Въздухът засъска и се изпълни с гневно бръмчене.
В средата на нивата зеленото жито зашумоля и полегна.
И образува кръг.
А в небето пчелите се събираха на гъст рой и жужаха сърдито.
Оставаха броени седмици до най-дългите летни дни. Кралството Ланкър дремеше в жегата, спуснала трепкаща пелена върху гори и ливади.
В небето се появиха три точки.
И след малко станаха различими — три жени, яхнали метли. Полетът им напомняше за прословутите три гипсови патета.
Вгледайте се внимателно в тях.
Първата — нека я наречем предводителката — седи изправена като дъска и се опълчва срещу съпротивлението на въздуха. Май побеждава в този спор. Чертите на лицето й се набиват на очи и заелужават да бъдат наречени хубави. Никой обаче не би казал, че е красавица, освен ако не иска носът му да порасне с три стъпки заради лъжата.
Втората е тантуреста и кривокрака. Лицето й е като ябълка, забравена в шкафа, и носи изражение на почти смъртоносно добродушие. Тя свири на банджо и — понеже не се сещаме за по-уместна дума — пее. В текста на песента често се споменава някакъв таралеж.
За разлика от метлата, принадлежаща на първата дама, която е обременена с една-две торби, на тази й тежат нещица като плюшени червени магаренца, тирбушони във формата на пикаещи момченца, бутилки вино в плетени кошнички и други международно признати белези на културата. Сред тях е сгушен най- смрадливият и злонамерени котарак в света, който засега спи.
Третата — и несъмнено последната — ездачка на метла е и най-младата. За разлика от първите две, които с облеклото си напомнят врани, тя носи дрехи в ярки весели цветове, които не й отиват в момента и вероятно не са й подхождали дори преди десетина години. Тя се рее във въздуха някак добронамерено и обнадеждено. Има цветя в косата си, леко повехнали също като нея.
Трите вещици пресичат границата на кралство Ланкър и скоро се озовават над самия град Ланкър. Спускат се към планинските ливади отвъд и скоро кацат до побит камък, който между другото отбелязва и пределите на териториите им.
Завръщат се.
И отново всичко е наред.
За около пет минути.
В клозета имаше язовец.
Баба Вихронрав го сръга с метлата, той схвана намека и се махна тромаво. Тогава тя взе ключа от пирона до екземпляра на миналогодишни: „Алманахъ и календаръ“ и пое по пътеката към къщата си.
Цяла зима далеч оттук! Значи се е натрупала доста работа. Да си прибере козите от господин Скиндъл, да изгони паяците от комина, да извади жабите от кладенеца и изобщо да се захване отново с чуждите работи, защото не се знае какво ще им щукне на хората, ако няма наблизо вещица да ги наглежда…
Но първо можеше да поседне и да си вдигне краката нависоко за около час.
Оказа се, че в котлето има гнездо на червеношийки. Птичките се бяха вмъкнали през едно счупено стъкло на прозореца. Тя внимателно изнесе котлето и го закрепи над вратата, за да не го докопа някоя невестулка. Сгря вода в тенджерка.
После нави часовника. Вещиците нямат кой знае каква нужда от часовници, но Баба го държеше заради тиктакането. Така къщата имаше обитаем вид. Бе принадлежал на майка й, която го навиваше всеки ден.
Не се изненада, когато майка й умря, преди всичко защото Есме Вихронрав беше вещица, значи предусещаше бъдещето, но и защото вече бе натрупала опит в лечителството и разпозна признаците. Затова успя да се подготви и изобщо не плака чак до другия ден, когато часовникът спря точно насред помена. Тогава изтърва блюдото с ролца от шунка, наложи се да поседи насаме в клозета, за да не я види никой.
Вече беше време да поумува и за такива неща. Време да помисли за миналото…
Часовникът тиктакаше. Водата вреше. Баба Вихронрав извади торбичка чай от оскъдния багаж на метлата си и изплакна чайничето.
Огънят се разгоря хубаво. Полека се разнасяше влажният хлад на дома, останал пуст месеци наред. Сенките се удължаваха.
Време беше да помисли за миналото. Вещиците предусещат бъдещето. А скоро трябваше да се заеме и със собствените си дела…
В този миг тя погледна през прозореца.
Леля Ог усърдно пазеше равновесие върху табуретката, докато прокара пръст по гардероба. Внимателно погледна пръста си. Едва ли не сияеше.
— Хъмммф… — проточи тя. — Като гледам, горе-долу е чисто.
Снахите й се разтрепериха от облекчение.
— Е, дотук, де — добави Леля.
Трите млади жени пак се скупчиха в ням ужас.
Отношенията със снахите бяха единственото петно в иначе добродушния й характер. Със зетьовете беше друго — помнеше имената им, дори рождените им дни. Те се присъединяваха към семейството като пораснали пилета, притулени под крилото на квачка. А всяко внуче беше същинско съкровище. Но жената, която е проявила неблагоразумието да се омъжи за някой от синовете на Леля Ог, би трябвало да се примири с психическия тормоз и смиреното слугуване.
Леля Ог не домакинстваше. Тя беше причината други да домакинстват наоколо.
Слезе от табуретката и грейна насреща им.
— Доста спретнато сте поддържали. Браво на вас. — Усмивката й избледня. — Я, ами под леглото в стаята за гости? Още не съм гледала там, нали?
Дори инквизиторите биха я прогонили от редиците си заради навика да гаднее прекомерно.
Обърна се — още членове на семейството се вмъкваха в стаята. Лицето й се разкриви в омаяната усмивка, с която винаги посрещаше внучетата.
Джейсън Ог избута напред най-малкия си син — четиригодишния Пюзи Ог, който държеше нещо.
— Какво си имаш? — изгука Леля Ог. — Покажи на бабка. — Пюзи протегна ръце към нея. — Олеле, ама ти наистина си…
Случи се в този миг и на това място, точно пред очите й.
Стигнахме и до Маграт.
Бе отсъствала оттук осем месеца.
Сега у нея се надигаше безпокойство, формално погледнато, беше сгодена за крал Верънс II. Е… не точно сгодена в тесния смисъл на думата. Но беше почти убедена, че имат негласно споразумение, в което годежът се подразбира. Вярно, Маграт все му повтаряше, че тя е свободен дух и изобщо не иска да се обвързва по какъвто ще да е начин. Разбира се, точно така си беше… донякъде… но… …цели осем месеца я нямаше. Всичко би могло да се случи за осем месеца. Трябваше да се прибере направо от Генуа, обаче другите две се впуснаха в развлечения.
Тя избърса праха от огледалото и се разгледа придирчиво. Да, беден материал за работа… Каквото и да стореше с косата си, стигаха и три минути за да се оплете наново като градински маркуч, зарязан в бараката4. Бе си купила и нова зелена рокля, но премяната, която изглеждаше чудесно върху гипсовия манекен, приличаше на свит чадър върху нейната снага.
А Верънс царуваше от осем месеца. Разбира се Ланкър беше толкова малко кралство, че човек имаше нужда от задграничен паспорт, за да се протегне хубавичко след сън. Все пак той си беше същински крал. А същинските крале имат свойството да привличат млади жени, които търсят възможности за кариера в монархическата професия.
