— Тя е пораснала, Джон — каза той. — Помниш ли малкото момиченце, с което тръгнахме на север? Погледни я сега! Лира, скъпа моя, дори да имах красноречието на ангел, пак нямаше да ми стигнат думите да ти кажа колко съм щастлив, че те виждам отново!
Но видът й беше толкова нещастен и уморен! И двамата с повелителя Фаа не можеха да не забележат как тя не се отделяше и крачка от Уил и как момчето с правите черни вежди я следеше с поглед и се стремеше да остане близо до нея.
Двамата възрастни мъже го поздравиха с уважение — Серафина Пекала им беше разказала за него. От своя страна Уил беше впечатлен от силата и достолепието на повелителя Фаа. Помисли си, че би искал да изглежда и да се държи така, когато самият той остарее. Джон Фаа беше могъщ и сигурен като каменна стена.
— Доктор Малоун — изрече повелителят на циганите, — ще ни трябва прясна вода и храна — толкова, колкото вашите приятели имат възможност да ни продадат. Освен това нашите хора много време не са слизали от кораба, пък и битки не липсваха, та ще се радват, ако могат да потичат по брега и да глътнат свеж въздух. После ще има какво да разказват на семействата си за новия свят, който са видели.
— Повелителю Фаа — отвърна Мери Малоун, — мулефите ме помолиха да ви кажа, че ще ви снабдят с всичко, от което имате нужда и че за тях ще бъде чест, ако всички вие споделите тази вечер трапезата им.
— Приемаме с най-голямо удоволствие — поклони се Джон Фаа.
Тази вечер хората от трите свята седнаха да пируват заедно с хляб, месо, плодове и вино. Циганите поднесоха на домакините си подаръци от всички краища на своя свят — глинени делвички с ябълкова ракия, резбовани моржови зъби, копринени тъкани от Туркестан, купи със сребро от шведските мини, емайлирани съдове от Корея.
Мулефите ги приеха с възторг и в замяна предложиха собствените си изделия — старинни съдове от пискюлено дърво, изкусно оплетени въжета и шнурове, лакирани чаши и рибарски мрежи, толкова здрави и леки, че циганите от Блатата цъкаха с език от изумление.
След пира капитанът благодари на стопаните и тръгна да ръководи товаренето на даровете и водата, защото възнамеряваха да отплават още на сутринта. Старият залиф се обърна към останалите си гости:
— Станахме свидетели на голяма промяна. И бяхме натоварени с огромна отговорност. Искаме да ви покажем какво значи това.
Джон Фаа, Отец Корам, Мери и Серафина тръгнаха с мулефите към мястото, където беше отворена пролуката между техния свят и света на мъртвите. Духовете продължаваха да се нижат в безкрайна процесия. Мулефите се бяха заели да засадят гора, наоколо защото за тях това беше свято място. Щяха да се грижат за нея, а след тях и децата, и внуците им. Щастието им беше безмерно.
— Каква загадка… — промълви Отец Корам. — Радвам се, че доживях да го видя с очите си. Каквото и да казваме, мракът на смъртта е нещо, от което всички се боим. Но щом има изход за онази част от нас, която трябва да слезе там, ще умра с леко сърце.
— Прав си, Корам — кимна Джон Фаа. — Виждал съм много хора да умират. Аз самият съм пратил не един в мрака, макар че винаги съм го правил в битка. Да знаеш, че след тъмнината отново ще излезеш в света на живите, за да полетиш свободен като птица — това е най-голямото обещание, на което може да се надява човек.
— Трябва да поговорим за това с Лира — каза Отец Корам. — Да разберем как се е стигнало дотук и какво означава.
За Мери беше много трудно да се сбогува с Атал и останалите мулефи. Преди да се качи на кораба, тя получи от тях подарък лакирано шишенце с масло от гигантските дървета и което беше по-важното, малка торбичка със семена.
— Може да не се хванат в твоя свят — каза й Атал, — но поне ще имаш маслото. Не ни забравяй, Мери.
— Никога — възкликна трогната Мери. — Никога няма да ви забравя. Дори да живея дълго като вещиците и да забравя всичко друго, пак ще помня и теб, и добротата на вашите хора, Атал.
