Майкъл й се ухили:
— Казвам ти само онова, в което вярва баща ми. Искам само да разбереш, че какъвто и да е, той не е безотговорен, поне в обществото, което е създал. Той не е някое смахнато чудовище, което стреля безразборно, както, изглежда, си мислиш ти. Той е разумен човек по свой начин.
— А в какво вярваш ти? — тихо попита Кей. Майкъл сви рамене.
— Вярвам в моето семейство — каза той. — Вярвам в теб и в семейството, което бихме могли да създадем. Не се доверявам на обществото да ни закриля, нямам никакво намерение да оставя съдбата си в ръцете на хора, чиято единствена заслуга е, че са успели да убедят група хора да гласуват за тях. Но за сега това е всичко. Времето на моя баща отмина. Нещата, които той е вършил, не могат вече да бъдат вършени, освен с много голям риск. Независимо дали му харесва или не, семейство Корлеоне трябва да се присъедини към обществото с голям заряд собствена сила, с други думи — пари и други ценности. Искам да осигуря моите деца колкото е възможно по-добре, преди те да поемат тази обща съдба.
— Но ти доброволно се би за своята страна, беше герой от войната — каза Кей. — Какво те накара да се промениш?
Майкъл заяви:
— Това наистина няма да ни доведе доникъде. Но може би аз съм само един от онези истински старомодни консерватори, каквито отглеждат в твоя роден град. Аз се грижа само за себе си. Правителствата наистина не правят много за своите народи, нещата се свеждат в същност до това, но то не е всичко. Мога само да кажа, че съм длъжен да помогна на баща си, трябва да бъда на неговата страна. А ти трябва да решиш дали да застанеш на моята. — Той й се усмихна. — Сигурно сгреших, като ти предложих да се оженим.
Кей потупа леглото:
— Не знам за женитбата, но изкарах цели две години без мъж и сега няма да те пусна така лесно. Хайде, идвай тук.
Когато отново бяха заедно в леглото, на тъмно, тя го попита шепнешком:
— Вярваш ли ми, че не съм имала друг, откакто ти замина?
— Вярвам — каза Майкъл.
— А ти? — прошепна тя с по-тих глас.
— Аз имах — каза Майкъл и почувствува, че тя леко настръхна. — Но не през последните шест месеца. — Това беше вярно, Кей беше първата жена, която той любеше след смъртта на Аполония.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Пищно обзаведеният апартамент гледаше към изкуствения вълшебен свят зад хотела — там имаше присадени палмови дървета, осветени от лампи с жълта светлина, два огромни плувни басейна, които проблясваха в тъмносиньо от светлината на пустинните звезди. На хоризонта се виждаха пясъци и каменисти планини, които ограждаха Лас Вегас, сгушил се в своята долина. Джони Фонтейн пусна тежката, богато бродирана сива завеса и отново се обърна към стаята.
Специална команда от четирима души — супервайзърът, крупието, помощникът му и една келнерка в своя оскъден кабаретен костюм — подготвяха всичко за играта. Нино Валенти лежеше на дивана в определената за хол част от апартемента и държеше в ръка водна чаша с уиски. Той наблюдаваше как хората от казиното нареждат игралната маса за „21“ с форма на бъбрек, съответно с шест тапицирани стола край нея.
— Чудесно, чудесно — изломоти той с глас, който не беше съвсем пиянски. — Джони, ела да залагаш с мен срещу тези копелета. Аз съм късметлия. Ще ги скъсаме от бой.
Джони седна на една табуретка срещу дивана.
— Знаеш, че не играя на комар — каза той. — Как се чувствуваш, Нино?
Нино Валенти му се ухили:
— Чудесно. Поръчал съм в полунощ да дойдат курви, после вечеря, а после сме отново на игралната маса. Знаеш ли, спечелих от казиното петдесет бона и оттогава вече цяла седмица ме тормозят да играя пак.
— Чух — каза Джони Фонтейн. — На кого искаш да ги оставиш, когато пукнеш?
