— Само за малко. След това, боя се, ще трябва да си отидете. Няма как, правилник.
Майкъл се върна в стаята на баща си. Той взе телефона от поставката и се обади на дежурния в болницата да го свърже с телефона в ъгловия кабинет в къщата на Лонг Бийч. Обади се Сони. Майкъл заговори тихо:
— Сони, аз съм в болницата, дойдох късно. Сони, тук няма никой. Нито един от хората на Тесио. И никакъв детектив пред вратата. Стария беше напълно беззащитен. — Гласът му трепереше. Последва дълга пауза, а след това се чу гласът на Сони — тих и развълнуван:
— Това е скритият коз на Солоцо, за който говореше ти. Майкъл отговори:
— И аз така си помислих. Но как е накарал полицаите да очистят всички и къде са отишли? Какво се е случило с хората на Тесио? За бога, да не би това копеле Солоцо да държи в ръцете си цялото нюйоркско полицейско управление?
— Не се тревожи, момчето ми. — Гласът на Сони звучеше успокояващо. — Пак имахме късмет, че отиде на посещение в болницата толкова късно. Стой в стаята на Стария. Заключи вратата отвътре. Ще изпратя там няколко души след не повече от петнайсет минути, веднага щом се обадя на няколко места. Само стой мирен и не се паникьосвай. Разбра ли, момчето ми?
— Няма да се паникьосвам — каза Майкъл. За първи път, откакто всичко това беше започнало, той почувствува, че в него се надига страхотен гняв и студена омраза към враговете на баща му.
Той затвори телефона и натисна бутончето за сестрата. Реши да действува по собствено усмотрение и да пренебрегне нарежданията на Сони. Когато сестрата влезе, той й каза:
— Не искам да се плашите, но трябва веднага да преместим баща ми. В друга стая или на друг етаж. Можете ли да махнете всички тези тръбички, за да преместим леглото?
Сестрата се възпротиви:
— Но това е абсурдно. Трябва да поискаме разрешение от лекаря.
Майкъл заговори много бързо:
— Чели сте за баща ми във вестниците, нали? Видяхте, че тази вечер тук няма никой, който да го пази. Току-що ми съобщиха, че в болницата ще дойдат няколко души, за да го убият. Моля ви да ми повярвате и помогнете. — Когато искаше, той можеше да бъде изключително убедителен.
Сестрата отговори:
— Няма нужда да махаме тръбичките. Можем да преместим стойката заедно с леглото.
— Имате ли празна стая? — прошепна Майкъл.
— В края на коридора — отговори сестрата.
Всичко беше свършено за секунди — много бързо и много експедитивно. Тогава Майкъл се обърна към сестрата и я помоли:
— Останете с него тук, докато дойде помощ. Ако сте навън, в стаята си, може да ви наранят.
В този миг чу от леглото гласа на баща си — предразнял, но изпълнен със сила:
— Майкъл, ти ли си? Какво се е случило, какво има? Майкъл се надвеси над леглото. Той взе ръката на баща си в своята.
— Аз съм Майк — каза той. — Не се страхувай. A сега слушай, не издавай никакъв звук, особено ако някой те вика по име. Едни хора искат да те убият, разбираш ли? НО аз съм тук, затова не се страхувай.
Дон Корлеоне, все още не осъзнал случилото се през миналия ден, въпреки ужасните болки, се усмихна благосклонно на най-малкия си син, но не можа да събере сили да му каже: „Защо да се страхувам сега? Непознати хора се опитваха да ме убият още когато бях на дванайсет години.“
ДЕСЕТА ГЛАВА
Болницата беше частна и малка, само с един вход. Майкъл погледна през прозореца към улицата. Имаше извит вътрешен двор със стълби, които водеха на улицата, а на нея нямаше никакви коли. Но който и да влезеше в болницата, трябваше да мине през този вход. Той знаеше, че няма много-време, затова изтича от стаята и се спусна надолу по стълбите на четирите етажа и излезе през широката врата на приземния етаж. Отстрани видя паркинга на линейките, но и там нямаше никакви коли, нито пък линейки.