На сутринта поеха на път. Духаше лек ветрец и морето беше спокойно. От време на време в далечината се мяркаха белоснежни крила, наподобяващи платна, но птиците гледаха да стоят на прилично разстояние. Уил и Лира прекарваха всяка минута заедно, но въпреки това двете седмици изминаха за тях като миг.
Ксафания беше казала на Серафина Пекала, че когато затворят всички прозорци, равновесието между световете ще бъде възстановено и всичко ще си дойде по местата. Оксфорд на Лира и Оксфорд на Уил щяха да се насложат един върху друг като образи върху прозрачна лента, без някога да се докоснат истински. От този миг обаче ги деляха много дни път.
Когато пристигнаха в Читагазе, вечерта наближаваше и последните лъчи на слънцето осветяваха зелените хълмове, керемидените покриви, красивата и занемарена крайбрежна улица, малкото кафене на Лира и Уил. Те дълго се вглеждаха през далекогледа на капитана, но не забелязаха никакви признаци на живот. Въпреки това Джон Фаа нареди на брега с тях да слязат няколко въоръжени мъже — за всеки случай.
Всички вечеряха за последен път заедно, докато над града се спускаше топлата лятна нощ. Уил се сбогува с капитана и офицерите му, с Джон Фаа и Отец Корам. Личеше си, че мислите му са далеч от тях, затова пък те го виждаха ясно — толкова млад, толкова силен и дълбоко нещастен.
Най-сетне те поеха през пустия град — Уил и Лира, придружени от демоните си, Мери и Серафина Пекала. А градът наистина беше пуст — единствените стъпки, които огласяха улиците, бяха техните. Лира и Уил вървяха напред, хванати за ръце, към мястото, където трябваше да се разделят, а двете жени ги следваха, улисани в разговор.
— Лира иска да дойде за малко в моя Оксфорд — каза Мери. — Не знам какво си е наумила, но обеща веднага да се върне.
— А ти какво ще правиш, Мери?
— Аз ли? Ще тръгна с Уил, разбира се. Тази вечер ще отидем в моя апартамент — моя дом, — а утре ще потърсим майка му и ще видим какво може да се направи, за да й се помогне. В моя свят има толкова много правила и норми, Серафина! Трябва да се убеждават властите, че всичко е наред, да се отговаря на хиляди въпроси… Аз ще му помогна да се оправи със закона, със социалните служби, с жилището, за да може спокойно да се грижи за майка си. Той е силно момче… Но ще му помогна. Освен това и аз се нуждая от него. Вече нямам работа, сметката ми в банката е почти празна, няма да се изненадам и ако полицията ме търси… Уил е единственият човек в моя свят, с когото мога да говоря за всичко това.
Те вървяха по тихите улици, подминаха площада с кулата и вратата, водеща към мрака, после и малкото кафене с масичките на тротоара, докато излязоха на широкия булевард с палмите.
— Оттук дойдох — каза Мери.
Уил се приближи до мястото, където трябваше да е прозорецът, и с леко движение на пръстите го затвори.
— Следващия път, когато погледнат, ги чака изненада! — засмя се Мери, спомняйки си за полицаите, които пазеха от другата страна.
Лира искаше да отиде в техния Оксфорд, за да покаже нещо на Уил, преди да се върне при Серафина. Трябваше да са много внимателни, когато преминават оттатък.
— Когато ми каза как изглежда демонът ми, ти обеща да ме научиш да го виждам — напомни Мери на вещицата. — Ако имаме време…
— Имахме време — усмихна се Серафина. — Нали разговаряхме? Аз ти предадох част от мъдростта на вещиците, което би било немислимо преди. Но ти отиваш в своя свят, пък и старите обичаи се промениха. Аз също научих някои неща от теб. Помниш ли, когато ми разказваше за Сенките в твоя компютър? Каза, че за да говориш с тях, е нужно по-особено състояние на ума, нали така?
— Да… Както Лира, когато тълкува алетиометъра. Това ли е, което трябва да направя?
— Не само това. Трябва да запазиш будни всичките си сетива. Опитай.
В света на Мери имаше картини, които на пръв поглед приличаха на безредни цветни петна, нахвърляни върху хартията, но погледнати под определен ъгъл, ставаха триизмерни. Тогава се появяваха дървета, лица или нещо друго, което дотогава го нямаше на листа.
