Какво ли не видях аз там!… Коридори, дълги колкото да ходиш по няколко часа; тесни входове, през които трябваше да се пълзи по корем; толкова огромни стаи, че във всяка от тях би могло да се помести цяло светилище. Също подземни реки и езера, сгради от кристали, съвсем тъмни пещери, в които не можех да видя дори собствената си ръка, или пък толкова светли, сякаш в тях грееше второ слънце…
Колко пъти ми се случваше да се объркам в неизброимите проходи, колко пъти ми угасва факелът, колко пъти се подхлъзвах в невидима пропаст!… Случваше се да прекарам по няколко дни в подземията, като се хранех с печен ечемик и лижех влагата от мокрите скали, без да съм уверен, че ще се върна на белия свят.
Затова пък добих опит, погледът ми се изостри и дори обикнах тия пъклени места. И днес ми става смешно, като си помисля за детинските скривалища на Лабиринта… Човешките сгради са къртичини пред неизмеримите постройки, издигнати от тихите и невидими духове на земята.
Но веднъж попаднах на нещо страшно, което ме накара да променя службата си.
На запад от Синайските мини са скупчени клисури и планини, в които често се разнасят подземни гръмотевици, земята трепери, а понякога се виждат и пламъци. Воден от любопитство, аз отидох там за по- дълго време, започнах да търся и благодарение на една незначителна пукнатина открих цяла верига грамадни пещери, под сводовете на които би могла да се побере най-голямата пирамида.
Като скитах така там, до мене достигна много силен дъх на гнило, който беше толкова неприятен, че поисках да избягам. Но си наложих и влязох в пещерата, откъдето идваше тоя дъх, и видях…
Благоволете, господарю, да си представите човек, чиито крака и ръце са два пъти по-къси от нашите, но пък са дебели, нестройни и свършват с животински нокти. Прибавете на тая фигура широка, отстрани сплескана опашка, нарязана отгоре като гребен на петел; добавете й много дълга шия, а на нея — кучешка глава. Най-сетне облечете това чудовище с ризница, покрита на гърба със завити бодли…
Сега помислете, че тая фигура стои на крака, като се е опряла с ръце и гърди на скалата.
— Нещо много грозно — намеси се фараонът. — Аз веднага бих го убил…
— То не беше грозно — каза жрецът и потрепера. — Защото помислете, господарю, че това чудовище беше високо като обелиск…
Рамзес XIII направи жест на недоволство.
— Саменту — каза той, — струва ми се, че ти си посещавал такива пещери насън.
— Кълна ви се, господарю, в живота на децата си — извика жрецът, — че казвам истината!… Така е, това животно с кожа на гадина, покрито с бодлива ризница, легнало на земята, можеше да има заедно с опашката около петдесет крачки дължина… Въпреки страха и отвращението аз се връщах няколко пъти в бърлогата му и го разглеждах най-внимателно…
— Значи, то бе живо?
— Не. То беше вече труп, много стар, но запазен като нашите мумии… Пазеше го това, че въздухът беше много сух, а може би и земни соли, които не познавам. Това беше моето последно откритие — продължи Саменту. — Не влизах повече в пещерите, по-дълго размишлявах. „Озирис — казвах си — създава големи същества: лъвове, слонове, коне, а Сет ражда змии, прилепи, крокодили… Чудовището, което видях, е навярно творение на Сет; а понеже надвишава по размери всичко, което познавам под слънцето, значи, че Сет е по-силен бог от Озирис.“
Тогава повярвах в Сет и като се върнах в Египет, прехвърлих се в неговото светилище. А когато разказах на жреците за своето откритие, те ми обясниха, че знаят извънредно много такива чудовища.
Саменту пое дъх и продължи:
— Ако някога ваше величество поиска да посети нашето светилище, ще ви покажа в гробовете странни и страшни същества: гъски с глави на гущер и с крила на прилеп, гущери, които приличат на лебеди, но са по-големи от щрауси, крокодил, три пъти по-дълъг от тия, които живеят в Нил, жаби, големи като кучета… Това са или мумии, или скелети, намерени в пещерите и пазени в нашите гробници. Населението мисли, че ние ги почитаме, а всъщност само изучаваме какви са и пазим да не се разпаднат.
