си прекрасна, няма спор;
но живее там без слава
сред юнаците в забрава
друга в гъстата гора,
тя от теб е по-добра.“
На Чернавка връхлетяла
разгневена: „Как си смяла
да ме лъжеш ти? Признай!“
Тя признала си докрай,
А царицата ревнива
поглед във Чернавка впива:
„Или нея усмърти,
или ще загинеш ти.“
А пък младата царкиня
прела, братята седмина
все очаквала сама.
Песът лавнал край дома —
и самотната царкиня вижда:
бедна монахиня
вън на двора в тоя миг
кучето прогонва с вик,
„Чакай, бабичко добричка,
аз ще сляза ей сегичка,
кучето ще вържа там,
после нещо ще ти дам.“
Гостенката чернолица
рекла: „Ох, добра девице!
Кучето ме връхлетя,
бях на косъм от смъртта.
Я слезни, слезни до прага.“
И царкинята веднага
тръгнала със хляб в ръка,
но пред нейните крака
песът страшен лай надава,
да излезе вън не дава;
тръгне старата покрай —
песът я нападне с лай.
А царкинята мълвяла:
„Чудно! Сигур лошо спал е!
На, вземи!“ — И полетял
от ръцете хлябът бял.
Старата го уловила,
после поблагодарила:
„Бог да те благослови!
Ето и за теб, лови!“
Сочна ябълка узряла
в миг обратно полетяла
към царкинята добра.
Песът лаел все така…
А царкинята в ръката
взела ябълката златна.
„Ябълката яж, мой цвят,
да ти бъде тя обяд“ —
бабичката промълвила
и с поклон в леса се скрила…
След царкинята вървял
песът и залаял с жал,
виел, гледал я в лицето,
сякаш с болка на сърцето,
сякаш казвал й така:
„Хвърляй!“ — А пък тя с ръка
го погалила тогава:
„Що, Соколчо, с тебе става?
Лягай!“ — Влязла у дома,
с ключ заключила сама,
бързо взела свойта прежда,
хем преде и хем поглежда
ябълката с румен цвят,
пълна с чуден аромат,
толкоз свежа и златиста,
толкова прозрачна, чиста,
сякаш е наляна с мед!
Семчици личат безчет.
Да почака обещала до обяд;
не се стърпяла,
ябълката взела тук
и я гризнала: хруп, хруп.
Както преждата предяла,
тя парченцето изяла…
Изведнъж дъхът й спрял
и ликът й побледнял,
паднала ръката бяла,
ябълката изтървала;
мигом свят й се завил,
клюмнал образът й мил,
на леглото се простряла,
неподвижна занемяла…
Братята във този час
връщали се с весел глас,
от младежки лудории;
песът страшно взел да вие
и към къщи все вървял.
„Не е на добро! — мълвял
всеки. — Нещо тъжно има,“
Влезли у дома седмина.
Песът спуснал се и — дръж —
ябълката изведнъж
