Беше прав. Ксафания разпери широко крила и се спусна плавно, за да кацне на пясъка. Въпреки цялото време, което беше прекарал с Балтамос, Уил не беше готов за тази среща. С Лира се държаха здраво за ръце, докато тя се приближаваше към тях, озарена от сиянието на друг свят. Беше гола, но какво значение имаха дрехите? Беше невъзможно да се каже дали е млада или стара, но лицето й беше сериозно и излъчваше състрадание, сякаш беше надникнала в сърцата им.
— Уил — изрече тя, — дойдох да те помоля за помощ.
— За помощ? Как бих могъл да ти помогна?
— Искам да ми покажеш как се затварят прозорците, отворени от ножа.
Уил преглътна.
— Ще ти покажа. А ти дали ще можеш да ни помогнеш?
— Не и за това, което искате. Знам за какво си говорехте. Мъката ви е оставила следи във въздуха. Това е слабо утешение, но, повярвайте ми, всяко създание, което знае за вашия избор, би искало всичко да е различно. Ала дори и най-силните трябва да се покорят на съдбата. С нищо не мога да ви помогна да я промените.
— Защо… — изрече Лира с треперещ глас. — Защо вече не мога да тълкувам алетиометъра? Това е единственото, което наистина умеех да правя, а сега си е отишло, сякаш никога не го е имало…
— Това умение ти е било дарено по милост, но сега можеш да си го върнеш с труд.
— Колко време ще ми е нужно?
— Цял живот.
— Толкова дълго…
— Но тогава ще го тълкуваш още по-добре, след цял живот, прекаран в труд и мисъл, защото ще съзнаваш напълно онова, което правиш. Този дар е по-ценен и по-истински от дареното по милост и никога няма да те напусне.
— Говориш за дълъг живот, нали? — прошепна Лира. — Цял дълъг живот, а не… само няколко години…
— Да — кимна ангелът.
— А трябва ли всички прозорци да бъдат затворени? — попита Уил. — Всички до един?
— Разберете — заговори Ксафания, — Прахът не е нещо постоянно. Няма определено количество, което да си остава едно и също. Разумните същества правят Праха — те го създават отново и отново, докато мислят и чувстват, докато трупат мъдрост и я предават на другите. И ако вие помогнете на хората във вашите светове да правят същото, ако им помогнете да опознаят и разберат себе си, другите и хода на нещата, ако им покажете как да бъдат добри вместо жестоки, търпеливи вместо припряни, жизнерадостни вместо мрачни, как да държат съзнанието си будно, отворено и свободно… тогава те ще създадат достатъчно, за да възстановят изгубеното. И ще може да се остави един отворен прозорец.
Уил трепереше от вълнение. Този прозорец щеше да бъде между неговия свят и света на Лира! Това щеше да бъде тяхната тайна, те щяха да минават през него, когато си пожелаят, и да живеят в света на другия, а демоните им щяха да са здрави и силни. Щяха да пораснат заедно и може би по-късно щяха да имат деца, които като тях да бъдат тайни обитатели на два свята. Те щяха да пренесат знанието…
Но Лира поклати глава.
— Не — изстена тя. — Не можем, Уил… Внезапно той проумя и прошепна: — Мъртвите…
— Трябва да го оставим отворен за тях! Трябва!
— Да, иначе…
— И да помагаме на Праха да се роди, за да можем да държим прозореца отворен…
Лира трепереше. Когато той я притисна до себе си, тя се почувства по-мъничка и слаба отвсякога.
— А ако го направим — прошепна Уил, — ако изживеем живота си достойно и мислим за тях, тогава ще има какво да разкажем на харпиите. Трябва да кажем това на хората, Лира.
— Да, за истинските истории, които харпиите искат да слушат. Ако човек преживее цял живот и няма какво да разкаже, когато той свърши, значи никога няма да напусне света на мъртвите. Трябва да им го кажем, Уил.
