Използуваха го като консултант и наблюдател.
Джони кимна и сухо каза:
— Аз го препоръчах.
— Така ли! — изненада се Луси. — Както и да е, Майк каза, че иска да направи нещо за Джулс. Затова ни събира на вечеря утре.
Джулс замислено каза:
— Той не се доверява на никого. Предупреди ме да следя какво прави всеки. Операцията беше съвсем елементарна, нищо особено. Всеки компетентен човек можеше да я извърши.
От спалнята се чу шум и те погледнаха към завесата. Нино отново беше дошъл в съзнание. Джони отиде и седна до него, а Джулс и Луси застанаха в долния край на леглото. Нино едва-едва им се усмихна:
— Добре, ще престана да се правя на много умен. Наистина се чувствувам ужасно. Джони, спомняш ли си, какво се случи почти преди година, когато бяхме с онези две мадами в Палм Спрингс? Кълна ти се, че не те ревнувах за онова, което се случи. Бях щастлив. Вярваш ли ми, Джони? Джони успокоително каза:
— Разбира се, Нино, вярвам ти.
Луси и Джулс се спогледаха. От всичко, което бяха чули и знаеха за Джони Фонтейн, изглеждаше невероятно той да отнеме момичето на близък приятел като Нино. И защо Нино казваше, че не го е ревнувал, чак година след това? Една и съща мисъл мина през ума и на двамата, че Нино романтично иска да умре от пиене, защото някое момиче го е изоставило заради Джони Фонтейн.
Джулс отново прегледа Нино.
— Ще извикам сестра да остане тази вечер при теб в стаята — каза той. — Наистина трябва да полежиш няколко дни. Не те будалкам. )
Нино се усмихна:
— Добре, докторе, само гледай сестрата да не е много хубава.
Джулс се обади за сестра и после двамата с Луси си отидоха. Джони седна на един стол близо до леглото, за да дочака сестрата. Нино отново заспиваше с изтощен вид на лицето. Джони си мислеше за онова, което Нино беше казал — че не го е ревнувал за онова, което се беше случило преди година с онези две мадами в Палм Спрингс. И през ум не му беше минавало, че Нино го е ревнувал.
Преди година Джони седеше в разкошно обзаведения си кабинет, в кабинета на филмовата компания, която оглавяваше, и се чувствуваше така зле, както никога през живота си. И това беше учудващо, защото първият филм, който беше направил със себе си в главната роля и Нино в другата мъжка роля, печелеше тонове пари. Всичко беше станало както трябва. Всеки си беше свършил работата. Филмът не надхвърли определения финансов лимит. Всички щяха да направят цяло състояние от него, а Джак Уолц губеше десет години от живота си. Сега Джони правеше още два филма, в единия главната роля изпълняваше той, а в другия — Нино. Нино беше страшен на екрана, като едно от онези очарователни и романтични влюбени момчета, които жените умират да притиснат към гърдите си. Малкото загубено момче. Всичко, до което той се докосваше, носеше пари, те просто валяха. Кръстникът получаваше своя дял чрез банката и това караше Джони да се чувствува наистина добре. Но днес това не му помагаше много. Сега, когато беше независим филмов продуцент, той имаше толкова власт, а може би и повече, отколкото когато и да било като певец. Красиви мадами го налитаха отвсякъде точно както преди, макар сега да го правеха повече от търговски съображения. Имаше собствен самолет, живееше дори още по-разточително, облагодетелствуван от по- малкия данък, с който бизнесменът се облагаше, за разлика от актьора. Тогава какво, па дяволите, го тормозеше?
Той знаеше какво. Главата го болеше, имаше болки в назалните пътища, гърлото го сърбеше. Единственият начин да се почеше и да се освободи от този сърбеж беше да попее, а той се страхуваше дори да опита. Беше се обадил на Джулс и го беше попитал кога ще бъде безопасно да пее, а Джулс му беше казал да го направи, когато изпита желание. И той беше опитал, но гласът му беше толкова дрезгав и ужасен, че се беше отказал. А на следващия ден гърлото го болеше ужасно, но по различен начин от времето преди брадавиците да бъдат оперирани. Болката беше по-лоша, пареща. Страхуваше се да продължи да пее, страхуваше се, че или ще загуби гласа си, или ще го повреди.
