върха — средното — едва-едва по-голямо от другите две, и три на дъното, средното от които малко по-дълго и по-заострено. Детска рисунка на морска костенурка.
— Разбира се, той ще отиде в Ефеб — каза маска. — Няма да посмее да не го направи. Ще трябва да заприщи реката на истината при извора ѝ.
— Ще трябва да освободим каквото можем, тогава-каза друга маска.
— Трябва да убием Ворбис!
— Не в Ефеб. Когато това се случи, то трябва да се случи тук. Така че хората да знаят. Когато сме достатъчно силни.
— Ще бъдем ли някога достатъчно силни? — попита маска. Притежателят ѝ щракна нервно с кокалчета.
— Дори и селяните знаят, че нещо не е наред. Не можеш да спреш истината. Да заприщиш реката на истината? Но има течове с огромна сила. Не открихме ли за Мърдък? Ха! Убит в Ефеб, каза Ворбис.
— Един от нас трябва да отиде в Ефеб и да спаси Учителя. Ако той наистина съществува.
— Съществува. Името му е върху корицата на книгата.
— Дидактилос. Странно име. Означава „С Два Пръста“, знаете ли?
— Сигурно го почитат в Ефеб.
— Доведи го с теб, ако е възможно. И Книгата.
Една от маските изглежда се колебаеше. Кокалчетата ѝ отново изщракаха.
— Но дали хората ще се обединят зад… една книга? Хората имат нужда от повече от книга. Те са селяни. Не могат да четат.
— Но могат да слушат!
— Дори да е така… трябва да им бъде показано… те имат нужда от символ…
— Ние имаме символ!
Инстинктивно всички маскирани фигури се обърнаха да погледнат към рисунката на стената, неясна на светлината от огъня, но запечатана в мозъците им. Те гледаха истината, която често е внушителна.
— Костенурката се Движи!
— Костенурката се Движи!
— Костенурката се Движи!
Водачът кимна.
— А сега — каза той — ще теглим жребия…
Великият Бог Ом беснееше от ярост, или поне полагаше енергични усилия за това. Съществува граница за количество гняв, което може да се развихри на един инч от земята, но той сега беше точно на нея.
Той прокле мълчаливо един бръмбар, което е като да изливаш вода върху езеро. Все едно, това изглежда не промени нищо. Бръмбарът се отдалечи бавно и тежко.
Прокле един пъпеш до девето коляно, но нищо не се случи. Опита с напаст от циреи. Пъпешът просто си седеше там и лекичко зрееше.
Само защото беше временно притеснен, целият свят си мислеше, че може да се възползва. Е, когато Ом се върне обратно в подобаващата си форма и сила, каза си той, ще бъдат Предприети Стъпки. Племената Бръмбари и Пъпеши ще си мечтаят никога да не са били създавани. И нещо наистина ужасно ще се случи на всички орли. И… и ще има света божа заповед да се засадят повече марули…
Когато голямото момче пристигна обратно с восъчно-бледия мъж, Великият Бог Ом не беше в настроение за шеги. Освен това, от гледна точка на костенурката, дори и най-красивият човек е само чифт ходила, далечна щръкнала глава и, там някъде горе, обърнатият край на чифт ноздри.
— Какво е това? — изръмжа той.
— Това е Брат Намрод — Рече Брута. — Началникът на послушниците. Той е много важен.
— Аз не ти ли казах да не ми водиш някой дебел, стар педераст! — изкрещя гласът в главата му. — За тая работа очните ти ябълки ще изцвърчат върху шишове от огън!
Брута коленичи на земята.
— Не мога да ида при Висшия Свещеник — каза той възможно най-търпеливо. — Послушниците даже не ги допускат в Големия Храм, освен при особени случаи. Квизицията ще ме Научи на Грешката в Моето Мислене, ако ме хванат. Такъв е Законът.
— Глупак с глупак! — изкрещя костенурката.
Намрод реши, че е време да заговори.
— Послушнико Брута — рече той, — каква е причината да говориш на една малка костенурка?
— Защото… — Брута се запъна. — Защото тя ми говори… не е ли така?
Брат Намрод погледна надолу към малката, едноока глава, която надничаше изпод черупката.
Той беше, общо взето, благ човек. Понякога демоните и дяволите наистина пъхаха тревожни мисли в главата му, но той имаше грижата те да си седят там и по никой начин, в буквалния смисъл на думата, не заслужаваше да бъде наречен с името, с което го нарече костенурката, и за което всъщност, ако го беше чул, щеше да си помисли, че има нещо общо с педално-крачния механизъм. Освен това, той много добре знаеше, че е възможно да се чуят гласове, приписвани на демони и, понякога, на богове. Костенурките бяха нещо ново. Костенурките го караха да се безпокои за Брута, когото той винаги беше приемал като добродушна буца, която ще направи без никакво оплакване всичко, за което я помолят. Разбира се, много послушници ставаха доброволци за почистването на помийните ями и волските обори, водени от странната вяра, че светостта и набожността имат нещо общо с това да си затънал до коленете в мръсотия. Брута никога не проявяваше желание, но ако му се кажеше да направи нещо, той го правеше, не от желание да впечатли някого, а проста защото му е било казано. А сега говореше на костенурки.
— Мисля, че трябва да ти кажа, Брута — рече той, — че тя не говори.
— Не я ли чуваш?
— Не я чувам, Брута.
Тя ми каза, че е… — Брута се поколеба. — Каза ми че е Великият Бог.
Той потрепери. Баба му би го ударила с нещо тежко сега.
— А! Е, ами виж, Брута — рече Брат Намрод, като леко се отдръпна, — такива неща не са непознати сред младите мъже, наскоро Призовани в Църквата. Смея да кажа, че ти си чул гласа на Великия Бог, когато бе Призован, не е ли така? Ммм?
Метафорите нямаха ефект при Брута. Спомни си гласа на баба си. Той беше не толкова Призван, колкото Изпратен. Все едно, той кимна.
— И при твоя… ентусиазъм просто е съвсем естествено да мислиш, че чуваш Великия Бог Ом да ти говори — продължи Намрод.
Костенурката подскачаше нагоре-надолу.
— Гръм да те порази! — изкрещя тя.
— Мисля, че физическите упражнения ще те оправят — рече Намрод. — И много студена вода.
— Във вечни мъки да се гърчиш!
Намрод посегна и вдигна костенурката, като я обърна по гръб. Тя размаха ядосано крака.
— Как е влязла тук, ммм?
— Не знам. Брат Намрод — прилежно отвърна Брута.
— Ръката ти да изсъхне и да окапе дано! — крещеше гласът в главата му.
— Много хубаво месо има по тия животинки, да знаеш — продължаваше началникът на послушниците. Той видя изражението върху лицето на Брута.
— Погледни от тази гледна точка — рече той. — Великият Бог Ом — да се светят рогата му — той би ли се появил някога в долно създание като това? Бик — да разбира се, орел — сигурно, и, струва ми се веднъж като лебед … но костенурка?
— На половите ти органи да им поникнат крила и да отлетят, дано!
— В крайна сметка — продължаваше Намрод без ни най-малко да подозира за скрития хор в главата на Брута, — какви чудеса би могла да направи една костенурка? Ммм?
— Глезените ти да бъдат строшени в челюстите на гиганти!
— Да превърне марулята в злато, може би? — рече Брат Намрод с веселия глас на онези благословени, които нямат чувство за хумор. — Да мачка мравки под нозете си? Ха-ха-ха.