— Но поотделно, сами…
— Да — изхлипа тя, — сами.
При тази дума цялото му същество сякаш се взриви от гняв и негодувание, като океан, разтърсен от самите си дълбини. Цял живот беше сам, сега пак щеше да остане сам, а този безценен дар, дошъл така ненадейно, щеше да му бъде отнет още с идването си. Вълната у него се надигна още по-висока и мрачна, за да затъмни небето, и той извика от болка и гняв, каквито не беше изпитвал в живота си. Ала талазът постепенно се отдръпна и останаха пусти скали. Със съдбата не можеше да се спори — тяхното отчаяние нямаше да я промени.
Нямаше представа колко време е траял този изблик, но бурята в сърцето му полека започна да утихва. Може би никога нямаше да стихне напълно, но разрушителната й мощ беше отминала.
Двамата се обърнаха към Ксафания и прочетоха върху лицето й разбиране и скръб, не по-малка от тяхната. Ала ангелът виждаше по-далеч от тях и скръбта беше примесена с търпелива надежда.
Уил преглътна мъчително.
— Добре, ще ти покажа как се затварят прозорците. Но най-напред ще трябва да отворя нов и да дам живот на още едно Привидение. Никога не съм знаел за тях, иначе щях да внимавам повече.
— Ние ще се погрижим за Привиденията — успокои го Ксафания.
Уил извади ножа и се обърна с лице към морето. За негова изненада ръцете му не трепереха. Изряза прозорец към собствения си свят и тримата се озоваха пред голяма фабрика или химически завод с огромни тръби, които се виеха между сградите и цистерните, на всеки ъгъл светеха лампи, а във въздуха се издигаха струи пара.
— Не мога да повярвам, че ангелите не знаят как се прави това каза Уил.
— Ножът е човешко изобретение.
— И вие смятате да ги затворите всичките. Освен един — онзи към света на мъртвите…
— Да, така сме обещали. Но има едно условие и вие го знаете.
— Да. Има ли много прозорци за затваряне?
— Хиляди. Освен това съществува огромната пропаст, направена от бомбата, и бездната, която лорд Азриел отвори, напускайки своя свят. И двете трябва да бъдат затворени. Но има и много по-малки пролуки, някои дълбоко под земята, други високо във въздуха, които са се появили по друг начин.
— Барух и Балтамос ми казаха, че използват такива прозорци, за да пътуват между световете. Нима ангелите вече няма да могат да го правят? И ще бъдете затворени в един-единствен свят като нас?
— Не, ние имаме други начини да преминаваме отвъд.
— А ние можем ли да се научим? — попита Лира.
— Да. Можете да се научите, също като бащата на Уил. Трябва да овладеете силата на онова, което вие наричате въображение. Но това не означава да си измисляте, а е един вид ясновидство.
— Значи не става дума за истинско пътуване! — разочаровано промълви Лира. — Просто си даваш вид…
— Не — поклати глава Ксафания. — Нищо подобно. Да си даваш вид е най-лесното нещо. Този начин е по-труден, но далеч по-сигурен.
— И той ли е като алетиометъра? — попита Уил. — Да го учиш цял живот?
— Така е, нужни са продължителни усилия. Трябва да положите много труд. Да не мислите, че само да щракнете с пръсти, и дарбата се стоварва върху главата ви? Щом искате да притежавате нещо, значи си струва и да се потрудите за него. Но вие имате приятел, който вече е направил първата стъпка и може да ви помогне.
Уил нямаше представа за кого говори тя, но в този миг не му се искаше да пита.
— Разбирам — въздъхна той. — А ще се видим ли пак? Ще ни се случи ли пак да разговаряме с ангел, когато се върнем в собствените си светове?
— Не знам — отвърна Ксафания. — Но не бива да седите и да чакате със скръстени ръце.
— И аз трябва да счупя ножа, така ли?
— Да.
В това време в завода кипеше работа — бучаха машини, долавяше се миризма на химикали, хората
