прав и това беше самоубийствена мисия. Но Том не виждаше избор за себе си. Ако сега не направеше нещо, цял живот щеше да съжалява.
Пламъците осветяваха напрегнатите им лица. Настъпи тежка тишина.
— Няма причина да чакаме — каза Том. — Тръгваме в два след полунощ. Слизането до долу ще ни отнеме няколко часа. Всеки знае какво трябва да прави. Борабей, обясни на твоите бойци тяхната роля. — Том погледна към Върнън. Планът беше негов, на Върнън, братът, който никога не поемаше лидерство. Той се пресегна и го потупа по рамото: — Не се притеснявай, всичко ще е наред.
Върнън се усмихна:
— Чувствам се като във „Вълшебникът от Оз“.
— Какво имаш предвид?
— Разсъдъкът ми се върна. Том, ти намери сърцето си. Борабей намери семейството си. Само Филип още не е намерил смелостта си.
60.
Том се измъкна от хамака си в 1:00 след полунощ. Нощта беше непрогледна. Облаци бяха скрили звездите и в листата на дърветата шушнеше неспокоен вятър. Единствената светлина идваше от купчината въглени в угасващия огън, които хвърляха червеникаво сияние върху лицата на десетте индиански воини. Те продължаваха да седят в кръг около огъня, без да помръднат и без да проронят и дума цяла нощ.
Преди да събуди другите, Том взе бинокъла си и отиде да погледне още веднъж Белия град. Светлините продължаваха да обливат висящия мост, войниците бяха в разрушеното си укрепление. Какво ли ги чакаше напред? Може би Филип беше прав и това беше самоубийство. Може би Максуел Бродбент беше мъртъв в гробницата си и те рискуваха живота си напразно. Но всичко това нямаше значение: той трябваше да го направи.
Тръсна глава и отиде да събуди останалите, но завари повечето от тях будни. Борабей разпали огъня, трупайки нови цепеници, и сложи една тенджера с вода да кипне. Сали се присъедини към тях скоро след това. Лицето й изглеждаше уморено и посърнало.
— Спомняш ли си какво казва генерал Патън за първата жертва в една битка?
— Не.
— Първата жертва в една битка е планът на битката.
— Значи не вярваш, че планът ни ще успее? — погледна я Том.
Тя поклати глава:
— По всяка вероятност не. — Тя се озърна, после погледна винтовката и започна да я лъска ненужно.
— Какво мислиш, че ще се случи?
Тя тръсна глава мълчаливо и по гърба й се посипаха златните вълни на косата й. Том осъзна, че е много разтревожена.
— Трябва да го направим, Сали — сложи той ръка на рамото й.
— Знам.
Върнън се присъедини към тях покрай огъня и четиримата изпиха чая си в пълно мълчание. Том погледна часовника си. Два часът. Озърна се за Филип, но брат му още не бе излязъл от колибата. Той кимна към Борабей и те се изправиха. Сали преметна винтовката през рамо, нарамиха и палмовите раници с храна, вода, кибрит и другите необходими неща. Тръгнаха в тънка нишка, Борабей най-отпред, войниците се построиха отзад.
На десетина минути път от лагера Том чу, че някой тича отзад и всички спряха и се ослушаха. Бойците сложиха стрелите и опънаха лъковете. В следващия момент се появи Филип, задъхан.
— Идваш да ни пожелаеш късмет ли? — попита Върнън с лек сарказъм в гласа.
Филип си пое няколко пъти дъх, преди да отговори:
— И през ум не ми е минавало да се присъединя към този вятърничав план. Но, по дяволите, няма да ви позволя да тръгнете към смъртта си сами.
61.
Маркъс Аурелиъс Хаузър бръкна в джоба си, напипа една пура „Чърчил“ и я завъртя между палеца и показалеца си, преди да я извади. Мина през тайнството на отрязването, навлажняването и запалването й и я протегна в тъмното, така че да може да се полюбува на дебелия горящ край, докато ароматът на фин кубински тютюн го обгръщаше като пашкул от елегантност и задоволство. Пурите, размишляваше той, сякаш винаги ставаха по-хубави, с по-богат и по-дълбок вкус в джунглата.
