрелва противниците си един по един. По държанието на Gucci можех да направя предположението, че като опитен играч, той предпочита да поддържа равновесието до последния момент, като държи резултата приблизително равен, така че всеки да мисли, че има шанс. И накрая да казва нещо ефектно, ама толкова ефектно, че да спечели от раз. Така правят хората със стил, а Gucci определено беше човек със стил. Въпреки всичко, той не беше глупак и трябваше да пожертва Gianni Versace, защото защитавайки го щеше да привлече твърде много вниманието ни, а това правеше почти невъзможен ефектния финален завършек.
Ние всички се засмяхме с Reebok и разговорът се отприщи. Попаднахме моментално в неговия водовъртеж. Всеки се опитваше да даде най-доброто от себе си. Мъдри сентенции се преплитаха с ефектни изказвания, младостта се сблъскваше с опита, елегантността с грубостта, самоувереността с високомерието, преплитаха се шпаги, хвърчаха искри. Никой не отстъпваше, всеки нападаше смело и контраатакуваше, когато беше необходимо. Постепенно така се увлякохме в разговора, че загубихме всякаква представа за времето. Секундите, минутите и часовете се сляха в един бесен поток, в който всяка точно изказана дума, всеки жест, който беше на място, всяка мимика, имаха свой смисъл и опияняваха по свой неповторим начин. Неусетно точно регламентираното време — 2 часа — изтече. След кратко броене аз бях обявен за временен лидер. Беше време да платим сметката. След като сервитьорката донесе касовата бележка, всички извадихме кредитните си карти. Открояваше се Gold MasterCard на Gucci, моята American Card Platinium, Nike имаше Visa Gold, която съвпадаше с тази на Gianni Versace, а Reebok имаше Visa Platinium. Yves Saint Laurent естествено не можеше да се похвали с добра кредитна карта. Така аз успях да задържа преднината си и да бъда обявен за победителят. Време беше да си тръгваме. Естествено Yves Saint Laurent избра мен и най- вероятно щяхме да прекараме нощта заедно, с което настроението ми съвсем се подобри. Уговорихме се да я изчакам на чист въздух и аз напуснах победоносно заведението, свирукайки си.
Бях в превъзходно настроение и мислех да полея този успех с бургундско вино и морски деликатеси в най-хубавия рибен ресторант в града. Докато чаках пред интернет-кафето, си мислех не само за Nike, Reebok, Gucci, Gianni Versace и Yves Saint Laurent, но и за сервитьорката, както и за всички онези безлични нещастници като нея, които не са постигнали нищо запомнящо се в живота. Чудех се как може да има хора, които нямат достатъчно личностни качества, за да успяват в живота. Навън беше доста ветровито. Вятърът виеше както в най-суровите зими. Докато чаках, чух немощен глас:
— Помогнете на бедния старец!
По принцип е под достойнството ми да се занимавам с просяци, но бях спечелил, настроението ми беше страхотно и ми хрумна да се позабавлявам за негова сметка.
— Дядка, няма смисъл да просиш, — казах възможно най-насмешливо — а по-добре си намери работа!
— Кой си ти, синко? — този дядка си търсеше майстора. Е, какво пък, заинтригува ме, може и да не бъда прекалено жесток, ако се държи добре.
— Аз съм съветник по икономическите въпроси на Финансова Къща Merrill Lynch, дядка. Аз съм постигнал толкова много неща в живота, дядка! А какво си постигнал ти?
— Аз не те питам какво работиш, а кой си, синко?
— Завършил съм Финанси в Харвард с отличен успех. Бил съм консултант на много правителства.
— Аз не те питам какво си завършил, а кой си, синко? — попита още по-настойчиво дядката.
Тоя сигурно питаше какво притежавам.
— Притежавам 4 дка вила на Майорка, яхта, 2 700 000 $ в Швейцарска банка.
— Аз не те питам какво притежаваш, а кой си, синко? — повтори за пореден път като папагал дядката.
Явно дядката ме питаше за името.
— За името ли ме питаш, дядка? Сега ще ти кажа. — Кой съм аз? Кой съм аз? КОЙ СЪМ АЗ? Не е ли смешно, забравих си името. Не помня някой да ме е наричал по име от доста време насам. В Merrill Lynch никой не те нарича с истинското ти име. Страхуват се, да не го научат конкурентите, за да не се доберат до теб и да не започнат да те подслушват. Защото ако врага научи нашата информация, с нас е свършено.
