щях да бъда отлъчен дори ако майка ми беше останала жива при моето раждане — каза той иронично. — Всяка или всяка втора генерация Андървиловци си има по една черна овца, а мен ме увериха още преди да проходя, че това съм именно аз. Достатъчно беше да ми забранят нещо, и то вече ме привличаше. Всяка моя грешка беше доказателство за вродената ми лошотия. Поставях под съмнение неща, които не бива да се поставят под съмнение, противопоставях се на заповеди, с които не бях съгласен и си измислях истории, възприемани като отвратителни лъжи. Той вдигна осакатената си лява ръка.
— Латинската дума за ляво е синистра и означава още „зло“ или „лошотия“, а това говори красноречиво за начина, по който обществото възприема леваците. Домашният учител, който ми бяха взели, преди да тръгна на училище, беше убеден, че пиша с лявата ръка само за да му се инатя. Понякога ми я връзваше здраво на гърба, тъй че бях принуден да използвам дясната, случваше се и да ме удря до кръв с линията по дланта. — Той се усмихна мрачно. — Трябва да бях сред малцината английски момчета, предпочели училището пред заниманията вкъщи.
Тя разбра за пръв път колко безрадостно е било детството му. Нищо чудно, че се чувства неспособен да обича. Как е успял да не загуби разсъдъка си? Макси изпита безкрайно съчувствие към него и Гайлс, двете самотни момчета, които са заслужавали много повече, отколкото са получили.
— Разбирам, че и двамата сме израсли с чувството, че сме отвергнати — каза тя бавно. — Но дали това е достатъчно, за да ни свърже? Нима тъкмо слабостите ни са от значение?
— Не слабостите, а нашето взаимно доверие. — В бялата си риза той изглеждаше строен, силен и невероятно привлекателен. — Осмеляваме се да признаем слабостите си само на хора, за които сме сигурни, че ще ни приемат въпреки тях. Аз едва те познавах, когато ти доверих неща, които не бих признал пред никого, дори пред себе си.
— Тъкмо това ме притеснява, Робин — каза тя, като се отплащаше на откровеността с откровеност. — Питам се дали искаш да се ожениш за мен, защото се оказах до теб, когато се чувстваше зле. Дали не ме мислиш за нещо изключително само защото имаше нужда да се изприказваш, а пък аз те изслушвах? Не би ли го сторила и всяка друга жена?
— Нима мислиш, че толкова малко разбирам от хора? — Той й се усмихна толкова нежно и с толкова любов, че съмненията й почнаха да се разсейват. — Никоя друга жена не би могла да те замести. Само с теб се чувствам цял, ненакърним.
Тя все още се колебаеше и той добави деликатно:
— Ти ме научи на много неща, но преди всичко на любов. — Той си пое дълбоко въздух. — И аз те обичам, Канавиоста.
При тези думи, които се беше страхувала, че никога няма да чуе, на Макси й секна дъхът.
— Но нали казваше, че си неспособен истински да обичаш?
— Бях сигурен в това, но нека си остане само между нас и между мен и Гайлс — наскоро получих в това отношение много добър урок — каза той едва ли не с разкаяние. — Допреди време вярвах, че съм обичал Маги толкова силно, колкото изобщо може да обича човек, и че тя ме е напуснала, защото според нея е било все пак недостатъчно. Сега вече зная, че не съм бил в никакъв случай неспособен да обичам, а просто тогава още не съм бил срещнал подходящата жена. Маги се опита веднъж да ми го обясни, но аз явно не съм я разбрал.
Той замълча — изглежда, търсеше подходящите думи.
— С Маги винаги съм усещал някакви емоционални граници. Но с теб, Канавиоста, нямам това чувство. Онази сутрин, когато напуснахме Ръкстън, ти каза нещо, което изтълкувах в смисъл, че може би ме обичаш. Дали не е било само мое пожелание?
Думите му я изпълниха с щастие, от което тя просия.
— Разбира се, че те обичам, Робин — прошепна тя. — Всичките ми приказки за различия, съмненията ми относно един живот в Англия, всичко е само извинение. Всъщност ме беше страх единствено от това, че чувствата ми към теб са прекалено силни и това ми пречи, ако ти не ме обичаш, да стана твоя жена.
Дрехата на Робин се свлече от раменете й, когато тя стана и протегна към него ръце.
От самото начало телата им знаеха, че са създадени едно за друго. А сега нямаше вече и никакви емоционални пречки — имаше само страстно, палещо желание.
ЕПИЛОГ
Беше наистина съвършен ден за сватба, а градините на Ръкстън повече от подходящи за църковната церемония и последвалата я закуска. Списъкът на гостите беше ограничен и много от тях Макси познаваше от първия прием, на който бе присъствала в Лондон.
Гайлс и Дездемона бяха свидетелите. Две седмици по-късно Макси и Робин щяха да им се реваншират, когато по-възрастната двойка щеше да се превърне в семейна.
Когато първият глад бе заситен и тостовете произнесени, Робин се наведе към Макси и я попита тихичко:
— Дали да не направим една разходчица? Нашите гости сигурно могат да се лишат за няколко минути от нас.
— С удоволствие.
Ръка за ръка двамата прекосиха градините, сияещи във великолепието на пролетната си премяна. Само за няколко седмици Ръкстън се бе превърнал за Макси в истински дом.
— Да съм ти казвал вече колко ми харесва роклята ти? — попита Робин, когато излязоха от градините и тръгнаха през гората. — Не бях виждал подобно нещо, но ти стои великолепно.
Макси огледа предоволна роклята си, украсена с перли и ресни. Беше сватбен подарък от Марго.
— Моделът е взет от сватбена дреха на мохиканка. Аз нахвърлих скицата, а Марго намери шивачка, съгласна да я ушие, въпреки че не можеше да намери никъде бодли от диво свинче.
Слънчевите лъчи се процеждаха през короните на дърветата. Птиците чуруликаха наоколо им и изпълваха въздуха с песните си.
— Виж колко много пойни птици, Робин. Имам чувството, че искат да празнуват заедно с нас.
Той се засмя.
Обзета изведнъж от някакво подозрение, Макси се вгледа по-внимателно в пътечката.
— Лорд Робърт, да си заповядал случайно на градинаря да пръсне по този път семена, за да примами птичките?
Той се разсмя високо.
— Какво лошо има човек да направи и малко магии? Когато те зърнах тогава в Уолвърхемптън на полянката на вещиците, си помислих за Титания, царицата на феите.
Тя също се разсмя.
— Аз пък за Оберон. Изглежда, въображението ни върви някак успоредно.
— Между другото — той се поколеба, но после продължи: — Може би не бива да те питам, но ако си се опитвала напоследък да надникнеш в бъдещето, можа ли да видиш нещо?
Тя кимна.
— Дълги, дълги щастливи години.
Той взе ръцете й, целуна връхчетата на пръстите й.
— Много се надявах на това.
Пътечката ги отведе до една полянка, където Макси още не беше стъпвала. В средата видя кръг на вещици, съвсем същия като този в Уолвърхемптън. Тя спря, погледна го и изпита чувство на безмерно щастие.
Робин я прегърна и я целуна с почти болезнена нежност.
— А сега, Канавиоста — прошепна той, — научи ме пак как да се вслушвам във вятъра.
Информация за текста
© 1995 Мери Джо Пътни
© 2001 Лиляна Минкова, превод от английски
