костенурката.
Гаргите, които бяха отлетели за по-сигурно на най-външните стени, литнаха отново при изпълнението на „Пътят на Неверника е Гнездо от Бодли“.
Брута отвори очи и отново си отпуши ушите.
Костенурката каза:
— Още съм тук.
Брута се поколеба.
Осени го мисълта, макар и много бавно, че демоните и злите духове, които блудстват нощем с мъже, не се появяват под формата на малки стари костенурки. Не би имало кой знае какъв смисъл. Дори и Брат Намрод щеше да се съгласи, че ако е думата за буйна еротика, човек би могъл да се справи далеч по-добре и сам, отколкото една едноока костенурка.
— Не знаех, че костенурките могат да говорят — рече той.
— Не могат — отвърна костенурката. — Чети по устните ми.
Брута се вгледа по-отблизо.
— Ти нямаш устни — каза той.
— Не, нито нормални гласни струни — съгласи се костенурката. — Правя го направо в главата ти, схващаш ли?
— Глупости!
— Ти действително разбираш, нали?
— Не.
Костенурката завъртя единственото си око.
— Трябваше да се сетя. Е, няма значение. Не трябва да си губя времето с градинари. Иди и ми доведи най-главния, веднага.
— Най-главния? — попита Брута. Той закри устата си с ръка. — Нямаш предвид … Брат Намрод?
— Кой е той? — попита костенурката.
— Началникът на послушниците!
— О, Боже мои, Аз! — рече костенурката. — Не — продължи тя, като напевно имитираше гласа на Брута, — нямам предвид началника на послушниците. Имам предвид Старшия Свещеник, или както там се нарича. Предполагам, че има такъв?
Брута кимна тъпо.
— Старши Свещеник, така ли? — каза костенурката. — Старши. Свещеник. Старши свещеник.
Брута кимна отново. Знаеше, че съществува Старши Свещеник. Само че проблемът беше в това, че ако все пак можеше горе-долу да обхване йерархичната структура, която делеше собствената му особа от Брат Намрод, то той беше абсолютно неспособен да измисли нещо сериозно по въпроса за каквато и да било връзка между Брута послушника и Ценобиарха. Теоретично погледнато той съзнаваше, че трябва да има такава връзка, че съществува огромна канонична структура, в която Старшият Свещеник е най-отгоре, а Брута — непоклатимо най-отдолу, но гледаше на нея по същия начин, както амебата може да гледа на процеса на еволюцията по целия път, който дели нея и, да кажем, един заклет експерт-счетоводител. По цялата верига до върха липсваха звена.
— Не мога да ида и да повикам … — Брута се поколеба. Дори самата мисъл да говори с Ценобиарха го накара да онемее от ужас. — Не мога да помоля никого да помоли Върховния Ценобиарх да дойде и да говори с костенурка!
— Да се превърнеш в кална пиявица и да изсъхнеш в огъня на възмездието, дано! — изпищя костенурката.
— Няма защо да проклинаш — рече Брута.
Костенурката заподскача яростно нагоре-надолу.
— Това не беше проклятие! Това беше заповед! Аз съм Великият Бог Ом!
Брута премигна.
После каза:
— Не, не си. Виждал съм Великия Бог Ом — той размаха ръка, описвайки формата на светите рога, много добросъвестно при това, — а той не е във формата на костенурка. Явява се като орел, или лъв, или пък мощен бик. Има статуя в Големия Храм. Висока е седем лакътя. Има си бронз по нея и каквото трябва там. Тъпче неверниците. Не можеш да тъпчеш неверниците като си костенурка. Искам да кажа, единственото, което можеш да направиш, е да ги погледнеш многозначително. Има рогове от истинско злато. Там, където живеех по-рано, имаше статуя, висока един лакът, беше в съседното село, и тя също беше на бик. Ето защо знам, че ти не си Великият Бог — направи знака на светите рога — Ом.
Костенурката притихна.
— Колко говорещи костенурки си срещал? — попита тя саркастично.
— Не знам — отговори Брута.
— Какво искаш да кажеш с това „не знам“?
— Ами, те може всички да говорят — внимателно започна Брута, демонстрирайки точно тази индивидуална логика, която му беше докарала Допълнителните Пъпеши. — Те просто може да не казват нищо, когато аз съм там.
— Аз съм Великият Бог Ом — каза костенурката, със заплашителен и неизбежно нисък глас, — и много скоро ти ще бъдеш много нещастен свещеник. Иди го доведи.
— Послушник — каза Брута.
— Какво?
— Послушник, не свещеник. Мен няма да ме направят …
— Доведи го!
— Но аз мисля, че Ценобиархът никога не идва в зеленчуковата градина — каза Брута. — Съмнявам се, че той даже знае какво е пъпеш.
— Това не ме интересува — каза костенурката. — Доведи го сега или земята ще се разтрепери, луната ще стане като кръв, малария и циреи ще нападнат човечеството и злини разни ще настъпят. Наистина го мисля — добави тя.
— Ще видя какво мога да направя — рече Брута, като заотстъпва назад.
— При това съм много сдържан, като се вземат предвид обстоятелствата! — изкрещя костенурката след него. — Не пееш лошо, да ти кажа! — добави тя, като размисли. — Чувала съм и по-лошо! — докато мърлявото расо на Брута изчезна през портата. — Напомня ми за времето, когато вилнееше чумата в Псевдополис — тихо рече тя, докато стъпките отмираха. — Какви стонове и скърцане на зъби имаше тогава, приказка. — Тя въздъхна. — Славни дни! Славни дни!
Мнозина чувстват, че са призвани за монашеството, но това, което наистина чуват, е един вътрешен глас, който им казва:
— Това е работа на закрито без физическо натоварване. Нали не искаш да си орач като баща си?
Докато Брута не просто вярваше. Той наистина Вярваше. Такова нещо обикновено е смущаващо, когато се случи в богобоязливо семейство, но всичко, което имаше Брута, беше неговата баба, а тя също Вярваше. Тя вярваше така, както желязото вярва в метала. Беше от онзи тип жени, от които се ужасява всеки поп в паството; от онези, които знаят всички псалми, всички служби. В Омнианската църква жените се допускаха в храма само от немай-къде и трябваше да пазят абсолютно мълчание, добре прикрити в собственото им отделение зад амвона, за да не би зърването на половината от човешкия род да накара мъжките членове на паството да чуят гласове, не по-различни от онези, които тормозеха Брат Намрод през всеки един час от денонощието. Проблемът беше, че бабата на Брута притежаваше такава индивидуалност, която може да се проектира през лист оловна ламарина, и дълбока набожност със силата на диамантен свредел.
Ако се беше родила мъж, Омнианството щеше да намери Осмия си Пророк доста по-рано, отколкото очакваше. Но така, както стояха нещата, тя организираше почистването на храма, лъскането на статуите и пребиването с камъни на заподозрените прелюбодейци и то с ужасяваща ефективност.
И така Брута растеше със сигурното и неоспоримо знание за Великия Бог Ом. Брута растеше знаейки, че очите на Ом са непрекъснато върху него, особено на такива места като клозета, и че демони го дебнат от
