чуеш сега, или да изчакам?
Тя вдигна неопределено ръка.
— Все ми е едно. Сега, ако обичаш.
Той се запита дали ще успее да я изтръгне от летаргията.
— Лорд Колингууд беше този следобед тук. Не може да се каже наистина, че разбира от хора, но е натоварил Симънс по напълно почтени мотиви със задачата да те държи настрани от Лондон. Симънс е детектив от Бау стрийт.
От една табакера от орехово дърво Макси изсипа още малко тютюн върху проблясващата купчинка в пепелника.
— Какво значи детектив?
— Нещо като помощник на полицията. Повечето от тях работят за магистратурата на Уестминстър, чието седалище е на Бау стрийт. Но и частни лица могат да им възлагат някои специални задачи. Твоят чичо е направил точно това.
Макси кимна равнодушно.
— Колингууд ни съобщи, че твоята леля Максима ти е завещала годишна рента от петстотин фунта, но при условие да получиш парите, когато навършиш двайсет и пет години, и то само ако баща ти е починал. По всяка вероятност леля ти е имала известни съмнения относно способностите на баща ти да води парични дела.
Едва забележима усмивка трепна на устните на Макси.
— С основание. — Що се отнася до стопанисване на каквото и да било, Макс беше безнадежден случай. Парите изобщо не го интересуваха.
Робин си пое дълбоко дъх и реши да мине към същността на въпроса.
— Баща ти може да не е споменавал нищо, но здравословното му състояние е било напоследък твърде тревожно. Когато пристигнал в Лондон, той посетил не само адвоката на твоята леля Максима във връзка с наследството, но и двама лекари. И двамата обясниха, че баща ти имал слабо сърце. Можем следователно да си представим как се е боял, че вече няма да може да води живота, с който е свикнал.
Макси вдигна най-сетне глава и го погледна, но не пророни нито дума. Тя сякаш едва дишаше.
— Говорих и с други хора, с които баща ти се е срещал в Лондон. — Робин посегна към книжата, които беше извадил от джоба на палтото и ги сложи на масата. — Въз основа на съдържащите се тук подробности съм готов да се закълна, че баща ти е решил да сложи край на живота си, за да можеш да влезеш веднага във владение на наследството и за да ти спести задължението да го гледаш болен, докато умре. Знаел е, че твоят чичо ще се погрижи за теб, тъй че не те оставя без закрила.
Макси се разтрепери силно, прокара език по пресъхналите си устни.
— Как… как го е сторил?
— С огромно количество дигиталис, едно лекарство за сърце, което, взето в големи дози, действа като отрова. И двамата лекари са му приписали дигиталис, но са го посъветвали да внимава с него, защото може да има фатални последствия. Баща ти се е надявал, изглежда, че ще има достатъчно време, за да се отърве от шишенцата, но отровата е подействала много бързо. Ако му беше останало малко повече време, никой нямаше да подозре друго освен естествена смърт.
Робин й остави време да поеме в себе си чутото, а после продължи:
— Баща ти те е оставил безмилостно сама, защото те е обичал. Мисля, че е искал със смъртта си да ти даде онази сигурност, която не е могъл да ти даде приживе. Не е знаел, изглежда, че предпочиташ стократно да прекараш с него всеки час, който му е оставал да живее, но постъпката му е плод на любов.
Макси скри лице в длани и прошепна:
— Не зная защо, но това е безкрайно важно за мен.
— Ти и баща ти сте били едно цяло — каза тихо Робин. — Независимо от това, колко много обиди си понасяла от чужди хора, колко често са ти се подигравали, задето произлизаш от племето мохикани, ти винаги си знаела, че твоят баща те обича. Представата, че е могъл да си сложи край на живота, без изобщо да помисли за теб, би означавало, че целият ти живот е почивал върху лъжа.
Макси вдигна глава и избърса сълзите си с длан.
— Откъде знаеш, след като дори аз не го знаех?
— Когато навлезе дълбоко в тъмните кътчета на моята душа, ти също ми се откри — каза той, стана и сложи ръцете й на ушите. — Когато една жена тъгува, тя оглушава — цитира той. — Нека тези думи премахнат пречките, та да можеш отново да чуваш.
Той сложи нежно ръце на очите й.
— В мъката си ти изгуби слънцето и потъна в мрак. Но сега аз ще ти върна слънцето.
По бузите й течаха сълзи.
— Как можа да запомниш всичко това, Робин? — прошепна тя.
— Тези думи са врязани в сърцето ми, Канавиоста.
— Баща ми и аз никога не сме говорили за здравето му. Той не понасяше да го мислят за немощен. Да се самоубие, понеже знае, че това ще е от полза за мен и за да си спести мъките, това можеше да се очаква от него, но аз бях в мъката си прекалено себична, за да го допусна.
— Тъкмо най-важните неща се приемат често най-трудно — каза Робин и я привлече към себе си. Погледът му падна върху тлеещия тютюн в пепелника. — Това сигурно има някакво символично значение.
— За народа на майка ми тютюнът е свещен. Изгарят го, за да отнесе димът от него молитви и пожелания на духовете.
Робин взе тютюн от табакерата и го поръси върху тлеещата купчинка.
— Какво си пожелаваш? — попита Макси.
— Ще се изпълни ли желанието ми дори ако ти го кажа?
Тя се усмихна.
— Не мисля, че има разлика.
Той тъкмо се беше заклел да не проронва и дума, но като видя чудесната й усмивка, изостави всички съмнения.
— Пожелавам си ти да се омъжиш за мен.
Усмивката й изчезна, тя се отметна на облегалката на креслото.
— Имаш лошия навик да ми правиш предложения за женитба. Ако не си пожелаваш друго, мога някой ден да се съглася.
— Не мога да си пожелая нищо друго.
Макси погледна с въздишка преплетените пръсти на ръцете си. Докато обстоятелствата около смъртта на баща й оставаха неизяснени, можеше да отлага решението си. Но сега вече не.
Тя вдигна глава и го погледна. Физически Робин беше само на ръка разстояние от нея, но светлата му кожа, небрежната му самоувереност и аристократичната му елегантност говореха за пропаст, която не можеше да бъде преодоляна.
— Мисля, че сме твърде различни, Робин. Аз съм дъщеря на пътуващ книжар и твоите съотечественици ме възприемат по тази причина като нецивилизована дивачка, а ти принадлежиш към вековна и привилегирована култура. — Тя се опитваше да говори много уверено, сякаш решението й е повече от очевидно. — Представата за една женитба може да ти се струва сега много привлекателна, но аз съм убедена, че един ден ще съжаляваш.
— А ти ще съжаляваш ли един ден? — попита той тихо.
— Ако ти съжалиш, сигурно ще съжаля и аз — отговори тя, убедена, че думите й изясняват проблема докрай. Тя го обичаше и понасяше мъчително неговото разочарование. Колкото и добре да се прикрие той зад една учтивост, тя ще го усети.
— Грешиш. Различията между нас са незначителни, а сходствата дълбоки — каза той убедено. — И двамата сме отвергнати, Макси. Поради произхода си ти не принадлежиш изцяло нито на народа на майка си, нито на този на баща си. Добре си представям какво е трябвало да понасяш, защото и аз, въпреки че съм богат, че имам привилегии и аристократични предни, също съм човек извън своето общество. Може би нямаше да е така, ако имах майка или ако баща ми можеше да понася да ме вижда. — Кой знае, може би
