— Да? — попита той.
— Ами… Ефеб. Място, където лудите имат луди идеи. Всеки го знае. Може би най-мъдрият ход е да ги оставим да се пържат в собственото си безумие.
Ворбис поклати глава:
— За нещастие, дивите и необуздани идеи притежават обезпокоителната склонност да се разпространяват и да се закрепват.
Фри’ит трябваше да признае, че това е вярно. От опит знаеше, че верните и очевидни идеи, като например, неоспоримата мъдрост и преценка на Великия Бог Ом, за много хора бяха толкова неразбираеми, че на практика трябваше да ги убиеш, преди да открият грешката в мисленето си, докато опасните, неясни и погрешни идеи често имаха такава притегателна сила за някои хора, че те — той замислено потърка някакъв белег от рана — се криеха горе в планините и те замеряха с камъни, докато не ги накараш да се предадат от глад. Те по-скоро биха умрели, отколкото да видят здравия разум. Фри’ит го беше видял в най-ранна възраст. Беше разбрал, че здравият разум е в това да не умреш.
— Какво предлагате? — попита той.
— Църковният Съвет иска да преговаря с Ефеб — каза Друнах. — Знаете, че трябва да организирам делегация, която да тръгне утре.
— С колко войници? — попита Ворбис.
— Само охрана. В края на краищата, гарантирано ни е безопасно преминаване — каза Фри’ит.
— Гарантирано ни е безопасно преминаване — каза Ворбис. Прозвуча като многословна клетва. — А веднъж като влезете…?
Фри’ит искаше да каже: „Говорил съм с началника на Ефебианския гарнизон, а си мисля, че е човек на честта, макар че, разбира се, той всъщност е един презрян неверник и стои по-ниско и от червеите.“ Но това не беше нещо, което — той го чувстваше — е мъдро да се каже на Ворбис.
Вместо това той каза:
— Ще бъдем нащрек.
— Можем ли да ги изненадаме?
Фри’ит се поколеба.
— Ние? — попита той.
— Аз ще водя отряда — каза Ворбис. Последва мигновена размяна на погледи между него и секретаря. — Аз… бих искал да бъда далеч от Цитаделата за известно време. Смяна на въздуха. Освен това, не бива да оставяме Ефебианците да си мислят, че заслужават вниманието на върховен член на Църквата. Просто си мислех за възможностите, ако ни провокират…
Нервното щракане с пръсти на Фри’ит беше като плющене на камшик.
— Дали сме им дума…
— Не може да има помирение с неверниците — каза Ворбис.
— Но има практически съображения — каза Фри’ит толкова остро, колкото се осмеляваше. — Дворецът на Ефеб е лабиринт. Знам това. Има капани. Никой не може да влезе вътре без водач.
— А как влиза водачът? — попита Ворбис.
— Предполагам, че сам се води — отвърна генералът.
— От опит знам, че винаги има и друг начин — каза Ворбис. — Във всичко, винаги има и друг начин. Който Бог ще покаже, когато му дойде времето, можем да бъдем сигурни в това.
— Определено нещата биха били по-лесни, ако в Ефеб липсва стабилност — каза Друнах. — Той наистина крие определени… елементи.
— И ще бъде портата към целия бряг по Часовниковата стрелка — каза Ворбис.
— Е…
— Първо Джел, а след това Тсорт — каза Ворбис.
Друнах се опита да не види изражението на Фри’ит.
— Наш дълг е — каза Ворбис. — Наш свещен дълг. Не можем да забравим горкия Брат Мърдък. Той беше невъоръжен и сам.
Огромните сандали на Брута шляпаха послушно по настлания с каменни плочи коридор към голата килия на Брат Намрод.
Опитваше се да състави съобщения наум. Господарю, има една костенурка, която казва … Господарю, тази костенурка иска… Господарю, знаеш ли, чух от тази костенурка в пъпешите, че…
Брута никога не би се осмелил да мисли за себе си като за пророк, но имаше проницателната идея за изхода от всеки един разговор, който започва по този начин.
Много хора смятаха, че Брута е идиот. Той приличаше на такъв, като се почне от кръглото му открито лице, та се стигне чак до патравите му крака и изкривените навътре глезени. Освен това той имаше навика да мърда устни, докато мисли дълбоко, като че ли преговаряше всяко изречение. А беше така, защото точно това правеше. Мисленето не беше нещо, което се удаваше лесно на Брута. Повечето хора мислят автоматично, мисълта танцува из мозъка им, както статично електричество през облак. Поне на него така му се струваше. Докато той трябваше да конструира мислите си част по част на почивки, като някой, който строи стена. Краткият жизнен път на някой, комуто се подиграват, че има тяло като варел и крака, които създават усещането, че са готови да побегнат в противоположни посоки, му бяха оставили силната склонност да обмисля много внимателно всичко, което каже.
Брат Намрод лежеше проснат на пода пред статуя на Ом, Който Тъпче Безбожниците, с пръсти в ушите. Гласовете отново го безпокояха.
Брута се прокашля. Прокашля се отново.
Брат Намрод вдигна глава.
— Брат Намрод? — каза Брута.
— Какво?
— Ъ … Брат Намрод?
— Какво?
Брат Намрод отпуши уши.
— Да? — рече раздразнено.
— Хм. Има нещо, което трябва да видите. В. В градината. Брат Намрод?
Началникът на послушниците се изправи и седна. Лицето на Брута представляваше пламнал образ на безпокойството.
— Какво искаш да кажеш? — попита Брат Намрод.
— В градината. Трудно е да се обясни. Хм. Открих… откъде идват гласовете, Брат Намрод. И нали ти каза да се погрижа да те уведомя.
Старият свещеник изгледа Брута свирепо. Но ако някога някъде е съществувал безхитростен или човек без каквато и да била изтънченост на възприятията, то това беше Брута.
Страхът е странна почва. Той отглежда главно покорство като царевица, което расте в редици и прави плевенето лесно. Но понякога той отглежда и картофите на противопоставянето, които процъфтяват тайно под земята.
Цитаделата имаше много подземна територия. Това бяха ямите и тунелите на Квизицията. Имаше мазета и клоаки, забравени стаи, слепи улици, пространства зад древни стени, дори естествени пещери в самата каменна основа.
Това беше такава пещера. Пушек от огъня насред пода си пробиваше път навън през цепнатина на покрива и, в крайна сметка, в лабиринта от безброй комини и светлинни източници горе.
В танцуващите сенки имаше една дузина фигури. Те носеха груби качулки над безлични дрехи — безформени неща, направени от парцали, нищо, което да не може лесно да бъде изгорено след срещата, така че шаващите пръсти на Квизицията да не открият никакви улики.
Нещо в начина, по който повечето от тях се движеха, подсказваше хора, които са свикнали да носят оръжие. Тук-там по някоя улика. Стойка. Характерна дума.
На една стена на пещерата имаше рисунка. Беше неопределено овална, с три малки удължения на