Хаузър беше добре скрит на стратегическо място над висящия мост в гъсталака от папрати, където имаше добър изглед към моста и войниците в малката каменна крепост отсреща. Той отстрани няколко клона и вдигна бинокъла към очите си. Имаше силното предчувствие, че тримата Бродбент се канят да преминат моста тази нощ. Те нямаше да чакат; не можеха да чакат. Трябваше да се докопат до гробницата, преди да го е направил той, ако искаха да спасят нещичко от шедьоврите за себе си.
Той изпусна със задоволство едно кълбо дим, връщайки се отново към мислите си за Максуел Бродбент. Беше домъкнал тук картини и антики на стойност половин милиард долара, по някаква прищявка. Колкото и скандално да беше това, то бе напълно в характера му. Макс беше човек на жеста, на зрелището, на шоуто. Беше живял нашироко, така и беше умрял.
Хаузър си спомняше онзи решаващ петдесетдневен преход в джунглата, онези съсипващи дни, които никога нямаше да забрави, докато беше жив. Бяха чули, че някъде тук, в Серос Ескондидос, в гватемалските равнини, има храм на маите. Петдесет дни и петдесет нощи си проправяха път през обраслата с жилава растителност пътека, нахапани, нажилени, надрани, умиращи от глад и болни. Когато, залитайки, стигнаха в онова село, селяните не бяха никак словоохотливи. Храмът беше някъде там, добре. В това нямаше съмнение. Но местните си мълчаха. Хаузър тъкмо бе предразположил едно момиче към разговор, когато се появи Макс и му попречи. Насочи оръжие към главата му, животното, обезвреждайки го. Това беше разривът, пукнатината, която никога не зарасна, последната капка, която кара чашата да прелее. Макс заповяда на Хаузър да се маха, като на куче. Какъв избор имаше? Тръгна си, трябваше да се откаже от търсенето на изгубения град и се прибра вкъщи — докато Макс продължи да търси Белия град. Ограби една богата гробница там… и тази гробница, четирийсет години по-късно, стана негов гроб.
Кръгът беше пълен все пак, нали?
Хаузър всмукна с наслада от пурата. В годините си на битки той бе научил нещо важно за хората: когато нещата се закучат, никога не можеш да кажеш кой крив, кой — прав. Наперените военни рейнджъри в тяхната група с изсечени лица и напомпани като на Арнолд Шварцнегер мускули, които много приказваха, понякога се разпадаха като преварено месо, докато слабаците в компанията, учените момчета и електронните загубеняци се оказваха истинските оцелели. Така че човек никога не знае. Така бе станало и с братя Бродбент. Трябваше да им го признае. Добре се бяха справили. Сега щяха да бият последния сервис и с това да приключат.
Той се заслуша. Долови неясно бухане, далечни викове и крясъци. Вдигна бинокъла. Далече отляво на каменната крепост видя сноп от стрели, които изплуваха от джунглата. Една от тях уцели с далечно съскане един прожектор.
Индианците нападаха, Хаузър се усмихна. Това беше диверсия, разбира се, предназначена за отвличане на вниманието на войниците му от моста. Видя подчинените си, струпани зад каменните стени, с готови оръжия, със заредени гранатомети. Надяваше се да могат да ги отблъснат. Най-малкото имаха задача да симулират онова, в което бяха най-добри: поражение.
От гората изплуваха още стрели, последвани от друго изригване на смразяващи кръвта крясъци. Войниците му отвърнаха с панически огън. Една граната се понесе към гората и там избухна с трясък и искри.
Веднъж и тези тъпанари да направеха нещо както трябва.
Сега Хаузър знаеше точно какво ще направят Бродбент и как щяха да се развият нещата. Беше предопределено като серия от принудителни ходове в шаха.