Нино пресуши чашата си:
— Джони, как, по дяволите, си си спечелил име на плей-бой? Та ти си жив заспал, Джони. За бога, дори туристите в този град се забавляват повече от теб.
Джони отвърна:
— Вярно е. Искаш ли да ти помогна да се примъкнеш до масата?
Нино с мъка седна на дивана и здраво стъпи с крака на килимчето.
— Ще се справя и сам — заяви той. Остави чашата си да падне на пода, стана и без да се олюлява, отиде до масата. Крупието беше готов, супервайзърът стоеше зад него и наблюдаваше. Помощникът на крупието седна на стол по-далеч от масата. Келнерката седна на друг стол така, че да може да гледа Нино Валенти.
Нино леко почука с пръсти по зеленото сукно.
— Чипове — нареди той.
Супервайзърът извади тефтерче от джоба си, попълни едно листче и го сложи пред Нино заедно с малка писалка.
— Заповядайте, господин Валенти — каза той. — Както обикновенно, петте хиляди, с които започвате. — Нино драсна подписа си най-отдолу на листчето и супервайзърът го сложи в джоба си. Той кимна на крупието.
Крупието с невероятно ловки пръсти извади от вградените отделения пред себе си купчета от чипове за по сто долара в жълто и червено. За по-малко от пет секунди пред Нино бяха наредени равни купчинки от стодоларови чипове, във всяко купче по десет чипа.
На масата имаше шест квадрата, по форма малко по-големи от картите за игра, изписани с бяло върху зеленото сукно пред местата, където трябваше да седнат играчите. Сега Нино-залагаше на три от тези квадрата, с единични чипове, така че играеше три ръце по сто долара всяка. Отказа се да рискува, като играе на трите квадрата, защото крупието беше изтеглил шестица, с която можеше да загуби, и наистина загуби. Нино прибра своите чипове и се обърна към Джони Фонтейн.
— Така трябва да се започва вечерта, нали, Джони? Джони се усмихна. Беше странно, че комарджия като Нино подписва разписка, когато играе. На големите играчи обикновено имаха доверие. Може би се страхуваха, че като пие, няма да си спомни колко чипове е купил. Те не знаеха, че Нино помни всичко.
Нино продължи да печели и след третия тур даде на келнерката знак с пръст. Тя отиде до барчето в дъното на стаята и му донесе неговото любимо ръжено уиски във водна чаша. Нино взе чашата и я премести в другата си ръка, за да може да прегърне келнерката.
— Седни при мен, сладурче, и изиграй няколко ръце. Донеси ми щастие.
Келнерката беше много красиво момиче, но Джони виждаше, че тя е само една професионалиста, без нищо човешко в нея, въпреки че се стараеше да не изглежда такава. Усмихваше се на Нино, но устата и в същност беше зейнала за един от онези жълти чипове. По дяволите, помисли си Джони, защо да не получи и тя нещичко? Само съжаляваше, че Нино не получава нещо по-добро за парите си.
Нино остави келнерката да играе следващите турове, после й даде един чип и я тупна по задника, за да я отпрати от масата. Джони й направи знак да му донесе чаша уиски. Тя го направи, но така, сякаш играеше най-драматичния момент в най-драматичния филм, правен някога. Сега тя съсредоточи всичките си усилия да очарова великия Джони Фонтейн. Насили очите си да заискрят от желание, походката й беше възможно най-сексапилната, устата й беше съвсем леко разтворена, сякаш готова да захапе най-близкостоящата част на очевидния обект на своята страст. Приличаше на разгонено женско животно, но в действията й имаше преднамереност. Джони Фонтейн си помисли: Боже господи, и тя е като всички. Така действуваха всички жени, които искаха да го заведат в леглото си. Този подход имаше успех само когато беше прекалено пиян, но сега той не беше пиян. Хвърли на момичето една от своите прочути усмивки и каза: „Благодаря, сладурче.“ Момичето го погледна и разтегна устните си в благодарствена усмивка, очите й съвсем се замъглиха, тялото й се напрегна, цялото й туловище се изви леко назад чак до дългите тънки крака, обути в
