връхлетяла в стаята, бе изминал час и половина. — Много съжалявам, че ви задържах толкова дълго.
Амелия не отвърна нищо, а само поклати бавно глава.
Взех куфарчето с мострите си и тихо пристъпих до вратата. Амелия също се изправи и духна газената лампа.
— Ще ви помогна да преместим паравана — каза тя.
Единствената светлина в стаята сега идваше от тлеещите въглени в огнището. Пред мен се очерта силуетът на Амелия, която идваше към мен. Вдигнахме заедно сгънатия параван и го преместихме встрани, след което натиснах дръжката на вратата. Навън беше тихо и спокойно. В дълбоката тишина внезапно ме споходи мисълта, че параванът може да не е заглушавал достатъчно тихите ни гласове и нищо чудно невинният ни разговор да е бил чут от още някой.
Обърнах се с гръб към Амелия.
— Лека нощ, мис Фицгибън — промълвих аз.
Ръката и отново докосна моята и усетих топлия й дъх да облъхва бузата ми. За част от секундата устните й ме докоснаха.
— Лека нощ, мистър Търнбул. — Пръстите й стиснаха ръката ми и Амелия се прибра, като затвори тихо вратата.
VI
Стаята и леглото ми бяха студени и аз не можах да заспя. Лежах буден цялата нощ, а мислите ми кръжаха около въпроси, от които като омагьосан не можех да се отърва. На сутринта, въпреки безсънната нощ, бях невероятно свеж и слязох пръв на закуска. Щом се настаних на обичайното си място, до мен приближи оберкелнерът.
— Мисис Ансън ви поздравява, сър — каза той. — Бихте ли прегледали това веднага след закуска?
Отворих тънкото кафяво пликче и вътре намерих моята сметка. Щом напуснах столовата, във фоайето видях багажа си прибран и готов за отпътуването ми. Оберкелнерът взе парите и ме изпрати до входната врата. Никой от останалите гости не ме видя да излизам, нямаше следа и от мисис Ансън. Потръпвайки от утринния хлад, все още не можех да дойда на себе си от бързината, с която бях принуден да напусна.
Не след дълго крачех към гарата, за да оставя куфара си в багажното отделение. Целия ден прекарах в безплодни обиколки край хотела с надеждата, че ще срещна Амелия. Към обяд отидох и в гостилницата на пътя за Илкли, но тя и тук не се появи. С настъпването на вечерта се запътих към гарата и хванах последния за деня влак за Лондон.
Глава трета
Къщата на Ричмънд Хил
I
Седмицата след преждевременното ми завръщане от Скиптън прекарах в Нотингам. Тук се отдадох с такова усърдие на работата си, че успях да компенсирам недостатъчните продажби в Скиптън. До съботния ден, когато се прибрах в дома си, недалеч от Риджънт Парк, на случката в Скиптън гледах като на неприятен спомен. Но ако трябва да бъда искрен, не мога да не призная, че въпреки последиците, запознаването ми с Амелия бе вълнуващо преживяване. Знаех, че нямам основание да се надявам на нова среща с нея, но в същото време чувствах нужда да й се извиня.
Все пак трябваше да се досетя, че следващата стъпка ще предприеме тя — същата събота у дома ме чакаше плик с пощенското клеймо на Ричмънд.
Основната част от писмото, написана на пишеща машина, гласеше, че сър Уилям е осведомен за шофьорското приспособление, което мога да му предложа, и би искал да се срещне с мен. Ето защо съм поканен в дома му на 21 май, неделя, когато сър Уилям с удоволствие ще поговори с мен по време на следобедния чай. Писмото бе подписано от „А. Фицгибън“.
Следваше написано на ръка послание от Амелия:
„Сър Уилям е зает обикновено почти през целия ден в лабораторията си, ето защо не бихте ли дошъл около 2 часа следобед. Времето сега е толкова хубаво, че бихме могли да се разходим из Ричмънд Парк с велосипеди.“
Не се колебах дълго. Само за няколко минути написах на Амелия, че приемам поканата, а след час пуснах писмото в пощата. Много се радвах, че съм поканен на чай.
II
В уречения ден пристигнах на гарата в Ричмънд и тръгнах бавно из града. Повечето магазини бяха затворени, но движението по улиците беше оживено — с открити и покрити файтони семействата от града отиваха на неделната си разходка, по тротоарите се движеха тълпи от хора. Разхождах се като всички останали, облечен в новите си, купени предишния ден дрехи, и се чувствах елегантен и модерен. Бях се разпуснал дотам, че в чест на случая си купих и гарсонетка2, която, подтикнат от веселото си настроение, бях килнал наперено. Единствено куфарчето за мостри, което носех с мен, напомняше за моето всекидневие. Бях извадил отвътре всичко и оставих само трите чифта шофьорски очила. Дори непривичната лекота на куфарчето сякаш подчертаваше особения характер на посещението ми.
Бях тръгнал от къщи веднага след закуска и, разбира се, бях подранил. Твърдо решен да не закъснявам, не бях преценил колко време ще ми трябва, за да пристигна в Ричмънд. До Уотърлу Стейшън в Лондон отидох пеша, за да се разходя, пътуването с влака трая около двайсетина минути и сега се наслаждавах на приятния въздух и топлото слънце на свежата майска утрин.
В центъра на малкото градче минах покрай черквата, от която в момента излизаха богомолци — спокойни, сдържани мъже в костюми, със съпругите си, облечени в разноцветни красиви рокли, със слънчобрани над главите. На Ричмънд Бридж спрях да се полюбувам на лодките, плъзгащи се между обраслите с дървета брегове на Темза.
Картината, която ме заобикаляше, бе съвършено различна от блъсканицата и миризмите на Лондон; колкото и да обичах живота в столицата, притискащите те отвсякъде тълпи, шумът от движението по улиците, лепкавият и влажен дим от фабриките, който винаги се носи над покривите, неусетно те потискат. Истинско откритие бе за мен това толкова близо до центъра на Лондон място, радващо се на изящност, за чието съществование бях така често склонен да забравям.
Продължих разходката си по пътеките край реката, след което бавно се върнах в града. Намерих един отворен ресторант и си поръчах стабилен обяд. Нахраних се добре и сещайки се, че съм забравил да проверя разписанието на обратните влакове за Лондон, се върнах пак на гарата.
Най-сетне стана време да потегля към Хълма Ричмънд; прекосих отново градчето и стигнах до един кръстопът, откъдето се отклоняваше пътят за Ричмънд Бридж. Оттук тръгнах по тесен път, който водеше към Хълма. Докато вървях нагоре, от едната ми страна се редяха къщи; в подножието на Хълма сградите бяха разположени една над друга с по един-два магазина сред тях, а на края имаше кръчма „Кралица Виктория“, доколкото си спомням; оттук нагоре стилът и класата на сградите рязко се променяха.
Някои от тях бяха разположени много навътре от пътя и почти не се виждаха, скрити от гъстите дървета. Отдясно се простираше парк с още повече дървета, а колкото по-високо се изкачвах, толкова по- добре пред мен се разкриваше гледката на извиващата се сред ливадите на Туикнам Темза. Мястото бе изумително красиво и спокойно.
На върха на Хълма пътят се превърна в прорязан от коловози друм, водещ през портата на Парка навътре, в самият Ричмънд Парк, където се изгубваше. От това място започваше по-тясна, водеща напряко през Хълма пътека, по която тръгнах. Не мина много и на една от портите видях надпис, изсечен във варовиковите колони: „Рейнолдс Хаус“. Разбрах, че най-сетне към пристигнал.
