Ден на гнева

— Пусни ме, копеле! — заизвива се тя безпомощно.

— Спокойно.

— Няма да умра заради някаква машина! — Джули рухна на гърдите му и зарида.

Форд наблюдаваше невярващо.

— Пусни я да излезе, след като го иска.

Уордлоу го изгледа враждебно.

— Против правилата е.

— Тя не представлява опасност за сигурността. Погледни я — рухва.

— Правилата имат смисъл — заяви Уордлоу. — Никой не си тръгва от Изабела по време на проба освен в случай на заплаха за живота.

Форд се обърна към Хейзълиъс:

— Това не е редно. — После се извърна и се огледа: — Сигурен съм, че останалите са съгласни с мен. — Обаче вместо съгласие видя несигурност. Страх. — Не можете да я задържите против волята й.

До този момент не си бе дал сметка до каква степен са попаднали под въздействието на обаянието на Хейзълиъс.

— Кейт? — извърна се той към нея. — Знаеш, че това е нередно.

— Уайман, всички подписахме правилата. Дори тя.

Хейзълиъс се приближи към Тибодо и кимна на Уордлоу. Охранителят я предаде в прегръдката на Хейзълиъс. Тя се опита да се отскубне, ала той я стисна категорично, но внимателно. Риданията й започнаха да утихват и се превърнаха в хълцане и хлипане. Хейзълиъс я прегръщаше нежно, едва ли не с обич. Джули се облегна на гърдите му и плачеше тихо като момиченце. Той я галеше по гърба и главата, триеше сълзите й с палец и през цялото време мърмореше нещо на ухото й. След няколко минути тя се успокои.

— Съжалявам — прошепна Джули.

Той я потупа, поглади косата й и чувствено прокара ръка по пълния й гръб.

— Нуждаем се от теб, Джули. Аз се нуждая от теб. Не можем да се справим без теб. Знаеш го.

Тя кимна и подсмръкна.

— Изпуснах си нервите, извинявай. Няма да се повтори.

Той я задържа в прегръдката си, докато тя напълно се успокои. Когато я пусна, Джули отстъпи назад, забола поглед в пода.

— Джули, остани при мен. Обещавам ти, че ще бъдеш в безопасност.

Тя отново кимна.

Форд се втренчи в нея смаяно, докато не забеляза, че Хейзълиъс го наблюдава с тъжно и благо изражение.

— Вече наред ли е всичко, Уайман?

Форд срещна сините очи и не отговори.

42.

В задната част на караваната си извън Блу Гап пастор Ръс Еди седеше пред двайсетинчовия екран на своя „Макинтош“. Излъчването по интернет на „Америка на кръглата маса“ тъкмо бе свършило. Мозъкът на Еди пламтеше, душата му гореше, а думите на преподобния Спейтс все още отекваха в съзнанието му. Той, Ръсел Еди, беше „всеотдайният християнин на място“, който бе разобличил проекта „Изабела“. „Проповедник като мен“, ето какво бе казал преподобният Спейтс на милиони зрители. Еди бе събрал изключително важната информация, като се бе изложил на огромен риск, напътстван от невидимата ръка на Господ. Времето не бе нормално. Несъмнено се задаваше справедливият гняв на Бога с цялата си огромна мощ. Дори скалите не можеха да скрият учените неверници от отмъщението на Всемогъщия Бог.

Еди седеше пред притихналия син екран, а съзнанието му бе зашеметено от Божието величие. Величественият замисъл започваше да се очертава. Бог имаше план за него. Всичко започна със смъртта на индианеца, покосен от ръката на Бога — пряк знак в очите на Еди за предстоящия Божи гняв. Краят бе надвиснал над тях. „Защото дойде великият ден на гнева Му, и кой може устоя?“

Мислите на Еди бавно се върнаха към караваната. В занемарената спалня беше съвсем тихо — все едно нищо не се бе случило. Само че светът се бе променил. Беше му се разкрил Божественият замисъл за самия него. Но коя беше следващата стъпка? Какво искаше Бог от него да направи?

Знак… трябваше му знак. Стисна Библията си с разтреперани от вълнение ръце. Бог щеше да му покаже какво да прави.

Постави книгата с гръбчето надолу и остави да се отвори напосоки. Протритите страници се прелистиха почти до края, където се спряха разтворени на Откровението на свети Йоана Богослова. Погледът му попадна на едно изречение: „Нему се дадоха уста, които говореха големи думи и богохулства…“

Гръбнакът му като че ли се сви от ледената тръпка. Този откъс бе една от най-ясните и недвусмислени препратки към Антихриста в Цялата Библия.

Потвърждение.

43.

Въпреки напрежението в стаята, помисли си Форд, опитът на максимална мощност беше още по-скучен втория път. В десет часа Изабела стигна до деветдесет и девет цяло и пет процента от мощността. Всичко ставаше както и предния път: резонансът, дупката в пространство-времето, странното изображение в средата на Визуализатора. Изабела бръмчеше, планината вибрираше.

Сякаш по график Визуализаторът стана черен и се появиха първите думи.

Отново разговаряме.

— Започвай, Уайман — нареди Хейзълиъс.

Форд написа: Разкажи ми всичко за себе си. Усети как Кейт се навежда над него и наблюдава действията му.

Не мога да ти обясня добре кой съм, както и ти не можеш да обясниш кой си на някой бръмбар.

— Рей, хващаш ли го? — попита Хейзълиъс.

— Тършувам.

Все пак опитай, написа Форд.

Вместо това ще ти обясня защо не можеш да ме разбереш.

— Джордж, следиш ли разговора? — попита Хейзълиъс.

— Да — отговори Инес, доволен, че търсят мнението му. — Като ни казва, че не можем да го разберем, избягва опасността да се препъне в подробности.

Давай, написа Форд.

Вие населявате свят с мащаб някъде по средата между Планковата дължина и диаметъра на вселената.

— Като че ли е някаква паразитна програма — обади се Едълстайн, вперил поглед в излизащите на екрана данни. — Копира се на друго място, изтрива оригинала и прикрива следите си.

— Да — съгласи се Чън, — а аз пък съм пуснала цяла глутница вълци, които обикалят Изабела и търсят този паразит.

Мозъкът ви е настроен много прецизно да борави с вашия свят, не да размишлява върху неговата основополагаща природа. Вие сте еволюирали, за да хвърляте камъни, а не кварки.

— По следите му съм! — провикна се Чън. Приведе се над клавиатурата като главен готвач над топлата печка, и неистово се залови на работа. Кодът препускаше пред нея на четири плоски екрана.

— Главният компютър се срива — спокойно оповести Едълстайн. — Прехвърлям контрола над Изабела на помощните сървъри.

В резултат от еволюцията си вие възприемате света по изконно погрешен начин. Например вие сте убедени, че обитавате триизмерно пространство, в което отделните предмети описват лесно предсказуеми дъги, белязани от нещо, което наричате време. Това наричате