— Ще ти повярвам, когато сам видя — отвърна фараонът. — Но кажи ми, откъде са се взели такива същества в пещерите?…
— Господарю — каза жрецът, — светът, в който живеем, много пъти се е изменял. В самия Египет дори намираме развалини на градове и на светилища, зарити дълбоко в земята. Било е време, когато Долен Египет е представлявал морски залив, а Нил е текъл по цялата широчина на нашата долина. Още по- отдавна тук, където се намира държавата ни, е било море… А нашите прадеди са населявали местата, които днес са погълнати от западната пустиня…
В още по-стари времена, преди десетки хиляди години, не е имало хора като нас, но същества, прилични на маймуни, които обаче умеели да строят колиби, да поддържат огън, да се бият с тояги и камъни. Тогава не е имало нито коне, нито волове, а слоновете, носорозите и лъвовете са превишавали по големина три, дори четири пъти днешните си наследници.
Но и грамадните слонове не са най-старите чудовища. Преди тях са живеели огромни влечуги, които са летели, плавали и ходели. Преди тях пък на тоя свят е имало само охлюви и риби, а още по-преди — само растения, но такива, каквито днес вече няма…
— А още по-рано? — попита Рамзес.
— Още по-рано земята е била пуста и празна и духът божи се е носел над водата.
— Чувал съм нещо за това — каза фараонът, — но няма да повярвам, докато не ми покажеш мумиите на чудовищата, които се намират във вашето светилище.
— Позволете, ваше величество, да довърша разказа си — каза Саменту. — Та когато в Синайските пещери видях тоя грамаден труп, обзе ме такъв страх, че няколко години не бих влязъл в никаква пещера. Но когато жреците на Сет ми обясниха откъде са се взели тия странни същества, страхът ми изчезна, а любопитството ми се засили. И днес за мене няма по-приятно развлечение от това да скитам из подземия и да търся пътища в тъмнина. Затова Лабиринтът няма да ми създаде повече усилия, отколкото разходката из царската градина.
— Саменту — каза господарят, — аз ценя извънредно много твоята свръхчовешка смелост и мъдрост. Ти ми разказа толкова интересни неща, че мене наистина ме обзе желание да разгледам пещерите и може би някога ще замина заедно с тебе за Синайския полуостров.
В същото време обаче аз се боя дали ще се справиш с Лабиринта и за всеки случай ще свикам съвет на египтяните, за да ме упълномощят да използувам съкровището.
— Това не пречи — отвърна жрецът. — Но и моята работа ще бъде необходима, понеже Мефрес и Херхор няма да се съгласят да предадат съкровището.
— А ти сигурен ли си, че ще успееш?… — упорито питаше фараонът.
— Откак Египет съществува — убеждаваше го Саменту, — не е имало човек, който да е притежавал толкова средства за победа в тая борба, която за мене не е дори борба, а развлечение.
Едни се плашат от тъмнината, която аз обичам и дори виждам в нея. Други не могат да намират посоката между многобройните стаи и коридори, което за мене е много лесно. Трети не знаят тайните как да отварят скрити врати, с които аз съм запознат.
И ако нямах нищо повече от това, което изброих, пак за месец или два щях да открия пътя в Лабиринта. Но притежавам и подробен план на тия проходи, зная и думите, които ще ме преведат от зала в зала. Какво тогава може да ми попречи?…
— И все пак в дъното на сърцето ти се спотайва съмнение: ти се уплаши от офицера, който ти се сторило, че върви след тебе…
Жрецът вдигна рамене.
— Аз не се боя от никого и от нищо — отвърна той спокойно, — само съм предпазлив. Предвиждам всичко и дори предвиждам, че ще ме уловят…
— Тогава те чакат страшни мъки!… — прошепна Рамзес.
— Никакви. Просто от подземието на Лабиринта ще си отворя вратата към страната, където цари вечна светлина.
— И няма ли да чувствуваш недоволство от мене?
— За какво?… — попита жрецът. — Аз искам да стигна до велика цел: да заема в държавата мястото на Херхор…
— Заклевам се, че ще го заемеш!…
