Панталеймон се измъкнаха навън и тръгнаха по тъмните улици. Камбаните на Оксфорд биеха полунощ.
Когато се озоваха в Ботаническата градина, Пан хукна след някаква мишка, но пред стената се отказа и се покатери светкавично на близкия бор. Тя седна на една пейка и зачака. Пан обичаше да я изненадва, но обикновено не успяваше да се промъкне незабелязано до нея. Сега тя видя сянката му да се прокрадва откъм реката, но си даде вид, че не го вижда, а когато той скочи на пейката, внезапно се обърна и го сграбчи.
— За малко! — възкликна Пан разочарован.
— Още много хляб има да ядеш, докато успееш. През цялото време те виждах.
Той седна на облегалката на пейката и опря лапи в рамото й.
— Какво ще й отговорим?
— Ще се съгласим — отвърна Лира. — Да се срещнем с директорката, а не да ходим на училище.
— А няма ли да ходим все пак?
— Сигурно ще ходим.
— Не би било лошо.
Лира се замисли за другите ученички. Може би щяха да са по-умни и образовани от нея и сигурно щяха да знаят много повече за всичко онова, което интересува момичетата на тази възраст. А тя нямаше да може да им каже и една стотна от нещата, които знаеше. И щяха да я помислят за простовата и глупава.
— Мислиш ли, че преподобната Хана наистина може да чете алетиометъра? — попита Пан.
— Предполагам, че може — с помощта на книгите. Чудя се колко ли са… Бас държа, че ще можем да ги изучим всичките и после да минем без тях. Представи си да мъкнеш навсякъде една камара книги… Пан?
— Какво?
— Ще ми кажеш ли някога какво правихте с демона на Уил, когато бяхме разделени?
— Някой ден. Тя също ще каже на Уил. И двамата ще го сторим, когато му дойде времето, но дотогава си обещахме да не ви казваме.
— Добре, така да бъде — въздъхна Лира.
Беше му разказала всичко, но не можеше да му се сърди, че той таи нещо от нея, след като го беше изоставила така.
Мисълта, че с Уил имат още нещо, което да ги свързва, й достави удоволствие. Запита се дали ще дойде ден, когато вече няма да мисли за него, няма да разговаря с него мислено, да се връща към спомена за всеки изживян миг и да копнее за гласа му, за ръцете му, за любовта му… И насън не си бе представяла какво е да обичаш някого толкова много. От всички изумителни неща, които й се случиха, това беше най- изумителното и нежността в сърцето й беше като незаздравяваща рана, защото тя самата никога не би позволила да зарасне.
Пан скочи от облегалката и се сви в скута й. Тук в мрака тя и демонът й бяха насаме със своите тайни и нищо не ги заплашваше. Някъде в спящия град бяха книгите, които щяха да я научат отново да разбира алетиометъра. Там беше добрата жена, която щеше дай помогне да се справи, и момичетата в училището, които знаеха толкова много неща, неподозирани от нея.
„Те още не го знаят, но ще ми станат приятелки!“ — помисли си Лира.
— Онова, което каза Уил… — промълви Панталеймон.
— Кога?
— Тогава на брега, преди да вземеш алетиометъра. Каза, че няма друго място. Така беше казал и баща му. Но имаше и още нещо.
— Спомням си. Той искаше да каже, че царството вече го няма. Небесното царство. И не би трябвало да живеем сякаш то е по-важно от живота ни тук, защото най-важно е мястото, където сме.
— Каза, че трябвало да построим нещо…
— Точно затова ни е нужен целият живот, Пан. Можехме да тръгнем с Уил и Кирджава, нали?
— Да. Те също биха дошли с нас. Но…
— Но тогава нищо нямаше да построим. Никой не би могъл, ако мисли само за себе си. Трябва да се помъчим да бъдем весели и добри, любознателни и търпеливи, да учим и да мислим, да работим упорито в своите светове и тогава ще построим…
Ръцете й милваха лъскавата му козина. Някъде в градината пееше славей, а лекият ветрец докосваше косите й и шумолеше в листата. Всички камбани в града прозвъниха по веднъж — някои звънко и мелодично, други ниско и басово, някои рязко и дрезгаво, други печално и протяжно. Ала всички те бяха единодушни кой час на нощта е, макар да говореха с различни гласове. В онзи другия Оксфорд, където Уил я беше целунал за сбогом, камбаните сигурно също звъняха, славеят пееше, а вятърът шумолеше в листата на Ботаническата градина.
— И тогава какво? — сънено промърмори демонът й. — Какво ще построим?
— Небесната република — отвърна Лира.
Информация за текста
© 2000 Филип Пулман
© 2004 Силвана Миланова, превод от английски
Philip Pullman
The Amber Spyglass, 2000
Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2008
Публикация:
Редактор: Олга Герова
ИК „Бард“, София, 2004
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5424]
Последна редакция: 2008-02-23 10:45:25
