— Еунана — добави Тутмозис, — ти убеди негово величество, че си начетен, а сега кажи, само че по- накратко, какво желаеш.
— Стрелата няма да стигне по-бързо целта, отколкото моята молба — до божествените пети на негово величество — отвърна Еунана. — Така ми омръзна службата при бръснатите глави, с такова огорчение препълниха жреците сърцето ми, че ако не бъда прехвърлен във войските на фараона, ще се пробода със собствения си меч, пред който неведнъж и не сто пъти са треперели враговете на Египет. Предпочитам да бъда десетник, предпочитам да бъда прост войник на негово величество, отколкото стотник в жреческите полкове, на тях само свиня или куче може да им служи, но не и правоверен египтянин!…
Последните думи Еунана изрече с такава ярост, че фараонът каза на Тутмозис по гръцки:
— Вземи го в гвардията. Офицер, който не обича жреците, може да ни бъде полезен.
— Негово величество, господарят на двата свята заповяда да бъдеш приет в неговата гвардия — повтори Тутмозис.
— Здравето и животът ми принадлежат на нашия господар Рамзес, да живее вечно! — извика Еунана и целуна килима, който бе проснат под краката на фараона.
Когато щастливият Еунана излизаше гърбом от шатрата, като падаше ничком на всеки няколко крачки и благославяше властта, фараонът каза:
— Повдигаше ми се от тая му бъбривост… Трябва да науча египетските войници и офицери да се изразяват късо, а не като учени писари.
— Дано има само тоя недостатък!… — прошепна Тутмозис, на когото Еунана направи неприятно впечатление.
Владетелят повика при себе си Саменту.
— Бъди спокоен — каза той на жреца. — Тоя офицер, който е вървял подире ти, не те е следил. Той е много глупав, за да може да изпълнява такъв род поръчения… Но може да има тежка ръка в случай на нужда!… Е — добави фараонът, — кажи сега, кое те кара да бъдеш толкова предпазлив?
— Аз вече почти зная пътя до съкровището в Лабиринта — отвърна Саменту.
Фараонът поклати глава.
— Това е тежка работа — прошепна той. — Цял час обикалях по разни коридори и зали като мишка, гонена от котка. И ще призная, че не само не можах да проумея тоя път, но и не бих тръгнал сам. Смъртта на светло може да бъде весела; но смърт в тия бърлоги, където дори къртица би се объркала…бррр!…
— И все пак ние трябва да намерим и да завладеем тоя път — каза Саменту.
— А ако пазачите сами ни дадат частта, която ни е необходима?… — попита фараонът.
— Те няма да направят това, докато Мефрес, Херхор и поддръжниците им са живи. Повярвайте, господарю, че тия сановници искат да ви завият в пелени като бебе…
Фараонът побледня от гняв.
— Те да гледат да не ги увия аз във вериги!… По какъв начин искаш да откриеш пътя?
— Тук, в Абидос, в гроба на Озирис намерих целия план на пътя до съкровището — каза жрецът.
— А откъде знаеше, че тоя план е тук?
— От надписите в моя храм на Сет.
— А кога намери плана?
— Когато мумията на вечноживия баща на ваше величество беше в светилището на Озирис — отвърна Саменту. — Придружавах достопочтените останки и по време на дежурството си през нощта в залата, където те почиваха, влязох в олтара.
— Ти трябва да бъдеш военачалник, а не първожрец!… — извика Рамзес, като се смееше. — И вече ти е известен пътят в Лабиринта?
— Той ми е известен отдавна, а сега събрах и необходимите указания.
— Можеш ли да ми обясниш?
— Разбира се, дори при случай ще покажа на ваше величество плана. Тоя път — продължи Саменту — преминава в зигзаг четири пъти през целия Лабиринт; започва от най-горния етаж, а свършва в най-ниското подземие, но освен това има и множество завои. Затова е толкова дълъг.
— А как ще преминеш от една зала в друга, когато там има множество врати?…
— На всяка врата, която води към целта, се намира частица от надписа:
„Горко на изменника, който се помъчи да проникне в най-висшата държавна тайна и протегне светотатствена ръка към богатството на боговете. Тялото му ще стане мърша, духът му няма да изпита мир, а ще скита по тъмни места, разкъсван от собствените си грехове…“
— И ти не се ли плашиш от тоя надпис?
— А ваше величество плаши ли се, когато види либийските копия?… Тия заплахи са добри за простолюдието, а не за мене, който бих могъл да напиша още по-страшни проклятия…
Фараонът се замисли.
— Прав си — каза той. — Копието не може да направи нищо на тоя, който съумее да го отбие, а погрешният път няма да заблуди мъдреца, който знае словото на истината…
Какво ще направиш обаче, та камъните да се отдръпват пред тебе в стените, а колоните да се превръщат във врати?…
Саменту сви презрително рамене.
— В моето светилище — отвърне той — има също така незабележими входове, които се отварят дори по-трудно, отколкото в Лабиринта. Който знае думите на тайната, той ще стигне всякъде, както сполучливо каза ваше величество.
Фараонът опря глава върху ръката си и се замисли.
— Ще ми бъде жал за тебе — каза той, — ако те сполети нещастие по тоя път…
— В най-лошия случай ще намеря там смъртта, но нима тя не заплашва дори фараоните?… А и вие, ваше величество, не тръгнахте ли смело към Содовите езера, без да сте сигурен, че ще се върнете оттам?… Освен това — продължи жрецът — аз не мисля, че ще трябва да преминавам целия път, по който вървят посетителите на Лабиринта. Ще намеря по-близки точки и докато трае една молитва към Озирис, ще стигна там, където вие сте могли да прочетете тридесет молитви, докато сте вървели…
— Нима там има и други входове?
— Разбира се, че има, и аз трябва да ги намеря — отвърна Саменту. — Та нали няма да вляза като ваше величество денем, нито през главната порта…
— А как?
— На външната стена има тайни вратички, които аз зная, но които мъдрите надзиратели на Лабиринта не пазят никога… Нощем постовете на двора са малобройни и те така вярват в покровителството на боговете и в страха на простолюдието, че обикновено спят… Освен това три пъти между залез и изгрев слънце жреците отиват в храма за молитва, а войниците се молят под открито небе… Преди да свършат едното богослужение, аз ще бъда в сградата…
— А ако се объркаш?…
— Имам плана.
— Ами ако планът е подправен? — каза фараонът, без да може да скрие загрижеността си.
— А ако ваше величество не придобие съкровището на Лабиринта?… Ако финикийците се разколебаят и не дадат обещания заем?… Ако войската почне да гладува, а надеждите на простолюдието останат излъгани?… Благоволете да ми вярвате, господарю мой — продължи жрецът, — че в коридорите на Лабиринта аз ще бъда в по-голяма безопасност, отколкото вие в своята държава…
— Но тъмнината… тъмнината!… И стените, които не можеш да пробиеш, и дълбочината, и тия стотици пътища, по които човек ще се заблуди… Повярвай ми, Саменту: борбата с хората е играчка, но борбата с тъмнината и тайнствеността е страшно нещо!…
Саменту се усмихна.
— Ваше величество — отвърна той — не знае нищо за моя живот… На двадесет и пет години аз бях жрец на Озирис…
— Ти? — учуди се Рамзес.
— Аз. И ще ви кажа защо преминах да служа на Сет. Изпратиха ме на Синайския полуостров, за да по- строя там малък параклис за минните работници. Строежът продължи шест години. Аз имах много свободно време, та скитах из планините и посещавах пещерите.
