Пиеро Проспери
Твърде съвършен
В главата ми е хаос. Мислите ми, допреди малко толкова ясни и подредени, все повече се объркват. Мозъкът ми е разстроен, моят свят рухна. Вярата ми изведнъж бе унищожена из корен.
Стоя тук изправен и се взирам в стените, които сякаш се въртят около мен. В мен, дълбоко в мен, по вечните и незаличими дири на спомена, мога да почувствувам отново, да възстановя моята история.
Историята на моята трагедия.
0001
Още от първия момент, в който прогледнах, си дадох сметка, че познавам напълно всичко, което ме заобикаля. Знам, макар и да не мога да си го обясня, че това помещение със сиви стени е творческата лаборатория на „Дженеръл Робот Корпорейшън“. А хората, които са около мен, са помощниците на моя конструктор.
Една серия понятия навярно е била вкарана в мозъка ми през време на моето „раждане“ и сега зная всичко, което се отнася до мен. Почти всичко.
Не знам защо бях създаден. Но знам кой съм. И знам кой ме създаде.
Високият слаб мъж, който седи пред мен и ми говори със спокоен и убедителен тон. Той. Той е моят създател.
Аз знам кой е. Казва се Франц Клайсерман и е главен проектант в „Дженеръл Робот“. Той продължава да говори и неговите думи, произнесени с бавен и сдържан тон, проникват в мозъка ми, загнездват се в най-скритото кътче на съзнанието ми, врязват се незаличимо в паметта ми. Една част от тях са познати неща, друга част — нови понятия.
— Ти си най-съвършеният робот, какъвто досега не е бил конструиран — казва ми той.
0002
Плъзгам погледа на изкуствените си очи по моето бледо и розово тяло. Без всякакво усилие се вдигам от леглото, върху което бях изпънат, и правя две-три крачки из стаята.
На една стена е окачено голямо огледало. Знам какво представлява и за какво служи едно огледало — то е част от понятията, запечатани в моята памет.
Когато гладката кристална повърхност отразява образа ми, струва ми се, че все още чувам гласа на Клайсерман:
— Ти си най-съвършеният робот на всички времена. Вярно е. Един толкова съвършен робот, че лесно може да бъде сметнат за живо човешко същество.
Продължавам да се наблюдавам мълчаливо.
Аз съм робот, но и най-опитното око много трудно ще може да забележи, че под тая моя гладка, еластична и розова кожа, която не е нищо друго освен една гъвкава пластмасова обвивка, се крият десетки хиляди механизми, сегменти и релета, километри тънки метални жици.
Аз съм робот, но мога да усетя ритмичното биене на моето изкуствено сърце. А повдигането на гръдния ми кош и непрекъснатото вдишване и издишване показват, че и този детайл — дишането, което е съвсем излишно за един робот, е било прибавено като последен реалистичен елемент.
Клайсерман продължава да говори. Обяснява ми, че моят мозък, за направата на който са били използувани проводникови вериги „Игнелес“, притежава същите способности и същата приспособимост като човешкия мозък. Моята интелигентност е равна, ако ли не и по-голяма от интелигентността на средния човек.
0003
Клайсерман се готви да ме представи пред света.
Облечен в костюм от сива каша, вървя след моя конструктор по коридорите на седалището на „Дженеръл Робот“ към залата, където чакат представителите на печата. Не вярвам да им направя особено впечатление; може би ще предизвикам само малко любопитство.
Влизам. Моите изкуствени клепки изведнъж се затварят пред блясъка на десетки изкуствени светкавици. Дали това е естествен рефлекс, или е програмирана реакция, запаметена от моите проводници? Нямах време да размишлявам по този въпрос, защото малка тълпа журналисти се струпва около мен, обгражда ме шумно и аз се чувствувам ужасно сам и беззащитен пред тия хора, които ме гледат, както се гледа рядко животно или необикновена машина.
Десетки ръце се протягат към мен, докосват ме, пипат ме и се отдръпват като изплашени, щом усетят, че моята кожа е мека, еластична, като кожата на човек.
Клайсерман ме хваща за лакътя и успява да ме измъкне от навалицата. Качва ме заедно със себе си на един подиум, временно издигнат в средата на залата. Оттам поглеждам към малката тълпа и се чувствувам още по-смутен, като усещам, че в мен са вперени толкова чифта невярващи и любопитни очи.
Клайсерман започва да говори на журналистите, обяснява неща, по-голямата част от които вече знам. Казва, че моето име е А-1 или по-пълно — Андроид 1 и че аз съм първият екземпляр от една серия човекоподобни роботи, които „Дженеръл Робот Корпорейшън“ се готви да пусне на пазара; не разбирам добре какво означава последният израз. После продължава, като се впуска в подробни технически характеристики на моята физическа структура и на моите умствени способности.
Когато журналистите напускат с глъч помещението след стотната серия снимки, са минали вече почти три часа.
0004
Клайсерман ми остави на разположение своята библиотека. Не изпитвам никакво затруднение да чета и по-голямата част от термините, които срещам, са ми вече известни; това са предимно книги по история, социология, физика, механика. Общо взето, това бе едно не само крайно интересно, а и полезно развлечение и ми даде възможност да науча много за света, в който ще трябва да живея.
Моят конструктор ми съобщи, че след малко ще ме изведе за пръв път навън, сред хората.
0005
Готвим се да излезем от сградата на „Дженеръл Робот Корпорейшън“.
Улицата е пълна със звуци, багри, хора. Обзема ме някакво ново, непознато чувство. Страх. Аз, роботът, изпитвам страх. Страх от хората. Дали ще ме гледат с презрение като неодушевен предмет, или по-низше същество? Дали по техните насмешливо иронични погледи ще разбера, че са прочели в очите ми, че аз не съм човешко същество, а робот, машина, изкуствен човек?
Излизаме.
Не. Няма такова нещо.
Хората не ми обръщат внимание, минават покрай мен и подължават по своя път безразлични. Пристъпвам сред тълпата, между редици автомобили и самолети, които прелитат ниско във всички посоки. Вървя щастлив, че се чувствувам незабелязан, смесен с тълпата, че съм човек сред човеците.
Клайсерман върви до мен и говори, обяснява, пояснява нагледно, разказва. Тъкмо сега ми казва, че преди мен са били конструирани други роботи, малко или много човекоподобни, но нито един не е излязъл така съвършен като мен.
Вярно е, казвам си аз с чувство на гордост. Аз съм съвършен робот, съвършена машина.
А какво друго е човек, ако не една съвършена машина?
Аз, който съм резултат на една удивително напреднала наука, аз съм човек, съвсем подобен на хората, които вървят по тази улица. Първият сполучлив изкуствен човек в историята!
