космически лъч разкъсваше атомите на материята, излъчвайки гама-радиация. В резултат на това всички планети в Слънчевата система, които бяха бомбардирани от космически лъчи от дълбокия космос, имаха слабо гама-излъчване. То беше разсеяно по повърхността на цялата планета.
Прочете още няколко статии, но всички стигаха до един извод: няма природен процес, който да създаде конкретен източник на гама-излъчване в Слънчевата система. Нищо чудно, че Корсо беше толкова заинтригуван. Той беше открил такъв източник на Марс — и никой в ЛРД не му беше повярвал. А дали наистина беше открил нещо? Трудно беше да се каже.
Аби се втренчи в екрана на компютъра, разтърка очи и провери колко е часът. Три сутринта. Къде ли беше Форд?
Въздъхна, стана от леглото и отвори малкия хладилник. Празен. Беше изпила всички диетични коли, беше изяла всички снаксове и шоколадови десерти. Може би трябваше да легне да поспи. Но мисълта за съня въобще не я изкуши. Твърде много се притесняваше за Форд. Започна безцелно да преглежда данните, след това потърси в Гугъл информация за Марс Мапинг Орбитър. Изстрелян през 2005, той беше навлязъл в орбита около Марс година по-късно и продължаваше да работи и до сега. Орбиталният апарат беше натъпкан с камери, спектрометри, подземни радари и сцинтилатор за гама-лъчи. Цел: да картографира Марс. На борда си носеше най-мощния телескоп, изстрелван някога в дълбокия космос, наречен HiRISE, който беше строго секретен, но се смяташе, че може да види обект с диаметър дванайсет инча от височина сто и трийсет мили. През няколкото месеца от началото на тази операция ММО беше изпратил на Земята повече данни от всички досегашни космически мисии заедно.
И като че ли голяма част от тези данни, може би дори всичките, се намираха в този твърд диск.
Тя пренареди папките по дати. На самия връх се намираше най-новата — и то много нова — озаглавена „МАРС МАШИНА“.
Това й прозвуча интригуващо. Отвори папката и видя вътре повече от трийсет файла с имена като „ДЕЙМОС-ГОЛЕМИ“ и „ВОЛТЕР-ОРИГ“, до „ВОЛТЕР-ДЕТАЙЛИ“, заедно с поредица от файлове „ВОЛТЕР1“ до „ВОЛТЕР33“.
Тя ги прегледа един по един, взирайки се в размазаните, мътни образи, всеки един по-изчистен от предишния. Всички те бяха на странно изглеждаща конструкция, кух цилиндър, заобиколен от сферични изпъкналости, издигнат върху петостенна основа. Потънала в прах. Приличаше на кадър от филм или на някаква арт инсталация.
Тя започна да преглежда снимките от Волтер, след това и по-големите файлове от началото, „ДЕЙМОС-ГОЛЕМИ“ и „ВОЛТЕР-ОРИГ“, взирайки се в изображенията с все по-засилващо се разбиране. Сърцето й заби ускорено, щом й проблесна
Чу потропване пред вратата, стъпки, изщракването на ключалката, след което вратата се отвори.
Тя се изправи.
— Няма да повярваш…
Форд я прекъсна с рязък жест.
— Спри компютъра и прибирай всичко. Трябва да се махаме оттук.
57.
Хари Бър огледа фоайето на евтиния хотел, надуши нещо и огледа обувките си за кучешки фъшкии. Нищо — сигурно някой ги беше вече внесъл. Разполагаше с достатъчно време, за да се успокои по пътя към Вашингтон. Толкова близо беше: Исусе, дори беше видял как момичето отлепя диска от хладилника, докато се измъкваха навън, но двамата успяха да скочат в таксито, преди да ги хване и да си довърши работата.
Но те не му бяха избягали съвсем. След като записа числата от покрива на таксито, той успя да ги проследи, с помощта на един приятел от полицията във Вашингтон. Приближи се до рецепцията и позвъни на звънеца. След няколко минути от задната стаичка се появи отпуснат младеж с твърде пристегнат колан, над който висеше шкембето му.
— Мога ли да ви помогна?
Бър си наложи подходящото изражение на лицето и бързо заговори.
— Надявам се да можете. Търся дъщеря си. Тя избяга с един мъж, голям боклук, запознал се с нея в църквата, представяте ли си, перверзник такъв! — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Мисля, че са прекарали нощта тук, имам снимки… — Той бръкна в куфарчето си и измъкна оттам гланцирани снимки на Форд и момичето. — Ето ги. — Той млъкна, дишайки тежко.
Мъжът бавно се наведе над снимките, млясна с устни и ги погледна. Настъпи продължително мълчание. Бър устоя на импулса да му бутне една двайсетачка, което явно очакваше и мъжът. Бър не обичаше да плаща за информация — понякога така се получаваше невярна информация. Глупавичките, честни хорица, които даваха информация от сърце, винаги му вършеха отлична работа.
Ново мляскане с устни. Господин Флегматик вдигна очи и срещна неговите.
— Дъщеря? — попита той със скептичен тон.
— Осиновена — отвърна той. — От Нигерия. Жена ми не можа да зачене и решихме да дадем възможност на някое малко африканско момиче. Кажете ми, виждали ли сте я? Моля ви, помогнете ми, тя е любимото ми момиче. Този боклук се запозна с нея в църквата, той е два пъти по-възрастен от нея и е женен на всичкото отгоре.
Очите му отново се наведоха към снимката и се разнесе дълбока въздишка.
— Виждал съм ги.
— Наистина ли? Къде? Тук ли са отседнали?
— Не искам неприятности.
— Няма да има, обещавам ви. Просто искам да спася дъщеря си.
Рецепционистът кимна, жвакайки с дъвката си. Заприлича на крава, която преживя.
— Ако има неприятности, ще трябва да се обадя на ченгетата.
— Да ви приличам на човек, който носи неприятности? Аз съм професор по английска литература в Йейл, за Бога! Просто искам да говоря с нея. Коя стая?
Отговор не последва. Сега беше мигът да вложи малко пари. Той измъкна една петдесетачка, която мъжът буквално изтръгна от ръката му. Отиде с пъшкане до задната стая и се върна с регистрационната книга. Отвори я на бюрото и я обърна към него, сочейки с пръст. „Господин и госпожа Мортън.“
— Господин и госпожа Мортън? Взели са си само една стая? Номер 155?
Мъжът кимна.
Хари Бър придоби изражението на баща, който си мисли за нещо, за което би предпочел да не мисли.
— Ами лична карта, показаха ли ви някаква лична карта?
— Понякога забравям да питам — каза бавно мъжът.
Бър прегледа картата на мотела и откри, че стая 155 се намира в задното крило на мотела, на първия етаж. Това беше евтино местенце, всички стаи имаха отделни входове и нямаха задни врати. Още по- добре.
Той се изпъна.
— Благодаря ви много.
— Без шум или ще викна ченгетата.
— Не се тревожете. — Бър отиде до колата си и я премести встрани от входа. Бръкна в жабката и усети успокояващата тежест на израелския „Дезърт ийгъл“, 44-ти калибър, полуавтоматик, работното му оръжие. Взе заглушителя, завинти го на дулото и го остави на седалката до себе си, след което бавно зави и спря в задния двор на мотела.
Ако зависеше от него, нямаше да има никакъв шум.
58.
