добавило печални празнини.
Вторият гостенин впрочем беше мълчалив. Без думи, като обиден, протегна дясната си ръка, която дотогава държеше постоянно свита и пъхната в полуразкопчания червен редингот. Приближи съдържанието на отворената си шепа към моето невежество. На дланта му блестеше жълтица с неговия образ, същия образ с гримасата, а по ръба на парата пишеше: „BONAPARTE PREMIER CONSUL“.
Третият пътник стана, повдигна се на пръсти, въздъхна дълбоко, изглеждаше, че ще се пръсне от важността, която си придаваше. Отново твърде дълго не каза нищо. Вече се бях уплашил да не се задави от собствената си важност, когато той просто измърмори: — Ротшилд, банкер и барон…
За разлика от тях обаче гостенката надмина всички.
Оказа се, че е настроена за монолог.
— Хубава работа! Това никога не ми се е случвало! Не мога да повярвам, че нашите домакини не ме познаха. Хайде, помислете! Руса коса, безупречна фигура, очите, бенката! Виждате ли бенката? Познават ме и в най-затънтеното кътче! Професорът твърди, че съм съществувала в сънищата на мъжете още преди да се родя. А къде ли е професорът?
Наистина къде се беше дянал четвъртият пътник?
Вероятно възползвайки се от нашата заплеснатост, просто се беше измъкнал от разговора.
— Професоре! Господин Зигмунд! Професоре! — викаше го блондинката някак нацупено.
— Ето ме, ето ме! — най-сетне се чу глас от Пещерата, след което на отвора се появи и замисленото лице на четвъртия пътник. — Трябва да призная, че съм смаян. Тук всичко е пълно със сънища! Цялата пещера е претъпкана със сънища. Представете си: сън до съня. Различни, най-различни. Като вдлъбнатини, не по-големи от лястовичи гнезда. Като зали, достатъчни да пренощуват в тях цели батальони. Капят от свода или изникват от земята. Какъв богат улов! Изследвали ли сте пещерата? Каква е дълбочината й? Колко нива има?
— Дали сме я изследвали? — сви рамене нашата дъщеря. — Та тя наистина се състои от нашите сънища. Подобни пещери има твърде много из целия Архипелаг.
— Архипелаг? — хлъцна сега адмирал Фернандо Магелан и веднага разгърна всичките си карти.
На картите тромаво се въргаляше Океанът. Никъде не беше очертана дори прашинка суша. Навсякъде се простираше необгледна шир, стотици разпенени вълни пълзяха по мократа повърхност. Дон Фернандо посегна към меча.
— Говорете! За какъв архипелаг става дума? Говорете или ще ви посека…
— Нима не сте чули: нашият Архипелаг… — опитах се да кръстосам поне нещо с изваденото оръжие.
Магелан обаче не беше доволен. Вдигнатото сечиво преполови моя отговор. Прегърнах детето и жена си, за да се предпазя, казах една молитва, когато ненадейно гостенката нададе писък. Причината беше почти никаква. В косата й се беше заплела една буболечка, която наричаме скакавец. Адмиралът се смути, свали меча, неговата спътница продължаваше да врещи.
— Каква дивотия! Каква дивотия! — повтаряше непрекъснато.
— Госпожо, не се бойте, това е само… — отдъхнах си, дори малко се обидих.
Но тя се изпъчи и гневно просъска:
— Не съм никаква госпожа! Моля ви се, дори на слепеца сигурно му е ясно! Аз съм Мерилин Монро!
Първи разговор, леко нанагорнище
Едва поканата да им покажем Острова успокои малко гнева на нашите гости. Те, петимата, и ние, тримата, се запътихме към хълма на сушата. От самото начало по пътечката, която първо води леко нагоре, пришълците доста неучтиво ръсеха всякакви думи. Нямаше как, спрях се да им обясня.
— Моля ви се, господа, по-тихо. До хълма имаме пет разговора, бъдете любезни, не говорете на глас.
