омотаваха в покриващия сцената брезент, ръцете висяха като каиши. Само главата мърдаше напосоки.
Очаквах аплодисменти, но с появата на Тед отново стана тихо. Такова мълчание винаги ме изпълва с ужас, от четири и половина години го бях забравил.
Изтеглиха Тед до кушетката в десния край на сцената и аз помогнах да го положим. Един от помощниците, квалифициран лекар, направи бърз преглед. Написа нещо на листче и ми го даде, а самият той отиде напред и се обърна към публиката:
— Прегледах майстора. Той е с бистър разум и се владее. Напълно осъзнава какво възнамерява да направи. Подписвам се под всичко, което току-що казах.
Пак повдигнаха Тед и го отнесоха до инструментите. Кимна. Изнесоха го на авансцената и освободих краката му. Те паднаха. Чуха се въздишки. После освободих ръцете. На сцената имаше дълга маса с монтирано отгоре голямо огледало. Бутнах я напред, прехвърлих Тед на нея и освободих пристягащите ленти. Трябваше да го поставя така, че да е с глава към публиката, а тялото му да се вижда в огледалото. Работех в напрегната тишина. Не поглеждах нито към залата, нито към кулисите. Бях потен. Тед мълчеше.
Когато всичко бе наред, той ми кимна. Обърнах се към зрителите и се поклоних. Тук-там се чуха ръкопляскания, но бързо стихнаха. Отдръпнах се назад да наблюдавам Тед. Той пак се ослуша за реакциите на залата. В подобно представление, което има само едно-единствено действие, при това безмълвно, за да постигнеш ефект трябва много точно да улавяш настроението на публиката.
Ще бъде използван само един инструмент, останалите са за ефект.
Залата пак млъкна, но тишината бе заредена с възбуда. Всички се бяха вцепенили, едно движение само — и ще се взриви. Тед ми кимна. Отново обходих сцената, погладих с длан остриетата и долових, че публиката е готова. Сега беше времето. Тед също го усети.
Апаратът представляваше гилотина, направена от тръбест алуминий, с нож от превъзходна некорозираща стомана. Избутах гилотината и я прикрепих със скоби, проверих укрепващите елементи и стопиращия механизъм.
Тед лежеше така, че главата му висеше от масата, а шията бе точно под ножа. Прецизно премислената конструкция не пречеше на зрителите да го наблюдават.
Съблякох го. Когато се видяха многобройните рани, се чуха въздишки, после пак стана тихо. Закачих примката, която излиза от стопиращия механизъм, и изтеглих висящото въже. На въпроса ми дали е готов, Тед кимна утвърдително и съвсем неочаквано каза:
— Едуард, ела по-близо.
Наведох се, почти докоснах лицето му. За целта трябва да си мушна главата до ножа, което бе посрещнато с одобрителна шумотевица.
— Да?
— Зная всичко, Едуард. За теб и Елизабет.
Погледнах към кулисите, тя беше там, и попитах:
— И въпреки това го искаш?
Пак кимна, този път по-енергично. Увисналото въженце се опъна, чу се прещракване и гилотината сработи. Тед едва не ме улови! Миг преди ножът да рухне, отскочих от масата, извърнах се и отчаяно вперих поглед в Елизабет.
Пронизващи викове тресяха залата.
Елизабет излезе на сцената, без да откъсва поглед от лежащото на масата тяло. Приближих се. Сърцето на Тед още биеше и от прорязаната шия се изливаше гъста кръв на тласъци. Скалпираната глава се полюшваше на въженцето. Очите бяха широко отворени, езикът почти изтръгнат от глътката.
Елизабет и аз се обърнахме към публиката едновременно. Беше дива паника. Неколцина бяха паднали в безсъзнание. Останалите хукнаха към изходите. Никой не поглеждаше към сцената. Бутаха се, биеха се, съвсем изгубила разума, една жена разкъсваше роклята си.
Чух изстрел и неволно приклекнах, придърпвайки Елизабет. Жени пищяха, високоговорителят се раздираше, внезапно вратите се отвориха и влезе въоръжена полиция. Всичко беше според сценария. Когато полицията атакува тълпата, тя хукна назад. Чуха се още няколко изстрела.
Беше време да си ходим. Хванах Елизабет за ръка и я изведох от сцената. От прозореца на гримьорната видях как полицията разгонва хората със сълзотворен газ и палки. Имаше неколцина убити. Отгоре кръжеше вертолет.
Не разговаряхме. Елизабет плачеше. Заради собствената безопасност трябваше да останем още дванайсет часа в сградата на театъра. Елизабет бързо дойде на себе си, дори веднъж неразбираемо ми смигна.
На другия ден се върнахме в Рейсин. По дърветата вече се бяха появили първите листенца.
Информация за текста
© 1972 Кристофър Прист
Christopher Priest
The Head and the Hand, 1972
Сканиране: stooth
Разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание: Списание „Зона F“, бр.3/2002
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13003]
Последна редакция: 2009-09-01 13:20:00
