Това, което направи сега Мери, приличаше на разглеждането на такава картина. Трябваше да запази нормалното си зрение и в същото време да се потопи в един вид транс, който дай позволи да вижда Сенките. И точно като при онези картини прозрението я споходи изведнъж.
— О! — извика тя и стисна силно ръката на Серафина.
Върху желязната ограда на близкия парк беше кацнала птица — лъскавочерна, с червени крака и извита жълта човка. Алпийска сврака. Беше само на няколко крачки от нея и я гледаше с леко накривена глава, сякаш се забавляваше.
Но Мери беше толкова слисана, че изгуби концентрацията си и птицата изчезна.
— Щом успя веднъж, следващия път ще е по-лесно — успокои я Серафина. — Когато се върнеш в твоя свят, ще се научиш да виждаш по същия начин и демоните на другите. Те обаче няма да ги виждат, освен ако с Уил не ги научите.
— Да… О, това е невероятно!
В този миг Мери си спомни, че Лира разговаряше с демона си. Дали и тя щеше да се научи да разговаря с онази птица? При тази мисъл сърцето й замря от сладко предчувствие.
Пред тях Уил беше спрял и отваряше прозорец. Двамата с Лира изчакаха жените да се приближат, за да може отново да го затвори.
— Знаете ли къде сме? — попита момчето.
Мери се огледа. Пред тях се простираше тиха улица с големи викториански къщи и градини с цветни храсти, засенчена от стари дървета.
— Някъде в северната част на Оксфорд — каза тя. — Близо до апартамента ми, макар че не знам коя точно е улицата.
— Искам да отида в Ботаническата градина — заяви Лира.
— Добре. Мисля, че за петнайсетина минути ще сме там. Да вървим…
Мери опита още веднъж да види демона си и този път това й се удаде по-лесно. Беше кацнал на един клон над тротоара. Тя протегна ръка, любопитна какво ще се случи, и той без колебание кацна върху нея. Мери усети тежестта му, лекото убождане на ноктите му и нежно го побутна към рамото си. Демонът се настани върху него, сякаш цял живот беше стоял там.
Всъщност, беше точно така.
По Хай стрийт движението беше слабо и когато се спуснаха по стъпалата срещу колежа „Магдалена“ към Ботаническата градина, наоколо не се виждаше жива душа. Мери и Серафина седнаха на една от каменните пейки недалеч от кованата порта, а Лира и Уил прескочиха желязната ограда и се вмъкнаха в градината. Демоните им се промъкнаха през решетките и изприпкаха пред тях.
— Насам — каза Лира и го дръпна за ръката.
Поведе го край малко езерце с фонтан, над което беше надвиснало огромно клонесто дърво, после сви наляво между цветните лехи и го изведе до грамаден разклонен бор. Пред тях се издигаше дебела каменна стена. Те преминаха през малката портичка и се озоваха във втори двор, където дърветата бяха по-млади, а растенията не бяха подредени в строги лехи. Лира го отведе в дъното на градината, отвъд тясното дървено мостче, и двамата се настаниха на една пейка под клоните на кичесто дърво.
— Да! — прошепна тя. — Така се надявах, и ето че се оказа съвсем същото… Уил, в моя Оксфорд често идвах на това място, когато исках да бъда сама с Пан. Помислих си, че ако дойдем тук по едно и също време — може би веднъж в годината — само за час… Тогава ще можем да си представяме, че пак сме заедно… И наистина ще бъдем заедно, ако ти седнеш тук и аз седна на същото място в моя свят…
— Да — промълви той. — Докато съм жив, ще се връщам тук. Където и да съм, пак ще се връщам…
— В първия ден на лятото, точно на обяд. До края на живота си…
Тя не можа да продължи. Уил усети, че очите му се замъгляват, но остави горещите сълзи да се стичат по лицето му и я притисна още по-силно до гърдите си.
