— Майкъл! — Стивън накара с поглед по-малкия си брат да замълчи. — Премести очи към лекаря, който все още стоеше в сянка, облегнат на стената. — Ела тук.
Блакмър се приближи до леглото с вид на човек, който се качва на ешафода. Майкъл го последва, готов да нанесе удар, ако онзи опита нещо.
Херцогът се взря в лицето му; сега вече виждаше ясно приликата. Както бе казала Розалинд, тя не бе така силно изразена, както между тях двамата с Майкъл, но определено я имаше. Човекът, който за малко не го беше убил, му беше полубрат.
— Какво се надяваше да спечелиш като ме убиеш? Да си отмъстиш заради факта, че аз съм законен, а ти — не? Не аз съм виновен за това. Като ми навредиш, няма да промениш обстоятелствата на твоето раждане.
Тъй като Блакмър не отговори, Розалинд се намеси:
— Той не е искал отмъщение, а внимание, приемане. Коя беше майка ти?
— Доячка, умряла е при моето раждане. Нямала семейство и така и не назовала бащата на своето дете, затова ме предали на енорията. — Блакмър затвори уморено очи. — Бях осемгодишен, когато един ден старият херцог мина на кон край нивата, която плевях. Повика ме и ми каза, че съм негов син и ще се погрижи да получа подобаващо образование и уважавана професия. Освен това добави, че като порасна, ще ме признае публично, но така и не го направи. Когато умря, без да ме нарече свой син, се вбесих. Бях много озлобен. Най-накрая то се превърна в… в нещо като лудост. Разбрах до каква степен съм полудял едва когато ти напусна абатството и осъзнах, че не мога да спра това, което бях започнал. — Очите му се разшириха; сивозеленото бе придобило гранитни отсенки. — Исках да… да бъда от значение за теб. Ако не можех да бъда Кениън, поне можех да бъда блестящия лекар, спасил живота ти.
— Искал е връзка, която да стига много по-дълбоко от професионалните услуги — поясни троснато Розалинд. — Да се отнасяте към него като към приятел.
Блакмър вдигна към нея озадачен поглед.
— Защо ме разбирате по-добре, отколкото се разбирам аз сам, херцогиньо?
— Аз самата съм намерено дете — отвърна тя. — Но съм имала по-голям късмет от теб. Затова разбирам отчаяното желание да принадлежиш към нещо. Да бъдеш част от някое семейство.
— Изключително трогателно — заяви язвително Майкъл. — Въпреки това, Блакмър, за малко не извърши убийство.
— Господ ми е свидетел, че изобщо не съм имал намерение да навредя сериозно на херцога — възпротиви се бурно лекарят. — Защо според теб бях така твърдо решен да го намеря? Исках да сложа край на действието на отровата, преди да е станало прекалено късно.
— Или да се увериш, че той е вече мъртъв — изръмжа Майкъл. — А ако Стивън беше все още жив, да продължиш да го „лекуваш“ лично, тъй като си се опасявал, че ако се обърне към друг лекар, измамата ти ще излезе наяве.
Блакмър въздъхна и потърка чело.
— Няма начин да докажа какво съм имал предвид. Но можете да огледате най-подробно всички случаи в лекарската ми кариера. В нея никога не е имало подозрителна смърт. Както каза Ашбъртън, винаги са гледали с добро око и с уважение на мен.
Херцогът се замисли за болестта на първата си съпруга.
— Когато Луиза умираше, той беше с нея почти денонощно до самия й край. И е известен с това, че лекува всички на територията на енорията, независимо дали могат да си позволят да платят.
Майкъл добави замислено, макар и неохотно:
— Докато пътувахме, се случи така, че едно дърво събори къщата, в която се намираха един мъж и неговото дете. Блакмър рискува живота си и пропълзя сред развалините. Ако не беше той, мъжът щеше да почине от загуба на кръв преди да успеем да го измъкнем. — Намръщи се. — Мога да гарантирам за смелостта му. Смелостта често се среща сред престъпниците.
— Може би. Но е вярно също така, че старият херцог се е отнесъл зле с него — заяви трезво Стивън. — Ти по-добре от всеки друг можеш да разбереш това, Майкъл. Да бъде отгледан от енорията означава, че е бил даван ту на едно, ту на друго семейство, където към него са се отнасяли най-вече като към безплатен слуга.
— Дрипи, побои и студена овесена каша — уточни привидно безстрастно Блакмър. — И… и понякога много по-лоши неща. Едва когато ти наследи титлата, викарият бе натоварен със задачата да се грижи да се отнасят добре към сираците и да им се дава някакво основно образование. Изпитах безкрайно облекчение, когато го направи.
— Избрал си много неподходящ начин да го покажеш — обади се Катрин с каменно изражение.
— Съжалявам за това, което е трябвало да изтърпиш. Към нито едно дете не би трябвало да се отнасят така лошо. — Стивън се размърда, умората започваше да му тежи като огромен камък. — Но защо реши да ме тровиш, за да ми привлечеш вниманието? Трябваше просто да ми кажеш за нашата роднинска връзка.
Лекарят го изгледа с широко отворени очи.
— Щеше ли да ми повярваш?
— Вероятно. Физическата прилика не може да се отрече, а и съм наясно с похотливите навици на баща ми — отвърна сухо младият мъж.
— Никога не съм предполагал, че има смисъл да разговаряме. — Устата на Блакмър се изкриви с горчивина. — Не съм очаквал справедливост от представителите на семейство Кениън.
И така, арогантността и неверността на стария херцог го бяха надживели и едва не бяха причинили смъртта на неговия наследник. Каква горчива ирония имаше във всичко това.
Стивън разтърка уморено корема си. Трудно му беше да си спомни от колко време вече болката бе постоянен негов спътник.
— Какво, по дяволите, да правя с теб, Блакмър?
Настъпи тишина, която бе нарушена от гласа на Катрин:
— Можеш да го предадеш в ръцете на правосъдието, за да бъде осъден и вероятно — обесен. Ако не желаеш да постъпиш така, какво ще кажеш да замине някъде? Например в австралийските колонии? Там имат нужда от лекари.
— Разбира се, стига да може да му се има доверие, че няма да опита да убие другиго. — Лицето на Кинлок също беше като изсечено от гранит. — Този човек е срам за лекарското съсловие, той се е погаврил с дадената клетва.
Стивън погледна към своята съпруга, която стоеше все така вдясно от него.
— Ти какво мислиш?
— Част от мен иска той да страда така, както страдаше ти. След като се погърчи известно време в лапите на непоносима болка, може и да проявя снизходителност. И въпреки това… — Спря да говори за момент, видимо развълнувана. — Кой от нас не е допускал грешки, които биха могли да имат ужасяващи последствия? Когато беше малка, Джесика опита веднъж да изкъпе Брайън. Искаше да помогне, но едва не го удави. Направеното от Блакмър не е невинен инцидент. Но аз му вярвам, че не е имал намерение да те убие.
През годините, през които бе служил като представител на съдебната и изпълнителната власт в своите владения, херцогът често бе раздавал правосъдие и го бе правил добре, но никога не бе решавал въпрос, който да го засяга така пряко. Взря се в изпитото, измъчено лице на лекаря. Неговия брат, който очакваше стоически присъдата си.
Когато бе научил кой е баща му, това вероятно бе отворило в душата му незарастваща рана. Всеки път, виждайки Стивън или Майкъл да минават на кон покрай него, той е страдал от факта, че неговите полубратя живеят, заобиколени от богатство и привилегии, докато той самият е непрекъснато малтретиран и недохранен. А тъй като беше с една-две години по-голям от Стивън, сигурно се е измъчвал още повече от мисълта, че ако беше законно дете, той щеше да бъде следващия херцог Ашбъртън. Бедният, бедният човек!
И въпреки това бе постигнал най-доброто в неговото положение. Беше се възползвал от възможността да учи и бе заслужил да бъде изпратен да следва медицина. Бе първокласен лекар, който не скъпеше времето си и се грижеше за по-онеправданите от него самия. Беше образец на човек, дължащ всичко на
