ли му викаш?
— Е, поне единият от тях е в бизнеса с мостовете. — обади се Коен.
— Бизнеса с мостовете? Да седиш в будката по цял ден и да таксуваш хората с по един сребърник, за да преминат? През повечето време той даже не е там! Той плаща на едно джудже, за да събира парите. И той нарича себе си трол! Не можеш го отличи от човек, освен съвсем отблизо.
Коен кимна с разбиране.
— Знаеш ли — продължи тролът — че трябва да ходя там всяка седмица и да вечерям с тях? И с тримата. И по цяла вечер да ги слушам как обясняват, че трябва да се движим в крак с времето…
Той обърна голямото си и тъжно лице към Коен.
— Какво му е лошото на това, да си трол под моста? — додаде той — Аз съм отгледан, за да съм трол под мост. Ще ми се младият Сипей да стане трол под моста, когато аз си отида. Какво лошо има в това? Редно си е под мостовете да има тролове. Иначе какъв е смисълът? Какъв е изобщо целият смисъл?
Облегнаха се мрачно на парапета и се загледаха в бялата вода долу.
— Знаеш ли — бавно промълви Коен — още помня времената, когато човек можеше да язди по целия път от тук до Острите планини, без да види друго живо същество. — той плъзна пръст по меча си — Поне не и за твърде дълго време.
Коен хвърли угарката от цигарата си във водата.
— А сега навсякъде има само ферми. Малки ферми, обработвани от малки хора. И огради навсякъде. Накъдето и да погледнеш — ферми, огради и малки хора.
— Тя е права, разбира се. — каза тролът, явно продължавайки някакъв свой вътрешен диалог — Няма бъдеще в тая работа с изскачането изпод моста.
— Имам впредвид — обади се и Коен — че нямам нищо против фермите. Или фермерите. Тях трябва да ги има. Работата е там, че преди бяха някъде там далече, в периферията. А сега тази периферия стига до тук.
— През цялото време ни изблъскват. — поде отново тролът — Непрекъснати промени. Като шурея ми Гранат. Дъскорезница! Трол, управляващ дъскорезница! Само да видиш какви ги е натворил в Сенкорежещата гора!
Коен стреснато вдигна поглед.
— Коя? Онази, с големите паяци в нея ли?
— Какви ти паяци — никакви паяци няма вече в нея. Само пънове.
— Пънове ли? Пънове? Ами че аз я харесвах тази гора. Беше… ами беше си мрачничка. Вече никъде не се срещат истински мрачнотии. В такава гора наистина можеше да се изпита какво е ужас.
— Мрачнотии ли искаш? Презалесяват я със смърчове. — каза Слюда.
— Смърчове?!
— Не е негова идея във всеки случай. Той не може да различи едно дърво от друго. Всичко опира до Глина — той я пуна тая муха.
Коен съвсем се обърка.
— Кой е Глина?
— Нали ти казах, че имам трима шуреи. Този е търговецът. Разправя, че след презалесяването, земята ще се продава по-лесно.
Настъпи продължителна пауза, докато Коен асимилира последното. После той констатира:
— Не можеш да продадеш Сенкорежещата гора. Тя не принадлежи на никого.
— Ъхъ. Затова и Глина казва, че може спокойно да я разпродаде.
Коен заби юмрук в парапета. Парче камък се откърти от него и заподскача надолу из клисурата.
— Извинявай. — каза той.
— Не се притеснявай. Парчетията непрекъснато се разпадат — казвах ти.
— Ама какво става? Аз си спомням всичките велики древни войни. Ами ти? И ти трябва да си се сражавал в тях.
— Мда, носил съм тояга.
— Предполагаше се, че всичките са за светлото ново бъдеще и за права и за други такива работи. Така разправяха всички.
— Е, аз се бих, защото един едър трол с камшик ми нареди — предпазливо уточни Слюда — но разбирам какво искаш да кажеш.
— Имам впредвид, че цялата тая работа не беше заради ферми и смърчове. Нали?
Слюда овеси нос.
— Та ето ме и мене с това бледо подобие на мост. Наистина ми е кофти. — промълви той — Да дойдеш чак до тука, заради…
— А се намираше и по някой и друг крал — отнесено продължаваше Коен, загледан във водата — И мисля, че и разни магьосници се срещаха. Обаче определено имаше крал. Напълно съм сигурен, че го имаше. Никога не съм го срещал де. Знаеш ли? — ухили се той на трола — Не мога да си спомня името му. Май никой не ми го е казвал.
Около половин час по-късно, конят на Коен излезе от сумрачните дървета на едно оголено и ветровито поле. Той се влачи известно време през него, преди да каже:
— Е, добре… Колко му даде?
— Дванайсе златни монети. — отвърна Коен.
— И защо му даде дванайсе златни монети?
— Нямах повече от дванайсе.
— Ти определено си луд.
— По времето, когато прохождах в занаята на варварския герой — каза Коен — всеки мост си имаше трол отдолу. И не можеше да минеш през гора, като тая, от която току-що излязохме, без поне една дузина гоблини да се опитат да ти отсекат главата. — той въздъхна — Чудя се, какво ли им се е случило на всичките?
— Ти. — каза конят.
— Е, да. Но винаги съм си мислел, че ще има още и още. Все смятах, че ще има още периферии.
— Колко си стар? — попита конят.
— Незанам.
— Е значи си достатъчно стар вече, за да ти е дошъл акъла в главата.
— Ъхъ. Сигурно. — Коен запали нова цигара и се разкашля, докато очите му не се насълзиха.
— Поомекнала ти е кратуната.
— Ъхъ.
— Да си дадеш и последния долар на някакъв трол.
— Ъхъ. — Коен изхриптя една струя дим към залеза.
— Защо?
Коен се втренчи в небето. Аленото сияние беше студено, като склоновете на ада. Вледеняващият вятър вилнееше над степите, развявайки каквото беше останало от косата му.
— Заради начина, по който нещата трябваше да стоят.
— Ха!
— Заради начина, по който нещата стояха преди.
— Ха!
Коен погледна надолу. Ухили се.
— И заради три адреса. Някой ден ще умра. — допълни той — Обаче не днес, струва ми се.
Вятърът вееше от към планините, изпълвайки въздуха с финни ледени кристалчета. Беше твърде студено, за да вали сняг. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата в гората се пръскаха, когато сърцевината им замръзнеше. Само дето в днешни времена имаше все по-малко и по-малко вълци и горите ставаха все по-редки и по-редки.
В такова време, здравомислещите хора си седяха вкъщи пред огъня.
И си разказваха истории за герои.
Превод: Laurelynd, 2003.
