се предаваше от поколение на поколение. Но в една ковачница има не само тухли, хоросан и желязо. Не знаеше как да нарече това, обаче го имаше. Беше разликата между майстора и оногова, който просто огъва метала в чудновати форми, за да си изкара прехраната. Имаше нещо общо с желязото. И с възможността да си ненадминат в занаята. Един вид наем.
Веднъж татко му го отведе настрана и му обясни на четири очи какво трябва да върши в такива нощи.
„Тогава ще се случва — и ще познаеш кога се случва, без да ти подсказват — някой да доведе кон за подковаване. Накарай го да се почувства като у дома си. Подкови коня. Не оставяй ума си да се лута насам- натам. И гледай да не мислиш за друго освен за подковите.“ Джейсън бе свикнал отдавна с тези нощи.
Вятърът набра сила и отнякъде заскрибуца изтръгнато дърво.
Резето изтропа.
После някой почука на вратата. Веднъж. И втори път.
Джейсън Ог сложи на главата си превръзката за очи. Важно е, бе казал татко му. Така не се разсейваш.
Дръпна резето.
— Добре дошъл, гусине.
— БУРНА НОЩ.
Ковачът надуши миризмата на мокър кон, чу да пристъпят копита.
— Чайникът е на огнището, а нашта Дрийн ни изпече бисквити. Ей там са, в кутията, дето пише „Сувениръ от Анкхъ-Морпоркъ“.
— БЛАГОДАРЯ. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ТЕ ЗАВАРВАМ В ДОБРО ЗДРАВЕ.
— Ами да, гусине. Приготвих подковите. Няма да ви бавя. Знам, че… такова, доста сте зает.
Бе наредил инструментите, подковите и гвоздеите на тезгяха до наковалнята. Изтри длани в престилката си, взе пилата и се зае с работата. Не му допадаше много да слага подковите студени, но беше в занаята от десетгодишен. Пипаше по усет.
Пък и охотно би признал, че по-послушен кон не познаваше. Жалко, че тъй и не го видя досега. Сигурно беше чудесно животно…
Но татко му бе казал — не смей да поглеждаш.
Чу бълбукането на чайника, после звъна на лъжичката в чашата, накрая и лекото тракане от оставянето й настрана.
„Никакъв звук — бе казал татко му. — Ако не ходи и не говори, нищичко няма да чуеш. Не мляска с уста, такива ми ти работи. Не диша… А, да не забравиш и другото. Като свалиш старите подкови, няма да ги мяташ в ъгъла, та да ги стопиш с другите железарии. Ще ги държиш отделно. Ще ги топиш отделно. В отделна пота — само за тях. От това желязо ще правиш новите подкови. Каквото щеш върши, ама не ги слагай на друга живинка.“ Е, Джейсън един път запази непокътнати старите подкови. С тях участваше в състезанията по хвърляне на подкови на селските панаири. Нито веднъж не загуби. Накрая взе да се изнервя, вече рядко ги сваляше от пирона зад вратата.
От вятъра ту прозорецът се разклащаше в рамката, ту жаравата в огнището припукваше. По кратката тупурдия наблизо, съпроводена с кудкудякане, пролича, че курникът в края на градината временно е напуснал земята.
Собственикът на клиента си наля още една чаша чай.
Джейсън дооправи копитото и го пусна. Протегна ръка, конят застана по-удобно и му подаде последното копито за подковаване.
Да, такива коне има един на милион. Или са още по-редки.
Свърши си работата. Чудно. Май никога не му отнемаше много време. Джейсън нямаше как да погледне часовника, но го тормозеше подозрението, че подковаването, което уж се проточваше почти час, в същото време не траеше повече от две-три минути.
— Ето. Готово.
— БЛАГОДАРЯ. ТРЯБВА ДА ТИ КАЖА, ЧЕ БИСКВИТИТЕ СА МНОГО ВКУСНИ. КАК СЛАГАТ В ТЯХ ШОКОЛАДОВИТЕ ПАРЧЕНЦА.
