тържествен танц. Фараонът свали златния си шлем и скъпоценната си ризница и я подари на Озирис, като поиска тия дарове да останат в съкровищницата на бога, а не да бъдат отнесени в Лабиринта.
В замяна на тая щедрост първожрецът подари на владетеля най-красивата петнадесетгодишна танцьорка, която, изглежда, беше много доволна от тая съдба.
Когато фараонът се озова в залата „за почивка“, той седна на трона, а неговият заместник по религиозните въпроси Сем влезе, съпроводен от звуците на музика и сред дим от кадилници, в светилището, за да излезе оттам божеството.
След половин час при оглушителния звън на звънци в мрака на стаята се появи златна лодка, покрита със завеси, които от време на време се раздвижваха, сякаш зад тях седеше живо същество.
Жреците паднаха ничком, а Рамзес впи внимателен поглед в прозирните завеси. Една от тях се поотвори и фараонът видя необикновено красиво дете, което го погледна с такива умни очи, че владетелят на Египет почувствува едва ли не страх.
— Това е Хор — шепнеха жреците. — Хор, изгряващото слънце… Той е син и баща на Озирис, мъж на майка си, която е негова сестра.
Започна шествие, но само във вътрешната част на храма. Напред вървяха арфисти и танцьорки, зад тях бял вол със златен диск между рогата. После два хора от жреци и сред тях първожреците, които носеха божеството, подире им пак хорове и накрая фараонът в лектика, носена от осем жреци.
Когато шествието обиколи всички зали и коридори на храма, божеството и Рамзес се върнаха в стаята за почивка. Тогава завесите, които покриваха светата лодка, се отвориха за втори път и красивото дете се усмихна на фараона. След това Сем отнесе лодката с божеството в параклиса.
„Дали да стана първожрец?“ — помисли владетелят, на когото детето се беше толкова харесало, че искаше да го вижда колкото може по-често.
Но когато излезе от светилището и видя слънцето и грамадното множество ликуващ народ, той си призна, че не разбира нищо. Нито откъде се бе взело детето, което не приличаше на никое от египетските, нито откъде е тая свръхчовешка мъдрост в очите му, нито какво означава всичко това?…
Внезапно той си спомни убитото си дете, което можеше да бъде също така красиво, и пред сто хиляди свои поданици владетелят на Египет се разплака.
— Повярва!… Фараонът повярва!… — заговориха жреците. — Едва влезе в обиталището на Озирис, и ето че сърцето му се развълнува!
Него ден един слепец и двама паралитици, които се молеха отвъд стената на светилището, оздравяха. Затова жреческият съвет реши тоя ден да бъде вписан в числото на чудотворните и на външната стена на сградата да се нарисува картина, представляваща разплакания фараон и излекуваните сакати.
Късно следобед Рамзес се върна в двореца си, за да изслуша докладите. А когато всички сановници напуснаха кабинета на владетеля, дойде Тутмозис и каза:
— Жрецът Саменту желае да изрази почитанията си на ваше величество.
— Добре, доведи го.
— Той ви моли, господарю, да го приемете в шатрата си сред военния лагер и твърди, че стените на двореца обичат да подслушват…
— Интересно какво иска… — каза фараонът и съобщи на придворните, че ще прекара нощта в лагера. Преди залез слънце владетелят замина с Тутмозис при верните си войски и намери там своята шатра, пред която по поръчение на Тутмозис стояха на пост азиатци.
Вечерта Саменту дойде, облечен с наметало на поклонник, и като поздрави почтително негово величество, прошепна:
— Струва ми се, че през целия път след мене вървеше някакъв човек, който се спря недалеко от шатрата на ваше величество. Дали това не е пратеник на първожреците?…
По заповед на фараона Тутмозис изтича навън и действително намери един чужд офицер.
— Кой си ти? — попита го Тутмозис.
— Аз съм Еунана, стотник от полка на Изида… Нещастният Еунана, ваше достойнство не ме ли помни?… Преди повече от една година на маневрите при Пи-Байлос открих свещените скарабеи…
— Ах, ти ли си!… — прекъсна го Тутмозис. — Но твоят полк не се намира в Абидос?
