Падналите ангели

Понеже те не забелязаха присъствието му, Рафи се отдръпна мълчаливо с изопнато лице.

Не беше хубаво да завижда прекалено на приятелите си.

След ден, пълен с трескави приготовления, дук Кандовър беше готов да напусне Англия. Смяташе да пътува бързо, само с един екипаж, слугата си и с гардероб, напълно достоен за ранга му в най-светската европейска столица.

Когато часовникът удари полунощ, той седеше в кабинета си с чаша бренди и прелистваше кореспонденцията от деня, за да види дали има нещо спешно. Почти най-отдолу на купчината намери бележка от Джослин Кендал. Или по-скоро лейди Престейн, тъй като тя се оказа реално омъжена. Той трябваше да престане да използва моминската й фамилия. В бележката тя благодареше на Рафи за добрия съвет да се върне при мъжа си, описваше му радостите на щастливия брак и го подканваше сам да ги опита.

Той се усмихна, зарадван, че нещата са се наредили така. Освен че бе много красива, прочута и невъобразимо богата, Джослин беше и много хубава млада жена. Ако тя и лорд Престейн бяха наистина такива романтици, вероятно щяха завинаги да бъдат щастливи, макар Рафи да се съмняваше в това. Той вдигна чашата си за самотна наздравица в чест на лейди Джослин и щастливия й съпруг, пресуши брендито и запрати чашата в камината.

Наздравицата беше от сърце, но усмивката му придоби кисел оттенък, когато погледна плачевните резултати от неприсъщия за него жест. Бидейки човек, известен с обноските си, би трябвало да постъпва по-мъдро. А сега имаше само една кристална чаша по-малко и неумолимото усещане за загуба.

Той си наля друга чаша с бренди, после седна пак в креслото си и заоглежда библиотеката си с досада. Беше стая с чудесни пропорции, цяла симфония от богатства в италиански стил. Във всичките обширни имения на Рафи нямаше помещение, което да обича повече от нея. Но щом е така, защо, по дяволите, се чувстваше толкова потиснат?

Той уморено си призна, че единственият начин да се отърве от сантименталното си настроение, е да му се отдаде изцяло.

Причината не беше в Джослин; ако толкова много бе искал това момиче, можеше и да се ожени за нея.

Онова, което безпокоеше Рафи, бе начинът, по който тя му напомняше за Марго — за красивата предателка Марго, починала преди дванадесет години. Физическа прилика почти нямаше, но и двете жени притежаваха блестящ весел дух, на който не можеше да се устои. Винаги, когато беше с Джослин, се улавяше, че си спомня за Марго. Тя го бе вълнувала така, както никоя друга жена — и понеже никога отново нямаше да бъде млад, такава нямаше и да се появи.

Докато отпиваше от брендито, той се помъчи да мисли хладнокръвно за Марго Аштън, но не успява да се върне разумно към спомена за първата си любов. На практика първата и последната; опитът завинаги го бе излекувал от романтичните илюзии. Но тогава илюзията изглеждаше толкова истинска.

Марго не беше най-красивата жена сред познатите му и със сигурност не най-богатата или от най-добро потекло. Но тя притежаваше невероятно много топлота и чар и блестеше с неподражаема жизненост.

Сладко-тъжни картини нахлуха в главата му. Първия път, когато я видя; първата нерешителна, магична целувка; дългите игри на шах, когато формалните ходове прикриваха по-дълбоката и по-страстна игра; срещата с приятно изненадания полковник Аштън, когато Рафи със запъване му поиска ръката й.

Най-ярък от всичко бе споменът за сутринта, когато се бяха срещнали в Хайд парк за утринна езда. Докато препускаше по тихата Мейфеър стрийт, бе преросил лек дъждец, но когато навлезе в парка, небето се бе прояснило. Далеч пред него, извивайки се в блестящия от зората въздух, се сияеше пъстроцветна дъга. Докато я съзерцаваше, Марго се бе появила от мъглата в подножието на дъгата, яхнала сребристосива кобила като кралица на феите от някоя вълшебна приказка.

Тя се бе засмяла и бе протегнала ръка към него, живо съкровище от другия край на дъгата. Дори тогава той бе осъзнавал, че това е просто оптична илюзия от въздух и светлина, но тя му се бе сторила като най- истинската и реална действителност.

Само две седмици по-късно всичко свърши, дойде краят и на илюзиите му.

Съжаляваше най-много заради това, че скъсването бе причинено от собствената му ревност и гняв. Ако на двадесет и една години бе имал днешното си хладнокръвие, ако бе успял да приеме нейната невярност, през всичките тези години щеше да се радва на приятелството й.

Защото, след като всичко свърши, най-много му липсваше нейното присъствие. Знаеше, че времето преувеличава спомените. Защото никоя жена не би могла да бъде толкова желана, колкото я рисуват спомените. Но винаги щеше да му липсва начинът, по който Марго бе се смяла с него, или въздействието на нейните менящи цвета си очи, които срещаха неговите от другия край на стаята така томително, че той забравяше за целия свят.

Бленуването му се прекъсна, когато столчето на чашата изпращя в ръката му, поряза пръстите му и го поля с бренди. Той се изправи и изруга при вида на поразията. Нямаше представа, че столчетата са толкова крехки. Икономът му щеше да мърмори дни наред, когато откриеше, че липсват цели две чаши от кристалния сервиз.

Рафи стана и се запъти нагоре към спалнята си. Малката доза меланхолично самосъжаление действаше поетично, но утре от ранна утрин му предстоеше тежък ден. Време бе вече да погребе спомените за безразсъдната си младост и да си отпочине малко.

2.

— НЕ!

Макар че шишенцето с парфюм профуча на не повече от два инча край слепоочието му, Робърт Андерсън не се и опита да се дръпне, защото знаеше, че Маги има точна ръка и не иска наистина да го нарани. Тя просто, ако можеше така да се каже, му изпращаше послание. С присъщия си здрав разум бе избрала да хвърли шишенцето евтин одеколон, подарено й от един стиснат баварец със забележително лош вкус.

Робин се усмихна на приятелката си. Великолепният й бюст се полюшваше, а очите й мятаха искри; днес бяха сиви заради сребристата роба, която бе облякла.

— Защо не искаш да се срещнеш с този дук, пратеникът на лорд Стратмор? Би трябвало да си поласкана, че Форин офис толкова се интересува от тебе.

В отговор получи само цветиста италианска ругатня. Той наклони русата си глава и я изслуша критично. Когато избликът й приключи, той отбеляза:

— Много изобретателно, Маги, любов моя, но не ти е присъщо да излизаш от ролята. Магда, графиня Янош би трябвало да ругае на унгарски, нали?

— Знам повече ругатни на италиански — отвърна тя ехидно. — И много добре знаеш, че излизам от ролята само пред тебе. — Аристократичното й високомерие се разчупи от дяволит кикот. — Не мисли, че ще смениш темата за високопоставения дук Кандовър.

— Така е. — Робин замислено изучаваше приятелката си. Познаваха се много отдавна и макар че връзката им отдавна бе престанала да бъде интимна, все още бяха близки приятели. Тя обикновено не проявяваше раздразнение, дори след като вече цели две години играеше ролята на капризна унгарска благородничка. — Какво имаш против дука?

Маги седна пред тоалетката си, взе четката от слонова кост и започна да я прокарва през светлокестенявите вълни на косата си. Метна смръщен поглед към огледалото и отсече:

— Тоя човек е формалист.

— Това означава ли, че не е оценил чара ти както се полага? — запита заинтересуван Робин. — Странно… Кандовър се слави като отявлен поклонник на жените. Не мога да повярвам, че би пренебрегнал такова апетитно парче като тебе.

— Аз не съм апетитно парче за никого, Робин! Женкарите са най-големите формалисти. Благочестиви лицемери, доколкото мога да съдя от собствен опит. — Тя дръпна яростно един заплетен кичур. — Не започвай нова битка, преди да сме завършили сегашната. Отказвам да имам каквото и да било общо с дук Кандовър, точно както отказвам да се занимавам занапред с шпиониране. Приключих с тази част от живота