— „На твоя двойник принасяме това, Озирис-Мер-амен-Рамзес, владетелю на Горен и Долен Египет, чийто глас се слуша от великия бог…“
После се обадиха оплаквачките и жреческите хорове:
Хор I. „Оплаквайте се, оплаквайте, плачете, плачете, плачете безкрай, толкова високо, колкото можете…
Оплаквачки. О, достойни друмниче, който насочваш крачките си към земята на вечността, колко бързо те изтръгват от нас!…
Хор II. Колко красиво е това, което се прави за него! Понеже той обичаше много Хонсу от Тива, бог му позволи да стигне до запад, в света на поколения от негови слуги.
Оплаквачки. О, ти, който беше заобиколен от толкова слуги, ще бъдеш сега в земята, която ти налага самота… Ти, който имаше тънки дрехи и обичаше чисто бельо, ще лежиш сега във вчерашното си облекло! …
Хор I. В мир, в мир в страната на залеза, о господарю наш, върви в мир… Ние ще те видим отново, когато дойде денят на вечността, защото ти отиваш в страната, която събира в себе си всички хора.“67
Започнаха последните церемонии.
Докараха един вол и една антилопа, които трябваше да бъдат убити от Рамзес XIII, но ги закла неговият заместник пред боговете, първожрецът Сем. Низшите жреци бързо очистиха и нарязаха животните, след което Херхор и Мефрес взеха бутовете им и ги допряха едно след друго до устата на мумията. Но мумията не искаше да яде, защото не беше още съживена и устата й беше затворена.
За да премахне тази пречка, Мефрес се изми със светена вода и покади с благовония и стипца, като говореше:
— „Ето го моя баща, ето го Озирис-Мер-амен-Рамзес. Аз съм твой син, аз съм Хор, идвам при тебе, за да те очистя и да те съживя… Сглобявам наново костите ти, споявам това, което беше пресечено, защото аз съм Хор, отмъстител за моя баща… Ти сядаш на трона на Ра и заповядваш на боговете. Защото ти си Ра, който произхожда от Нут, която всяка сутрин ражда Ра, който всеки ден ражда Мерамен-Рамзес, както Ра.“68
Като говореше така, първожрецът докосваше с амулети устата, гърдите, ръцете и краката на мумията.
Сега отново се обадиха хоровете.
Хор I. „Озирис-Мер-амен-Рамзес отсега нататък ще яде и пие всичко, което ядат и пият боговете. Той сяда на тяхното място, здрав е и силен като тях…
Хор II. Той има сили във всичките си органи; не обича да е гладен, а да не може да яде, да е жаден, а да не може да пие.
Хор I. О, богове, дайте на Озирис-Мер-амен-Рамзес хиляди-хиляди делви вино, хиляди облекла, хлябове и волове…
Хор II. О, вие, които живеете на земята и ще трябва да минете през тук, ако животът ви е мил, а смъртта отвратителна, ако желаете вашите достойнства да преминат върху потомството ви, четете тая молитва за погребания тук покойник…
Мефрес. О, вие, големци, вие, пророци, вие, князе, писари и фараони, вие, други хора, които в продължение на милион години ще дойдете след мене, ако някой от вас сложи на мястото на моето своето име, бог ще го накаже с унищожение на тая земя…“69
След това заклинание жреците запалиха факли, взеха мумията на фараона и я сложиха отново в ковчега, заедно с ковчега в каменния саркофаг, очертанията на който имаха човешки форми. После въпреки виковете, отчаянието и съпротивата на оплаквачките, пренесоха тоя грамаден товар в гробницата.
Като преминаха при светлината на факлите няколко коридора и стаи, те се спряха в една, където се намираше кладенецът. Тука спуснаха саркофага в отвора и после сами влязоха в долните подземия. Там настаниха саркофага в тясната стаичка и бързо зазидаха отвора така, че дори най-опитното око да не открие входа за гроба. После се върнаха горе и също така внимателно зазидаха входа за кладенеца.