— Водата на истината тече от твоята уста. Ние се намираме в околностите на Мен, където жреците ни заповядаха да поправяме един канал — като селяни или евреи…
— Откъде си се взел тук?
— Измолих от началниците няколко дни отпуск — отвърна Еунана — и като елен, зажаднял за извор, се завтекох насам благодарение пъргавостта на краката си.
— Какво искаш?
— Искам да моля милосърдие от негово величество срещу обръснатите глави, които не ме повишават, понеже съм отзивчив към страданията на войниците.
Тутмозис се върна озадачен в шатрата и повтори на фараона разговора си с Еунана.
— Еунана?… — повтори владетелят. — Вярно, помня го. Той ни създаде тогава неприятности с тия скарабеи, но пък получи и петдесет тояги по милостта на Херхор. Ти казваш, че се оплаква от жреците?… Дай го тук!…
Фараонът каза на Саменту да мине в другата преграда на шатрата и изпрати Тутмозис да доведе Еунана.
Нещастният офицер тутакси се яви. Той падна ничком, а после, коленичил и въздишайки, заговори:
— „Всеки ден при изгрев и залез се моля на Ра-Хар-хамис и на Амон, и на Ра, и на Птах, и на другите богове и богини. За твоето здраве, владетелю на Египет! За да бъдеш вечно жив! За да преуспяваш, а аз да мога да гледам поне блясъка на твоите пети“62…
— Какво иска той? — попита фараонът Тутмозис, като спази за пръв път етикета.
— Негово величество благоволява да те попита какво искаш — повтори Тутмозис.
Лицемерният Еунана, все така коленичил, се обърна към Тутмозис и продължи:
— Вие, ваше достойнство, сте око и ухо на господаря, който ни дава радост и живот, затова ще ви отговоря като на съда на Озирис.
Аз служа в жреческия полк на божествената Изида от десет години, воювал съм шест години в източните области. Моите връстници станаха вече полковници, а аз все още съм само стотник и все още ме бият с тояги по поръчение на богобоязливите жреци.
И защо е тая неправда към мене?
„Денем сърцето ми е обърнато към книгите, а нощем чета; защото глупец е тоя, който изоставя книгите бързо като бягаща газела; той има ум колкото магаре, което постоянно бият с тояги, подобен е на глух, който не чува и на когото трябва да се говори с ръце. Въпреки моята любов към науката аз не съм високомерен поради знанията си, но се съветвам с всички, защото от всекиго мога да науча по нещичко, а достопочтените мъдреци обкръжавам с почит…“63
Фараонът се раздвижи нетърпеливо, но продължи да слуша, понеже знаеше, че египтянинът смята бъбривостта за свое задължение и най-висша чест към началствата си.
— „Ето какъв съм аз — продължаваше Еунана. — В чуждия дом не заглеждам жените, на слугите давам да ядат, каквото трябва, но що се отнася до мене, не се карам при подялбата. Лицето ми винаги изразява задоволство, а пред началниците се държа с почит и не сядам, когато по-възрастен човек от мене стои прав. Аз не съм нахален и не влизам неканен в чужда къща. Мълча за това, което види окото ми, защото зная, че сме глухи за тия, които обичат да изричат много думи.
Мъдростта учи, че тялото на човека прилича на склад, пълен с различни отговори. Затова винаги избирам доброто и говоря доброто, а лошото крия затворено в тялото си. Не повтарям чуждите клевети, а колкото се отнася до възложените ми мисии, винаги ги изпълнявам по най-добър начин…“64
И какво съм получил срещу всичко това?… — приключи Еунана с възбуден глас. — Гладувам, облечен съм в дрипи, а по гръб не мога да лежа — така съм пребит.
Чета в книгите, че жреците възнаграждавали храбростта и съобразителността. Това трябва да е било някога много отдавна, защото днешните жреци обръщат гръб на съобразителните, а храбростта и силата прогонват от офицерите…
— Аз ще заспя, както слушам тоя човек! — каза фараонът.