— Какво имате предвид? Какви пет разговора? Кажи колко версти има дотам? Колко крачки! С разговори не се мери разстоянието между две точки! — продължаваха да вдигат врява гостите; от толкова викове не можехме да се отдалечим достатъчно от колибата.
— Тук не важат вашите мерки — предпазливо каза жена ми. — Тук разстоянията се изразяват в разговори.
— Както вече ви казах, с разговори — добавих аз. — Примирете се с това, ако искате да видите върха на нашия Остров.
Гостите вдигаха врява още известно време, но когато разбраха, че така доникъде няма да стигнат, един по един се подчиниха на молбата.
— Можем ли да тръгваме? — исках да омилостивя пътника с гримасата.
— Мразя островите! — отговори ми той така, че веднага се отказах да задавам повече въпроси.
Това беше добро обстоятелство. Нагорнището не беше стръмно и ние бързо изминахме първата част от пътеката, кажи-речи завчас се изкачихме до втория разговор.
Втори разговор, по не толкова приятен път
Великият адмирал Фернандо Магелан се интересуваше как е възможно такъв остров и споменатият архипелаг да не бъдат начертани на неговите карти. Смяташе това за заговор, за държавна измяна.
— Измама, ето какво е вашата жалка суша! — завърши той и определено ни заплаши: — Законът е ясен, онзи, който не заяви в испанското Адмиралтейство или на Кралската корона за съществованието дори на най-обикновен нанос, ще бъде наказан за най-тежка измама, а това ще рече, че заслужава публично обесване. Ако бяхме долу на кораба, честен кръст, щях да удостоя своята мачта с вашия живот!
Някаква гореща и суха буца заседна на гърлото ми. Знаех, че пътниците не можеха да намерят върха на Острова сами, без наша помощ. Но дали нямаше да изпълнят заплахите си, след като ги заведем горе? Опитах се да изразя своето мнение, преди да е станало късно:
— Уважаеми дон Фернандо, когато преди повече от четиристотин лета обиколихте света, вашите кораби минаха точно оттук. Припомнете си, ако поне малко от малко си спомняте тези прозрачни островни води, че тук беше ивицата на тогавашната земна плоча. След вашето плаване светът се заобли, преобрази се в кълбо, а ръбът му потъна в Океана на историята. Вие презряхте тогавашната ивица, бързайки все напред. Вашите последователи също не обръщаха внимание на краищата на някогашния венец, устремили се стремглаво да разширят света.
— Не ме предизвиквайте, не ми се иска пак да цапам меча си във вашите брътвежи! — изрева гръмогласно Фернандо Магелан. — Как си позволявате да защищавате стария облик на света? Скучната глинена равнина? Праха, обточен с бездна? Твърде дълго плавам, но подобна дързост още не е напрашила моето платно! Какъв венец? Какви бабини деветини? Какъв океан на историята?
Сухата буца направо се заклещи в гърлото ми. Само присъствието на жена ми и детето ми даде сили да продължа.
— Точно такъв венец, какъвто ви описах. Венецът на разказа, който обрамчваше и пазеше света. Земята беше долина плодородна именно заради тази планина! Всичко, което възникваше на света, се спускаше от склоновете на този разказ! И всичко беше така, докато вие не оплетохте мрежи от меридиани и не повлякохте с тях целия разказ на дъното на историята. Вашите мъртви възли се наричат метри и мили! В по-ново време се появиха някакви светлинни години, а нима сте слепи и не виждате, че всеки ден е по- мрачен от предишния. Колко време ни дели от пълния мрак? Има ли край разширяването на историята? Какво ще стане, когато постигнете всички предполагаеми знания? Какво ще стане, когато навсякъде се възцари необятната шир на Океана на историята, велики адмирале, когато не остане нито една педя суша, ни най-малка частичка за разказване?
— Ще видим, когато се изкачим на върха — заплаши пак дон Фернандо, но на мене ми олекна, кажи- речи, бяхме стигнали до третия разговор.
Трети разговор, гъста гора и едва забележима пътека
