докоснал дори, а вече усещаше топлината на тялото му. Въпреки това успя да му отговори с вродената си самоувереност, без да отмества очи от неговите: — Баща ми се погрижи да ни научи със сестра ми как се борави с тях, но те никога не са ме впечатлявали дотолкова, че да тръгна с пушка на рамо.
— Аз съм нов в района — призна той в отговор. — Не знаех какво бих могъл да срещна, затова дойдох подготвен. — Той отново посегна към нея, този път към едно мокро кичурче коса на шията й.
— Подготвен за какво? — попита го тя, като се правеше, че не забелязва как ръката му докосва леко шията й, докато си играеше с къдрицата й. — Отдавна не се е налагало Тексас да защитава границите си. Трябва да сте изключително предпазлив човек.
— Просто разумен. Открих, че ако човек притежава достатъчно сила, независимо под каква форма, може да подбира сам компанията, в която желае да бъде. По-точно, вярвам, че шансът може да работи за мен.
Лицето му оставаше в сянка. Като гледаше острите му черти, Тринити си помисли, че не бе срещала по-суров и студен човек досега. Но в него имаше нещо, което, вместо да я отблъсне, я привличаше, и вместо да избяга от него, тя изпитваше желание да пристъпи още по-близо.
Не направи нито едното, нито другото, а каза:
— Разбира се. С такава голяма пушка в тези гори… Тя може да убие мечка, но наоколо няма мечки. Има някаква кръстоска между койот и вълк, но понеже нямам добитък, моят имот не ги привлича и те стоят надалече от него. Едва ли ще намерите нещо по-опасно от някой случаен броненосец или опосум.
— Намерих вас, не е ли така? — Гласът му беше нисък и плътен. Напомняше нож, временно поставен в кания от кадифе.
— Аз не съм опасна, освен ако не ме заплашват, господин Чейс.
— Чейс е малкото ми име — меко я поправи той. — Фамилията ми е Колфакс. Чейс Колфакс.
Той я погледна, явно в очакване на нещо, но понеже тя не реагира на името му, язвително продължи:
— А сега нека видя какво мога да направя във връзка с усещането ви за безопасност.
Преди да се досети за намеренията му, тя го видя как пристъпи към нея и посегна към косата й. Усука я като мокро въже и силно дръпна назад главата й, сякаш очакваше съпротива. С другата ръка я подхвана откъм гърба и я притегли силно към себе си, така че гърдите й опряха в неговите.
Целувката му толкова я изненада, че Тринити забрави за първоначалното си намерение да се съпротивлява. Тя бе нежна като галенето на перце, в пълен контраст с яростното му изражение.
Отначало той само потърка устни в нейните и леко ги захапа, сякаш опитваше вкуса им. Приятна топлина се разля по цялото й тяло. Когато езикът му се шмугна като змия в устата й и докосна нейния, искрите лумнаха в пожар. Тринити беше шокирана от своя страстен отклик. Не можеше да си обясни какво става с нея, но в момента не желаеше да анализира. Сякаш се топеше отвътре. Това толкова й харесваше, че не й се искаше да свършва.
Той беше този, който пръв се отдръпна. Като дишаше учестено, той я изгледа със странно изражение на суровото си лице.
— Господин Чейс — задъхано каза Тринити, — или господин Колфакс… как ви беше името, какво правите в моята гора?
За пръв път смехът му прозвуча искрено и гръмогласно.
— О, Тринити. Това беше вторият въпрос, който трябваше да ми зададете веднага след като разбрахте, че няма да ви застрелям. Нахлувам в чуждо владение, както виждате.
Тринити не се успокои от внезапната смяна на настроението му. Тялото й все още трепереше от целувката.
— Продължавам да чакам отговора ви.
— Ние сме съседи. — Стори й се, че гласът му звучеше измамно угоднически. — Току-що купих съседната на вас ферма. — И той посочи към гората й.
Това я заинтригува.
— Фермата на Карнес ли? Даже не знаех, че е била обявена за продан.
— Не беше, докато не им направих предложението си.
Тя наклони глава настрана и го изгледа с любопитство.
— Казахте го с известна доза цинизъм.
— Установил съм, че повечето неща, които желая, имат цена. — На лицето му се изписа истинско презрение. — Обикновено купувам земя, когато съм ангажиран с някои проекти. По-удобно и по-интимно е, отколкото на хотел, а фермата на Карнес отговаря отлично на условията за временна квартира.
Тринити бавно поклати глава.
— Сигурно е над хиляда акра. Не вършите нещата наполовина, нали?
— Както дойде — вдигна рамене той. — Но в този случай мисля, че направих добър избор. Тъй като вие сте моя съседка, земята може да ми излезе два пъти по-евтино. Пасторалният селски живот може да ми се понрави накрая.
Той посегна и с убийствена самоувереност погали бузата й с опакото на ръката си. Тя потръпна от топлината на допира. Изглежда, харесваше му да я докосва.
— И ти го усещаш, нали — нежно я попита той, — това физическо привличане, което изпитахме още в момента, в който се погледнахме?
— Да — колебливо призна тя. Чейс Колфакс я бе заинтригувал и тя не можеше да го отрече.
Той се засмя. Гърленият му плътен глас веднага погълна вниманието й.
— Ти си уникат. Повечето жени биха отрекли, биха казали „не“, докато всъщност искат да кажат „да“.
— Не съм по игричките, Чейс. Щом ще бъдем съседи, по-добре е да го знаеш още отсега.
— Добре! Това ще спести доста време.
Нещо в прибързания му отговор я накара да продължи:
— Това, че ме привличаш, не означава, че съм едва ли не твоя. Входът за фермата ти е на мили разстояние от моя и до тях се стига от различни посоки. Макар част от земята ти да граничи с моята и да излиза на същото шосе, оттам нямаш вход. Кой знае, може да мине доста време, преди да се видим отново.
Това беше самата истина, но Тринити не можеше да прецени дали тя не предизвика у нея разочарование.
— Не разчитай на това, Тринити — Ан. Ще се видим отново. Ти си доста необикновена млада жена. Не се съобразяваш, нали?
— С какво? — изненада се на глас Тринити.
Той не отговори на въпроса й, а веднага зададе нов:
— Каза, че това е твоя земя.
— Да, само трийсет и два акра. Не е много в сравнение с твоята, но е всичко, от което се нуждая. Татко я завеща на мен и сестра ми, но тя ми прехвърли своя дял, тъй като съпругът й има земя от долната страна на пътя.
— Какво великодушие! — присмя се той. — Земята в Източен Тексас е много ценна дори само заради правото да се добиват полезни изкопаеми.
— Това е нещо повече от великодушие — настоя Тринити, като наблюдаваше отблясъците от луната върху косата му. — Нарича се обич.
— Наистина не бих могъл да зная за това — рязко отвърна той. — Сама ли живееш тук?
— Не.
— Значи… все пак се съобразяваш с условностите — провлечено каза той. Освен пренебрежение, в гласа му се долови нотка на разочарование. — Живееш с някой тип, така ли?
— Не — спокойно отговори Тринити. — Живея с тригодишната си дъщеря. — Знаеше какъв въпрос щеше да последва и какво точно щеше да му отговори.
— Имаш дете? Е, Тринити — Ан Уорънтън, току-що успя да ме изненадаш отново. Не мога да си спомня кога за последен път някой е успявал да го стори.
— Тогава животът ти сигурно е много скучен — сухо отбеляза тя.
— Това няма значение. Струва ми се, че каза, че не си омъжена.