— Де да знам, гусине — отвърна Джейсън вторачен във вътрешната страна на превръзката.
— АМИ ПИТАМ, ЗАЩОТО ШОКОЛАДЪТ БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ СТОПИ ПРИ ПЕЧЕНЕТО. СПОРЕД ТЕБ КАК ГО ПРАВЯТ?
— И туй ще да е тайна на занаята. Не си вра носа в таквиз работи.
— БРАВО НА ТЕБ. МНОГО МЪДРО. АЗ ТРЯБВА ДА…
Не можеше да не попита. Поне щеше да знае, че е задал въпроса.
— Гусине?…
— ДА, ГОСПОДИН ОГ?
— Върти ми се една питанка в главата…
— ДА, ГОСПОДИН ОГ?
Джейсън плъзна език по устните си.
— Ако взема, че… махна превръзката, какво ще видя?
Най-сетне го направи.
Чаткането по плочите и повеят го подсетиха, че посетителят е застанал пред него.
— ТИ ВЯРВАЩ ЧОВЕК ЛИ СИ, ГОСПОДИН ОГ?
Джейсън поумува. Ланкър не бе затънал до колене в религии, тъй да се каже. Имаше Скитници от Деветия ден, имаше и Правоверни офлианци, а по закътаните поляни се срещаха олтари на разни малки богове. Само че той не изпитваше потребност да се занимава с тях, досущ като джуджетата. Желязото си е желязо, огънят — огън. Улисаш ли се в метафизиката, набързо ще си премажеш пръстите с чука.
— В КАКВО ВЯРВАШ ИСТИНСКИ ТОЧНО СЕГА?
Джейсън си мислеше, че говорещият е на една педя от него и ако протегне ръка, ще го пипне…
Усещаше миризма. Не беше неприятна. Едва се долавяше. Като въздуха в запустели стаи. Ако вековете имаха някакъв дъх, по-старите сред тях щяха да миришат така.
— ГОСПОДИН ОГ?
Джейсън преглътна.
— Ами, гусине, точно сега… истински вярвам ей в тая превръзка на очите ми.
— БРАВО НА ТЕБ. БРАВО. АМИ… ВРЕМЕ Е ДА СИ ВЪРВЯ.
Резето изчегърта, вратата изтрещя, тласната от вятъра, и по калдъръма затропаха подкови.
— КАКТО ВИНАГИ СИ СВЪРШИЛ РАБОТАТА СИ ПРЕВЪЗХОДНО.
— Благодарско, гусине.
— КАЗВАМ ГО КАТО ЕДИН ЗАНАЯТЧИЯ НА ДРУГ.
— Благодарско, гусине.
— ПАК ЩЕ СЕ ВИДИМ.
— Да, гусине.
— КОГАТО КОНЯТ МИ ПАК ИМА НУЖДА ОТ ПОДКОВАВАНЕ.
— Да, гусине.
Джейсън побърза да затвори вратата. Залости я, макар че… едва ли имаше смисъл.
Такава беше договорката — подковаваш всичко, което ти доведат, ама всичко. И за отплата наистина можеш да подковеш всичко. В Ланкър от незапомнени времена имаше ковач и се знаеше, че той е сред най-великите майстори в занаята.
Древна договорка, свързана някак с желязото.
Вятърът отслабна и само шептеше към хоризонта, когато слънцето се показа.
Тук бяха полята с октаринова трева. Добра почва за посев, особено за зърно.
Ето цяла нива, която се полюшва кротко между синорите. Не е кой знае колко голяма. Нито пък забележителна с нещо. Най-обикновена нива с жито… освен през зимата, когато я обитаваха само гълъби и гарги.
Вятърът стихна.
А житните класове пак се полюшваха, но не в нормалните вълни, гонени от повеите. Тези плъзваха от средата като кръгове от хвърлен във вода камък.