А щом не можеше да пее, за какво, по дяволите, му беше всичко останало? Всичко останало бяха само гадости. Пеенето беше единственото нещо, от което разбираше. Може би той знаеше за пеенето и за своята музика много повече от който и да било друг в света. Едва сега разбираше, че е толкова добър. Всички тези години го бяха направили истински професионалист. Никой не можеше да му каже кое е вярно и кое грешно, нямаше нужда да пита когото и да било. Той знаеше. Каква загуба, каква проклета загуба.
Беше петък и той реши да прекара края на седмицата с Върджиния и децата. Обади й се по телефона, за да й каже, че ще отиде. Но в същност, за да й даде възможност да му откаже. Но тя никога не му отказваше. Нито веднъж през всичките тези години, откакто бяха разведени. Защото никога нямаше да откаже на дъщерите си да се срещнат с баща си. Каква жена, мислеше си Джони. Той имаше късмет с Върджиния. И макар да знаеше, че държи на Джини много повече, отколкото на всяка друга жена, той знаеше, че им е невъзможно да живеят заедно като мъж и жена. Може би когато станеха на шейсет и пет, както когато се пенсионираш, щяха да се оттеглят заедно, да се оттеглят от всичко.
Но действителността разби тези негови мисли, когато пристигна там и откри, че Върджиния също е в лошо настроение и че дъщерите му не държат чак толкова да се видят с него, защото за края на седмицата им беше обещано едно посещение, у приятелки в калифорнийско ранчо, където да пояздят.
Той каза на Върджиния да изпрати момичетата на ранчото и ги целуна за довиждане с разбираща усмивка. Той наистина ги разбираше много добре. Кое дете не би предпочело да отиде да язди в някое ранчо, вместо да остане с един начумерен баща, който само се опитваше да се държи като баща. Той каза на Върджиния:
— Ще изпия една-две чашки, а после и аз ще се чупя.
— Добре — каза тя. Този беше един от лошите й дни, случваше й се рядко, но й личеше. Не й беше много лесно да води такъв живот.
Върджиния го видя, че си пийва доста, затова го попита:
— Защо се опитваш да си оправиш настроението? Всичко ти върви чудесно. Не съм и сънувала, че си имал качества да бъдеш толкова добър бизнесмен.
Джони й се усмихна.
— Не е чак толкова трудно — каза той. А в същото време си мислеше: значи това била работата. Той разбираше жените и сега знаеше, че Върджиния се чувствува зле, защото си мисли, че всичко става, както той иска. Жените наистина мразеха да виждат, че на техните мъже им върви прекалено много. Това ги дразнеше. Караше ги да се чувствуват по-несигурни във влиянието, което упражняват върху тях чрез привързаността, навика или брачните връзки. Затова повече за да я развесели, отколкото да се оплаче, той каза: — По дяволите, какво значение има това, щом не мога да пея.
В гласа на Върджиния имаше досада:
— О, Джони, ти не си вече дете. Ти си на трийсет и пет. Защо продължаваш да се тревожиш за това глупаво пеене? И без това като продуцент печелиш повече.
Джони я погледна с любопитство и каза:
— Аз съм певец. Обичам да пея. Какво общо има тук възрастта?
Върджиния стана нетърпелива:
— Никога не съм обичала пеенето ти. И сега, когато показа, че можеш да правиш филми, аз съм доволна, че не можеш вече да пееш.
И двамата останаха изненадани, когато Джони викна с гняв:
— Това, което казваш, е мръсно и долно. — Той беше потресен. Как беше възможно. Върджиния да изпитва такова нещо, как можеше толкова много да не го харесва?
Върджиния се засмя, че го е засегнала и защото беше направо скандално да й се сърди, му каза:
— Как мислиш, че се чувствувах аз, когато всички тези момичета тичаха след теб заради пеенето ти? Как би се чувствувал ти, ако аз тръгнех с гол задник по улицата, за да хукнат мъжете подир мен? Това беше твоето пеене и аз исках да загубиш гласа си и никога вече да не можеш да пееш. Но това беше преди да се разведем.
Джони допи чашата си:
