гостна. Висок, мургав и властен, Рафи идеално подхождаше за ролята на аристократ и че можеше да бъде актьор, а не истинско произведение на класата.
Понеже беше така театрално красив, нямаше нищо чудно в това, че всички жени в стаята го следваха с поглед. Люсиен лениво се зачуди коя ли ще е следващата в дългата редица от бляскави дами, споделяли леглото на Рафи. Дори Люсиен, специализирал се в доставянето на информация, трудно проследяваше нишката.
От вниманието на Люсиен не убягна, че Рафи си послужи с прословутия си леден поглед, за да обезкуражи три нахални нищожества. Но когато дукът най-накрая стигна до приятеля си, хладната му представителна фасада се смекчи от топла усмивка.
— Толкова е хубаво да те видя, Люс. Съжалявам, че не можа да наминеш към Бърн касъл това лято.
— И аз съжалявам, но в Уайтхол беше лудница.
Люсиен обгърна с поглед стаята, даде дискретен сигнал на друг мъж и продължи:
— Нека намерим по-тихо място и да поговорим за новините.
Той изведе Рафи от гостната и двамата се упътиха към един кабинет в задната част на къщата.
Седнаха и Рафи прие една пура от домакина.
— Предполагам, че искаш да ме пратиш някъде.
— Правилно предполагаш. — Люсиен поднесе свещта първо към пурата на Рафи, после към своята. — Какво мислиш за едно пътуване до Париж?
— Звучи идеално. — Рафи задърпа от пурата, докато накрая тя започна да гори равномерно. — Напоследък се отегчих.
— Това няма да е отегчително… пътуването е свързано с жена, която създава притеснения.
— Още по-добре — Рафи дръпна дълбоко от пурата, после остави дима бавно да се процеди през ъгъла на устата му. — Аз да я убивам ли, или да я целувам?
Люсиен се намръщи.
— Първото със сигурност не. А колкото до второто… — той сви рамене, — оставям на тебе да решиш.
Вратата се отвори и влезе един мургав мъж. Рафи стана и му протегна ръка.
— Никълъс! Не знаех, че си в Лондон.
— Двамата с Клер пристигнахме едва тази вечер.
Граф Абърдейл стисна ръката му и се отпусна небрежно на един стол.
Сядайки отново на мястото си, Рафи отбеляза:
— Изглеждаш много добре.
— Женитбата е чудесно нещо — усмихна се дяволито Никълъс. — И ти трябва да си намериш съпруга.
— Превъзходна идея. Чия жена предлагаш? — промълви мелодично Рафи.
След като смехът на двамата мъже утихна, той продължи:
— Предполагам, че кръщелникът ми също е добре.
Промяната в насоката подейства добре. Лицето на Никълъс изведнъж придоби горделивото изражение на млад баща и той започна да описва удивителния напредък на младия Кенрик.
Мъжете в кабинета бяха трите четвърти от групата, която в по-младите им и по-буйни години бе наричана „падналите ангели“. Приятели още от Итън, най-реномираното мъжко училище в Англия, те запазиха братската непринуденост в годините между всяка от срещите. Отсъстващият член беше лорд Майкъл Кениън, който бе съсед на Никълъс в Уелс. След като отдадоха заслуженото внимание на постиженията на детето, Рафи каза:
— Майкъл не е ли дошъл с тебе? Би било хубаво да направим събиране на всичките „паднали ангели“.
— Още не е готов да пътува, макар че се възстановява учудващо бързо. Скоро ще бъде като нов, с няколко нови белега. — Никълъс се разсмя. — Клер настояваше лично да го гледа. Тя е неустоима сила, а той просто не е в състояние да й избяга! Мисля, че твърдоглавата ми жена е единственият човек на света, който може да задържи Майкъл на легло достатъчно дълго, за да оздравее както трябва. Сега, когато той е по-добре, помислих, че Клер се нуждае от почивка, затова я доведох в града.
— Майкъл със сигурност ще се върне в армията така бързо, както Наполеон напусна Елба — каза саркастично Люсиен. — Понеже французите не успяха да го убият в Испания, трябваше да им даде втори шанс при Ватерло.
— Майкъл никога няма да устои на изкушението на хубавата битка, а Уелингтън се нуждаеше от всеки опитен офицер, който можеше да намери — отбеляза Рафи. — Но се надявам, че този път войната вече ще свърши. И на Майкъл може някой ден да му изневери късметът.
Тези думи напомниха на Люсиен причината за събирането.
— Сега, когато и двамата сте тук, нека пристъпим към работа. Помолих Никълъс да дойде, защото по време на пътуванията си из континента му се е случвало да работи с жената, за която споменах.
Другите двама мъже се спогледаха. Рафи каза:
— Винаги съм подозирал, че помагаш на Люсиен при твоите разходки из Европа, Никълъс.
— Циганите ходят навсякъде, аз също. Очевидно и вие сте в играта. — Никълъс хвърли развеселен поглед към Люсиен. — Значи криеш картите си и не позволяваш на Рафи и на мене да разберем един за друг. Изненадам съм, че сега говориш и с двама ни. Да не би внезапно да сме станали по-достойни за доверие?
Макар да разбираше, че Никълъс се шегува, Люсиен избухна:
— В моята работа просто е наложително да казваш на човека само онова, което трябва да знае. Тази вечер нарушавам това изключително правило, защото е възможно да знаеш нещо, което може да помогне на Рафи.
— Предполагам, че въпросната дама е една от твоите агентки — вметна Рафи. — Какви неприятности е причинила?
Люсиен се поколеба, чудейки се откъде да започне.
— Ти вероятно следиш мирната конференция в Париж.
— Да, макар и не отблизо. Преди една година съюзниците бяха склонни да припишат войните на амбициите на Наполеон, затова решенията във Виена бяха доста неопределени. — Люсиен извади пурата от устата си и неодобрително огледа тлеещия й край. — Всичко щеше да бъде много хубаво, ако Наполеон си беше останал в изгнание, но връщането му във Франция и битката при Ватерло вкара лисицата в политическия кокошарник. Тъй като по-голямата част от населението във Франция подкрепяше императора, повечето от съюзниците сега жадуват за кръв. Франция ще бъде третирана доста по-сурово, отколкото преди Стоте дни на Наполеон.
— Всички го знаят. — Рафи изтърси пепелта от пурата си. — Аз къде се вмествам?
— В последните месеци, докато се уточняват новите споразумения, има огромна подмолна борба — започна Люсиен. — Няма да е нужно много, за да се разстроят преговорите и може би да се стигне до война. Сведенията са неблагоприятни. За съжаление моята агентка Маги, чиято помощ беше неоценима, иска да се оттегли и да напусне Париж, колкото може, по-скоро преди края на конференцията.
— Предложи й повече пари.
— Имаме. Но те не я интересуват. Надявах се ти да я убедиш да си промени решението и да остане поне докато конференцията свърши.
— Аха, върнахме се на целувките — каза Рафи с весело пламъче в очите. — Предполагам, че искаш от мене да пожертвам честа си пред олтара на британските интереси.
Люсиен отбеляза сухо:
— Сигурен съм, че можеш да убеждаваш и по друг начин. Ти си дук в края на краищата… тя трябва да бъде поласкана, че те изпращаме във Франция, за да говориш с нея. Можеш да апелираш и към патриотизма й.
Рафи сбръчка чело.
— Макар да съм поласкан от мнението ти за моя чар, нямаше ли да е по-просто, ако някой от дипломатите ви, които така и така са в Париж, беше поговорил с жената?
