Х. Бийм Пайпър
Времепрестъпление
I
Капитанът на охраната Киро Соран бе застанал в сянката на верандата с отметната назад бяла пелерина, за да се вижда яркочервената й подплата. Потъркваше замислено дръжката на револвера си и наблюдаваше четиримата мъже около масата.
— А десет десетини правят сто — каза един от облечените в сини якета чиновници и добави нова купчинка към камарата златни монети.
— Хиляда и деветстотин — съгласи се един, облечен в нечиста раирана наметка, извади и подхвърли един камък от кутията пред себе си, в която остана само един камък. — