Брат Намрод беше началник на Послушниците, но не той беше началникът на послушниците. Той беше шеф само на групата, която включваше Брута. Имаше и други. Вероятно все някой в Цитаделата знаеше колко са. Имаше някой някъде, чиято работа беше да знае всичко.
Цитаделата заемаше цялата централна част на град Ком, в земите между пустините на Клач и равнините и джунглите на Хоуондаланд. Тя се простираше върху цели мили, храмовете ѝ, църквите, училищата, спалните, градините и кулите се врастваха около и едни в други по начин, който подсказваше за един милион термити, като всички едновременно се опитват да си построят могилите.
Когато слънцето се издигна, отражението на вратите на централния Храм запламтя като огън. Бяха Бронзови и високи сто стъпки. Върху тях, с букви от злато, в оловни рамки, бяха изписани божите Заповеди. Дотук бяха 512 и без съмнение, следващият пророк щеше да прибави и своя дял.
Отразената слънчева светлина грееше върху и по десетките хиляди убедени вярващи, които се трудеха долу за още по-голямата слава на Великия Бог Ом.
Най-вероятно никой не знаеше точно колко бяха те. Някои неща притежават способността да стават критични. Със сигурност имаше само един Ценобиарх, Върховният Йам. Това беше сигурно. И шест Протосингели. И трийсет по-малки Йами. Като и стотици епископи, дякони, протодякони и свещеници. И послушници, като плъхове в склад за зърно. А така също и занаятчии, скотовъдци, палачи, хермафродити…
Без значение какво можеше да прави човек, за него винаги можеше да се намери място в Цитаделата.
А ако това, което му се удаваше, се заключаваше в умението да задава неподходящи въпроси или пък да губи праведните битки, това място можеше да се окаже просто пещите на пречистването или пък ямите на справедливостта на Квизицията.
Място за всеки. И всеки на мястото си.
Слънцето печеше върху градината на храма.
Великият Бог Ом се опита да остане в сянката на листата на пъпеша. Може би тук беше в безопасност, тук, между тези стени и заобиколен отвсякъде с молитвени кули, но човек не можеше да бъде прекалено внимателен. Веднъж вече бе имал късмет, но щеше да е прекомерно да очаква отново да му провърви.
Проблемът да си бог е в това, че няма на кого да се молиш.
Той запълзя целеустремено напред към стареца, който ровеше в торта, докато след доста усилия прецени, че е на достатъчно разстояние, за да го чуят.
И заговори той така:
— Ей, ти!
Отговор не последва. Нямаше ни най-малък признак, че нещо е било чуто.
Ом побесня и превърна Лу-Тце в нисш червей в най-дълбоката помийна яма на ада, а след това побесня още повече, когато старият мъж продължи кротко да си копае.
— Дяволите на вечността да напълнят живите ти кости със сяра, дано! — изкрещя той.
Това не промени кой знае какво.
— Глухо старо копеле — измърмори Великият Бог Ом.
Или може би, имаше някой, наистина знаещ всичко, което трябваше да се знае за Цитаделата. Винаги се намира някой, който събира знания, не защото това много му харесва, а по същия начин, по който свраката събира всичко, което блести, или пък ручейникът събира парченца клонки и камъчета. И винаги се намира някой, който трябва да свърши всички онези неща, които трябва да се свършат, но които хората по- скоро биха предпочели да не правят, или, дори, да не признаят, че съществуват.
Третото нещо, което хората забелязваха у Ворбис, беше височината му. Той беше висок доста над шест стъпки, но кльощав като клечка, като човек с нормални пропорции, когото някое дете е моделирало от пластелин и след това го е разточило.
Второто нещо, което хората забелязваха у Ворбис, бяха очите му. Предците му бяха произлезли от едно от вдън-пустинните племена, които бяха развили странната особеност да имат тъмни очи — не само с тъмни зеници, но с почти черна очна ябълка. Затова беше много трудно да се каже накъде гледа. Беше като чели си е сложил слънчеви очила под кожата.
Но първото нещо, което забелязваха, беше черепът му.
Дякон Ворбис беше плешив нарочно. Повечето от църковните свещеници, веднага щом ги ръкоположеха си пускаха дълги коси и бради, в които можеше да се изгуби цяла коза. Но Ворбис се бръснеше целия. Той лъщеше. И липсата на коса като че ли увеличаваше силата му. Той не заплашваше. Никога не се караше. Просто създаваше у всекиго усещането, че личното му пространство се простира на няколко метра от тялото му, и че всеки, който се приближава до него, попречва на нещо важно. Високостоящи духовници, по-стари с по петдесет години от него, се чувстваха виновни, че прекъсват каквото и да беше това, за което той си мислеше в момента.
Беше почти невъзможно да разбереш за какво си мисли, а и никой никога не питаше. Най-очевидната причина за това беше, че Ворбис стоеше начело на Квизицията, чиято именно работа беше да върши всичко онова, което трябваше да се свърши, и което другите хора биха предпочели да не вършат.
Не можеш да попиташ такива хора за какво си мислят, за да не би да се обърнат много бавно към теб и да ти отговорят: „За теб“.
Най-високият пост, до който можеше да се стигне в Квизицията, беше този на дякон, правило, въведено преди стотици години, за да не се допусне този клон от Църквата да си надрасне твърде много обувките2. Но с мозък като неговия, казваха всички, той без проблеми би могъл да стане протосингел досега, та дори и Йам.
Ворбис не се тревожеше за такива дреболии. Той знаеше предопределението си. Не беше ли му го казал самият Бог?
— Така — рече Брат Намрод, като потупа Брута по рамото. — Сигурен съм, че сега ще виждаш нещата по-ясно.
Брута усети, че от него се очаква точно определен отговор.
— Да, господарю — рече той. — Сигурен съм, че ще бъде така.
— … ще бъде така. Твой свещен дълг е да устояваш на гласовете по всяко време — каза Намрод, като продължаваше да го потупва.
— Да, господарю. Ще го правя. Особено, ако ме карат да правя някои от нещата, които ти спомена.
— … спомена. Добре, добре. И ако ги чуеш отново, какво ще направиш? Ммм?
— Ще дойда и ще ти кажа — отвърна Брута прилежно.
— … ще ти кажа. Добре. Добре. Това искам да чуя — рече Намрод. — Това казвам на всички мои момчета. Запомнете, че аз съм тук винаги, за да се справя с всички дребни проблеми, които може да ви тревожат.
— Да, господарю. Да се върна ли в градината сега?
— … сега. Да, така мисля, така мисля. И никакви гласове повече, чуваш ли?
Намрод размаха пръст от ръката, с която не потупваше Брута. Нацупи бузи.
— Да, господарю.
— Какво правеше в градината?
— Прекопавах пъпешите, господарю — отвърна Брута.
— Пъпеши? А, пъпеши! — бавно рече Намрод. — Пъпеши. Пъпеши. Е, това донякъде обяснява нещата, разбира се.
Единият му клепач затрепка лудо.
Не само Великият Бог Ом беше говорил на Ворбис, в пространството на главата му. Всеки проговаряше пред ексквизитор, рано или късно. Това беше просто въпрос на издръжливост.
В последно време Ворбис не слизаше често да гледа как работят инквизиторите. Не беше нужно ексквизиторите да го правят. Той изпращаше долу заповеди, получаваше отчети. Но специалните случаи заслужаваха специалното му внимание.