— И ако някога… един ден… — с разтреперан глас зашепна Лира, — ако ти срещнеш друга и аз срещна друг, ако се оженим, трябва да бъдем добри с тях. Не бива постоянно да правим сравнение и да съжаляваме, че не сме се оженили двамата… Просто ще идваме тук веднъж в годината, само за час, за да бъдем заедно за малко…
Двамата останаха прегърнати дълго. Минутите минаваха. Някъде откъм реката долетя зовът на нощна птица. По моста „Магдалена“ нарядко преминаваха закъснели автомобили.
Най-сетне те се откъснаха един от друг.
— Е… — въздъхна Лира.
По-късно този миг щеше да се превърне в един от любимите му спомени. Всичко у нея беше нежно — грациозното тяло, още по-изящно в приглушената светлина, очите, ръцете, устните… Той я целуваше, отново и отново, и всяка следваща целувка ги приближаваше към раздялата.
Отмалели и замаяни от любов, те тръгнаха ръка за ръка към портата. Мери и Серафина ги чакаха.
— Лира… — промълви той.
— Уил…
Той отвори последния прозорец — онзи, който щеше да я отведе в Читагазе. Пред тях беше паркът на голямата къща, недалеч от края на гората. За последен път те прекрачиха отвъд и се вгледаха в притихналия град, чиито керемидени покриви блестяха на лунната светлина. Осветеният кораб беше застинал сред спокойния залив.
Уил се обърна към Серафина.
— Благодаря ти, Серафина Пекала — изрече, — за това, че ни спаси в тази къща, и за всичко останало. Моля те, не изоставяй Лира. Обичам я повече, отколкото някой някога е бил обичан.
В отговор кралицата на вещиците само го целуна по двете бузи. Лира прошепна нещо на Мери, после двете се прегърнаха. Уил беше този, който пръв прекрачи през прозореца.
„Сега трябва да съм весел!“ — беше следващата му мисъл, но как? То беше все едно да удържиш в ръце мятащ се вълк, който се опитва да раздере лицето ти и да прегризе гърлото ти. Въпреки това той напрегна цялата си воля и беше почти сигурен, че никой не е забелязал какво усилие му струва това.
Знаеше, че и Лира прави същото, а напрегнатата й усмивка беше доказателството.
Все пак тя се усмихна.
Една последна целувка, бърза и непохватна, при която почти се сблъскаха, една нейна сълза, която остана върху лицето му. Демоните им се целунаха за сбогом и Панталеймон скочи в ръцете на Лира. После Уил затвори прозореца и пътят престана да съществува. Повече нямаше да се видят.
— А сега… — изрече той с привидно спокойствие, но само след миг се извърна, за да не види Мери лицето му. — Трябва да счупя ножа.
Опипа въздуха с острието по привичния начин, докато откри пролука, и се опита да си спомни какво се беше случило предния път. Тогава госпожа Колтър му напомни за майка му и ножът се счупи, защото внезапно се натъкна на нещо, което не можеше да разруши. Сега Уил си даде сметка, че това беше любовта му.
Опита да го направи отново, като повика образа на майка си, такава, каквато я помнеше от последната им среща — уплашена и сякаш зареяна в някакъв свой свят.
Не се получи. Ножът с лекота изряза прозорец към познатия му дъждовен свят, с тежките капки, трополящи по подгизналата земя. Той бързо го затвори и спря озадачен.
Демонът му обаче знаеше какво трябва да се направи и изрече само:
— Лира.
Разбира се, Лира. Той кимна, стиснал ножа, и докосна мястото, където сълзата й още не беше изсъхнала.
Този път кинжалът се строши със звън, а парчетата се посипаха и останаха да блестят върху камъните, мокри от дъжда от друга вселена.
Уил се наведе и започна да ги събира, а Кирджава му помагаше.
Мери нарами раницата си.
— Е, чуй ме сега, Уил — каза тя. — Ние с теб почти не сме разговаряли… Още сме си чужди. Но двете със Серафина Пекала си обещахме нещо, а преди малко обещах и на Лира. Ала и да не бях обещавала, пак щях да го направя сега — ако ми позволиш, ще бъда твоя приятелка до края на живота си. Ние и двамата сме сами и си мисля, че бихме могли… Искам да кажа, че няма с кого другиго да си говорим за всичко това,
