всички страни и че единственото, което ги държи настрана, е силата на неговата вяра, както и тежестта на бабиния му бастун, който в редките случаи, когато не се използваше, стоеше зад вратата. Той можеше да каже наизуст всеки един стих от седемте Книги на Пророците, а така също и всяка една Божа Заповед. Знаеше всички Закони и Песни. Особено Законите.
Омнианците бяха Богобоязливи хора.
Имаше много неща, от които да се боят.
Стаята на Ворбис беше в горната Цитадела, което беше необичайно за обикновен дякон. Не беше молил за нея. Той рядко трябваше да моли за нещо. Съдбата си има собствен начин да бележи.
Освен това го посещаваха някои от най-могъщите мъже в Църковната йерархия.
Е, разбира се, не шестимата Върховни свещеници, нито пък самият Ценобиарх. Те не бяха чак толкова важни. Те бяха просто на върха. Хората, които действително управляват организациите, обикновено се намират няколко нива по-надолу, където все още е възможно да се свърши работа.
Хората обичаха да бъдат приятели с Ворбис, главно поради гореспоменатите умствени способности, които им подсказваха, по възможно най-деликатния начин, че не биха искали да бъдат негови врагове.
Двама от тях седяха сега при него. Те бяха Генерал Йам Фри’ит, който, каквото и да казват официалните регистри, беше човекът, управляващ по-голямата част от Божествения Легион, и Епископ Друнах, секретар на Йамския Конгрес. Хората може и да не мислят, че това е кой знае колко влиятелен пост, но това означава, че никога не са били протоколни секретари на среща между леко глухи старци.
Всъщност нито един от двамата не беше там. Те не говореха с Ворбис. Това беше една от ОНЕЗИ среши. Много хора не говореха с Ворбис и правеха всичко възможно, за да не се срещнат с него. Някои от абатите от най-отдалечените манастири неотдавна бяха привикани в Цитаделата, като бяха пропътували тайно дори по цяла седмица през лъкатушни местности, само и само със сигурност да не се присъединят към призрачните сенки, които посещаваха стаята на Ворбис. През последните няколко месеца Ворбис очевидно беше имал почти толкова посетители, колкото и Човекът в Желязната Маска.
Нито пък говореха. Но ако наистина СА БИЛИ там, и ако СА ВОДИЛИ някакъв разговор, той би протекъл така:
— А сега, — рече Ворбис — проблемът с Ефеб.
Епископ Друнах сви рамене.3
— Казват, че е несъществен. Не представлява никаква заплаха.
Двамата мъже погледнаха към Ворбис — човек, който никога не повишаваше глас. Беше много трудно да се разбере какво мисли той, често пъти дори и след като ти го е казал.
— Наистина ли? Дотук ли стигнахме? — попита той. — Не представлява никаква заплаха? След всичко, което сториха на горкия Брат Мърдък? А обидите към Ом? Това не трябва да остане така. Какво предлагате да бъде направено?
— Стига толкова война — рече Фри’ит. — Те се бият като луди. Не. Изгубихме вече твърде много.
— Те имат силни богове — каза Друнах.
— И още по-добри лъкове — каза Фри’ит.
— Няма друг Бог освен Ом — каза Ворбис, — Това, което Ефебианците вярват, че почитат, не са нищо друго освен джини и демони. Ако въобще може да бъде наречено почитане. Виждали ли сте това?
Той побутна напред свитък хартия.
— Какво е това? — предпазливо попита Фри’ит.
— Лъжа. Една история, която не съществува и никога не е съществувала… не… нещата… — Ворбис се поколеба, като се опитваше да си спомни една дума, която много отдавна беше излязла от употреба, — … като … приказките, които се разказват на децата, когато са твърде малки… думи, които хората използват, за да кажат… ъ-ъ…
— О! Игра — рече Фри’ит. Погледът на Ворбис го прикова към стената.
— Ти знаеш за тези неща?
— Аз… когато веднъж пътувах в Клач… — запъна се Фри’ит. Той видимо се окопити. Беше командвал сто хиляди души в битка. Не заслужаваше това.
Установи, че не смее да погледне Ворбис в лицето.
— Те танцуват танци — немощно каза той. — По светите им празници. Жените носят звънци по … И пеят песни. Всичко от първите дни на световете, когато боговете…
Той заглъхна.
— Беше отвратително — рече той. Щракна с кокалчетата на пръстите си — нещо, което правеше по навик, винаги когато беше разтревожен.
— В тази има техни богове — каза Ворбис. — Хора в маски. Можете ли да си го представите? Те имат бог на виното. Един стар пияница! А хората казват, че Ефеб не представлявал заплаха! А това…
Той хвърли още едно, по-дебело руло хартия върху масата.
— Това е далеч по-зле. Защото докато те почитат измислени богове по грешка, грешката им е в избора на боговете, а не в почитането. Но това…
Друнах го огледа предпазливо.
— Вярвам, че има и други преписи, дори и в Цитаделата — каза Ворбис. — Този принадлежеше на Сашо. Струва ми се, че ти ми го препоръча на служба, Фри’ит?
— Той винаги ми е правил впечатление като интелигентен и енергичен млад човек — отвърна генералът.
— Но предател — каза Ворбис, — и сега получава справедливото си възмездие. Може само да се съжалява, че не можахме да го накараме да ни каже имената на приятелите си еретици.
Фри’ит се бореше с внезапната вълна на облекчение. Погледът му срещна този на Ворбис.
Друнах наруши мълчанието.
— De Chelonian Mobile — високо каза той. — „Костенурката се Движи“. Какво означава това?
— Дори само ако ти кажа, това може да изложи душата ти на риска от хиляда години в ада — отвърна Ворбис. Погледът му още не изпускаше Фри’ит, който сега гледаше неподвижно в стената.
— Мисля, че това е риск, който много внимателно бихме могли да поемем — каза Друнах.
Ворбис сви рамене.
— Авторът твърди, че светът… се движи из бездната върху гърба на четири огромни слона — каза той.
Устната на Друнах увисна.
— Върху гърба? — попита той.
— Така се твърди — отговори Ворбис, с поглед все още върху Фри’ит.
— А те върху какво стоят?
— Авторът казва, че стоят върху черупката на огромна морска костенурка — каза Ворбис.
Друнах се ухили нервно.
— А тя върху какво стои? — попита той.
— Не виждам какъв е смисълът да се разсъждава върху какво стои тя — сряза го Ворбис, — след като всичко това не съществува!
— Разбира се, разбира се — бързо каза Друнах. — Това беше само напразно любопитство.
— Като повечето любопитство — рече Ворбис. — То води съзнанието но спекулативни пътища. И въпреки това човекът, който е написал това, си ходи жив и здрав на свобода в Ефеб, сега, в този момент.
Друнах хвърли бърз поглед към свитъка.
— Той пише тук, че е бил на кораб, който е плавал до някакъв остров на ръба, и че е погледнал отвъд и…
— Лъжи — спокойно каза Ворбис. — А даже и да не бяха лъжи, това не би имало никакво значение. Истината лежи във, а не отвъд. В думите на Великия Бог Ом, както са достигнали до нас чрез устата на избраните от него пророци. Очите ни могат да ни излъжат, но нашият Бог — никога.
— Но…
Ворбис погледна към Фри’ит. Генералът се потеше.