Майкъл излезе на тротоара пред болницата и запали цигара. Разкопча палтото си и застана под една улична лампа, така че да може да бъде разпознат. Млад мъж, с пакет под мишница, се зададе откъм Девето авеню. Той носеше военна куртка и имаше буйна черна коса. Когато дойде под лампата, лицето му се видя познато на Майкъл, но той не можеше да се сети откъде го познава. Младият мъж обаче се спря пред него и подаде ръката си, като каза с подчертан италиански акцент:
— Дон Майкъл, помните ли ме? Енцо, чиракът на пекаря Назорине. Зет му. Баща ви ми спаси живота, като накара правителството да ми разреши да остана в Америка.
Майкъл се ръкува. Сега си го спомни. Енцо продължи:
— Дойдох да изразя уважението си към баща ви. Ще ме пуснат ли в болницата толкова късно?
Майкъл се усмихна и поклати отрицателно глава:
— Не, няма, но въпреки това ти благодаря. Ще кажа на дон Корлеоне, че си идвал. — По улицата с рев се зададе кола и Майкъл веднага застана нащрек. Той се обърна към Енцо:
— Веднага изчезвай оттук. Може да се случи нещо неприятно. Не бива да се забъркваш с полицията.
Видя уплахата, изписана на лицето на младия италианец. Неприятности с полицията можеше да означава депортиране от страната или отказ на гражданство. Но младежът не помръдна. Той прошепна на италиански: „Ще остана да помогна, ако се случи нещо неприятно. Аз съм задължен на Кръстника.“
Майкъл се трогна. Той се канеше отново да каже на младия човек да се маха, но тогава си помисли — защо пък да не остане! Двама души пред болницата могат да изплашат и пропъдят която и да е шайка, изпратена от Солоцо да свърши работата. Почти сигурно беше, че сам човек няма да успее. Той подаде цигара на Енцо и му я запали. И двамата стояха под лампата в студената декемврийска нощ. Жълтите прозорци на болницата, разделени на две от зелени коледни дръвчета им намигаха отгоре. Почти бяха изпушили цигарите си, когато дълга ниска черна кола зави по Тридесета улица откъм Девето авеню и се понесе към тях, движейки се много близо до бордюра. Тя намали скорост. Майкъл надникна, за да види лицата на хората вътре, тялото му неволно потреперваше. Колата вече спираше, но внезапно пак потегли бързо напред. Някой го беше познал. Майкъл подаде на Енцо втора цигара и забеляза, че ръцете на пекаря трепереха. С учудване установи, че собствените му ръце бяха спокойни.
Двамата останаха на улицата и продължиха да пушат — не повече от десет минути, — когато изведнъж нощта се разцепи от сирената на полицейска кола. С писък от Девето авеню зави патрулна кола и спря пред болницата. Още две полицейски коли се движеха непосредствено зад първата. За нула време входът на болницата бе залят от униформени полицаи и детективи. Майкъл въздъхна с облекчение. Този чудесен Сони бързо се беше справил. Той тръгна към тях да ги посрещне.
Двама огромни, плещести полицаи сграбчиха ръцете му. Друг го претърси. Едър полицейски капитан, със златен ширит на фуражката, се заизкачва по стълбите, а хората му чинно се отдръпваха, за да му направят път. Беше много енергичен за ръста си и бялата си коса, която се подаваше изпод фуражката му. Лицето му беше силно зачервено. Той се приближи към Майкъл и грубо каза:
— Мислех, че съм успял да опандизя всички италиански копелета. Кой, по дяволите, си ти и какво правиш тук?
Един от полицаите, който държеше Майкъл, каза:
— Няма оръжие, шефе.
Майкъл не отговори. Той изучаваше полицейския капитан, невъзмутимо изследваше лицето му и металните сини очи. Един цивилен детектив каза:
— Това е Майкъл Корлеоне, синът на дон Корлеоне. Майкъл тихо попита:
— Какво е станало с детективите, които трябваше да пазят баща ми? Кой ги е освободил от тази малка формалност?
Полицейският капитан побесня от яд:
— Ах ти, мръсен разбойнико, кой по дяволите си ти, та да ми казваш какво да правя и какво не? Аз ги освободих. Пукната пара не давам за това колко италианска гангстери ще се избият един друг. Ако останеше на мен, и пръста си нямаше да мръдна, за да защитя баща ти. А сега се махай оттук. Махай се от тази улица,