Всичко това жреците направиха сами, без свидетели, така добре, че мумията на Рамзес XII почива до ден-днешен в тайното си жилище, запазена както от крадци, така и от съвременното любопитство. В течение на двадесет и девет века много царски гробници бяха поругани, но тая остана непобутната.
Докато една група жреци зазиждаше останките на благочестивия фараон, друга група освети подземните стаи и покани живите на пиршество.
В трапезарията влязоха: Рамзес XIII, царица Никторис, първожреците Херхор, Мефрес и Сем, както и двадесетина цивилни и военни сановници. По средата на стаята бяха сложени маси, отрупани с храна, вино и цветя, а до стената — издялана от порфир статуя на умрелия владетел. Той сякаш гледаше присъствуващите и с меланхолична усмивка ги канеше да ядат.
Пиршеството започна със свещен танц, съпроводен от песента на една от най-висшите жрици:
— „Използувайте дните на щастието, защото животът продължава само един миг… Използувайте щастието, защото, като влезете в гроба, там ще останете навеки, през времетраенето на всеки ден!…“70
След жрицата един пророк заговори с напевен глас и при акомпанимента на арфи:
— „Светът постоянно се изменя и обновява. Това е мъдро нареждане на съдбата, достойно за удивление решение на Озирис — че докато с течение на времето тялото се похабява и гине, след него остават други тела…
Фараоните, тия богове, които са били преди нас, почиват в своите пирамиди; мумиите и двойниците им останаха. При все че дворците, които те построиха, не се намират вече на някогашните си места, изобщо ги няма…
Затова не се поддавай на отчаяние, но се отдай на своите желания и щастие и не изхабявай сърцето си, докато не дойде за тебе денят, когато ще молиш, а Озирис, богът, чието сърце вече не бие, ще пожелае да изслуша молбите ти…
Тъгата на целия свят няма да върне щастието на човека, който лежи в гроба; използувай дните на щастието и не бъди ленив в радостта. Наистина няма човек, който би могъл да вземе със себе си своите блага в другия свят — наистина няма човек, който би отишъл там и би се върнал!…“71
Пиршеството се свърши и достойните събрани, след като покадиха още веднъж статуята на умрелия, тръгнаха обратно за Тива. В храма при гробницата останаха само жреци, за да принасят редовно жертва на господаря, както и стража, която да пази гроба от светотатствените покушения на крадците.
От тоя миг Рамзес XII остана сам в тайната си стая. През едно малко, скрито в скалата прозорче до него едва достигаше здрач; вместо щраусови пера над повелителя шумоляха крилата на огромни прилепи; вместо музика нощем се разнасяха жални виения на хиени и понякога мощен глас на лъв, който от своята пустиня поздравяваше фараона в гроба.
ДЕСЕТА ГЛАВА
След погребението на фараона Египет се върна към обикновения си начин на живот, а Рамзес XIII се зае отново с държавните работи.
През месец епифи (април-май) новият владетел посети градовете отвъд Тива, разположени покрай Нил. Беше в Сни, град с извънредно развити занаяти и търговия, където се намираше светилището на Кнепх, тоест „душата на света“. Посети Едфу, светилището на десететажни пилони, което притежаваше грамадна библиотека от напируси и по чиито стени бяха изписани и нарисувани като някаква енциклопедия тогавашната география, астрономия и богословие. Отби се в каменните кариери в Хенну; в Нуби, тоест Ком Омбо, принесе жертва на Хор, бог на светлината, и на Себек, дух на мрака. Беше на остров Аб, който между черните скали приличаше на смарагд; там се раждаха най-хубавите фурми и го наричаха столица на слоновете, защото на него бе съсредоточена търговията със слонова кост. Отби се най-сетне в град Сунну, разположен при първия водопад на Нил, и посети грамадните кариери за гранит и сиенит, в които цепеха скалите с помощта на клинове, напоени с вода, и дялаха обелиски, високи девет етажа.
Навсякъде, където се покажеше новият владетел на Египет, поданиците го приветствуваха с небивало
