Ерагон

Ерагон погледна към Исидар Митрим и се заслепи от ярката светлина. След секунда в помещението се разнесе силен звън. Той примигна и застина.

Звездната роза беше разбита. Посипа се дъжд от остри отломки. В центъра му надолу с главата летеше Сапфира. Челюстите й бяха отворени и между тях излизаше огромен син пламък. На гърба й беше Аря, чиято ръка сияеше в зелено от магическата сила.

Ерагон и Дурза завъртяха глави към тавана. На лицето на Сянката се изписа ужас и ярост. Вдигна дланта си, приготвяйки се за заклинание. Ерагон усети, че силата му се възвръща. Той се пресегна през съзнанието си и изрече една-единствена дума:

— Брисингр! Острието на Зар’рок засия от пламъците, които го обляха. Младежът скочи напред и прониза Сянката в сърцето.

Дурза погледна изненадано оръжието, което стърчеше от гърдите му. Отвори уста, но вместо думи, от нея излетя нечовешки писък. Мечът падна от вече безчувствените пръсти. Кожата му стана прозрачна. Под нея нямаше плът, а само чернота. Той извика още по-силно и се разцепи. Освободеният мрак се раздели на три части, които прелетяха през Тронхайм и се изгубиха във Фардън Дур. Сянката беше изчезнала.

Ерагон падна по гръб с разперени ръце. Сапфира и Аря почти бяха стигнали до пода. Докато зрението му избледняваше, той усети, че всичко наоколо застива неподвижно във въздуха.

ПЕЧАЛНИЯ МЪДРЕЦ

Късчета от спомените на Дурза продължаваха да преминават през съзнанието на Ерагон. Той не знаеше кой е и къде се намира. Беше твърде слаб, за да се отърве от чуждото присъствие. Пред очите му се нижеха кървави случки от миналото на Сянката. Виждаше стотиците жертви на кръвожадното същество. Съзнанието му трептеше като пламък на свещ, неспособно да устои на мрачния прилив. Само ако можеше да си спомни какъв трябва да бъде: момче или мъж, злодей или герой, Сянка или Ездач. Всичко това беше оплетено заедно.

Внезапно си припомни събитията, след като бе намерил яйцето на Сапфира. Постиженията и провалите му бяха поравно. Беше загубил много, но бе получил безценен дар. За първи път се гордееше със себе си. В отговор мракът го нападна отново. Кой беше той, че се осмеляваше да предизвиква най-могъщите сили на Алагезия и да се надява, че ще оцелее.

Прошепна няколко думи на древния език и почувства, че те му дават енергия да продължи борбата. Започна постепенно да събира парчетата от разрушеното си съзнание. Усещаше невъобразима болка в тялото си, но сякаш някой отвън се опитваше да я премахне.

Къде трябваше да отиде сега? Кой щеше да му показва пътя?

— Ела при мене.

Той усети някакво чуждо съзнание, широко и могъщо, надвиснало като планина над него. Точно този непознат задържаше болката.

— Кой си ти?

— Аз ще ти помогна.

Сякаш с един замах остатъците от Сянката бяха забърсани от съзнанието на Ерагон.

— Опитах да направя, каквото мога, но си твърде далеч, затова успях само да те защитя от болката.

— Но кой си ти?

— Аз съм Остато Четова — Печалния мъдрец. И Тогира Иконока — Сакатия, който е цял. Ела при мене, Ерагон, и аз ще ти дам отговори. Няма да си в безопасност, докато не ме откриеш.

— Но как да те намеря, като не знам къде си?

— Довери се на Аря и отиди с нея в Елесмера. Аз ще те чакам там. Не се бави, защото може да стане късно. Ти си много по-велик, отколкото предполагаш. Помни какво извърши и се радвай, защото отърва света от много голямо зло. Мнозина са ти задължени за това.

Непознатият беше прав. Каквото и да се случеше в бъдеще, той вече не бе просто пионка. Беше постигнал това, което желаеше Аджихад — да бъде независим от крале и вождове.

— Учиш се добре — каза гласът и пред очите на Ерагон премина мъгляв образ на облечена в бяла роба фигура, застанала на една скала. — Време е да си починеш. Когато се събудиш, не споменавай за мене на никого. Не забравяй, трябва да отидеш при елфите. А сега спи.

Последната мисъл на Ерагон беше, че Бром би се гордял с него.

— Събуди се — рече един глас. — Ставай, Ерагон. Спа твърде дълго. — Той се размърда недоволно. Топлината, която го обграждаше, беше приятна и не искаше да я напуска. — Ставай, Аргетлам! Имаме нужда от тебе!

Младежът отвори очи и откри, че лежи в легло. Анджела седеше на един стол до него и го гледаше загрижено.

— Как се чувстваш?

— Не знам. — Гърлото му беше пресъхнало и го болеше.

— Тогава не мърдай. Трябва да пазиш силите си. Ерагон забеляза, че все още носи броня. Закашля се и усети силна болка. Вещицата вдигна един рог и го доближи до устните му. Студената медовина беше освежаваща.

„Как се озовах тук? Имаше битка, ние губехме, след това Дурза и…“

— Сапфира! — изкрещя той. — Къде е Сапфира? Добре ли е? Тя падаше заедно с Аря!

— Живи са — отвърна Анджела. — Очакват да се събудиш. Искаш ли да ги видиш?

Той кимна слабо. Вещицата стана и отвори вратата, през която влязоха Муртаг и Аря. Сапфира подаде глава, защото беше твърде тясно за тялото й. Тя ръмжеше тихо и трепереше. Ерагон се усмихна и докосна мислите й.

— Радвам се да те видя, малкия.

— И аз също, но как…

— Другите ще ти обяснят.

— Но ти издиша пламък! Видях те!

— Да! — отвърна тя гордо.

Ерагон се обърна към Аря и Муртаг. И двамата бяха ранени — мъжът в главата, а дамата — в ръката.

— Време беше да се събудиш. Седим в коридора от часове — усмихна се Муртаг.

— Какво, какво стана?

— Спечелихме! Беше невероятно! Когато духовете на Сянката избягаха, ургалите спряха да се бият с нас и се нападнаха едни други. Сякаш се освобождаваха от някакво заклинание. Цялата им армия изчезна за минути. Разбихме ги напълно!

— Всички ли са мъртви?

— Не, мнозина избягаха в тунелите. Варден и джуджетата ги преследват дори в момента. И аз щях да се включа, но един ургал ме удари по главата и ме върнаха тук.

— Нали няма да те затворят отново?

— Никой не го е грижа за мене в момента. Много от Варден са убити и те трудно ще възстановят загубите. Но ти си герой! Всички разправят как си убил Дурза. Ако не беше ти, щяхме да загинем.

— Къде са Близнаците? Трябваше да ми помогнат, а ги нямаше.

— Казаха ми, че отблъсквали група ургали, които пробили на друго място. Вероятно са били твърде заети.

Обяснението не се хареса на Ерагон, но той не можеше да стори нищо. Обърна се към Аря.

— Как така не се пребихте? Ти и Сапфира.

— Когато предупреди Сапфира за Дурза, аз все още й свалях бронята. След като успях, беше твърде късно да слизам по стълбите. Затова направих единственото нещо, което можеше да отвлече вниманието му: счупих Звездната роза.

— А аз я пренесох до долу.