С готовност разликата соча
между героя си и мен,
та някой насмешлив читател
или пък ревностен издател
на хитроумна клевета
да не разнася по света,
че съм повторил бил безбожно
подобно Байрон — горд поет —
в Онегин собствен свой портрет.
Като че ли е невъзможно
да създадем творба с герой
по чужд, а не по образ свой.
LVII
С мечтателна любов неясна
поетите и днес дружат.
И мили образи прекрасни
присънват им се някой път;
и те, в душата им таени,
след време биват съживени
от Музата: тъй нявга аз
възпях девойка от Кавказ
и на салгарски бряг робини.
Другари, често на шега
подпитвахте ме все така:
„Коя те вдъхнови, кажи ни?
Кому, кажи, си посветил
на лирата напева мил?
LVIII
Коя те вдъхнови с вълнение
и с ласка, и със поглед тих,
а ти възпя в стихотворение?
Коя боготвориш във стих?“
За бога, никоя, другари!
Любов безумна ме обжари
и страдах аз, и се топях.
Блазе му, който в нежен стих
я съчетае с рима жарка,
поезията удвоил,
сърцето си успокоил,
той следвал пътя на Петрарка,
ще има слава на света.
А аз бях глупав в любовта.
LIX
То време мина. Мойта муза
ума ми тъмен освети.
Свободен, търся пак съюза
на звуци, чувства и мечти.
Сърцето ми така не страда,
перото вече от досада
в полетата на чернови
не драска профили, глави;
угасна пламъкът в гърдите;
скръбта без сълзи днес теша;
ще стихнат в моята душа
на бури минали следите.
Спокойно мога след това
с поеми да се заловя.
LX
Обмислих формата и плана.
Знам как героя ще зова.
А тука вече на романа
завършвам първата глава.
И всичко препрочетох строго,
и слабости намерих много,
но с тях не ще се справя сам
на цензура ще ги отдам.
След туй на критика суров
ще дам труда си — затова
към бреговете на Нева
иди сега, о рожбо нова,
и слава пак ми спечели —
нападки, злъч и хули зли!
ГЛАВА ВТОРА
O, rus!
O, Русь!
I
Туй село, скучно за Евгений,
бе всъщност кът прекрасен, мил;
там някой в сладости смирени
небето би благословил.
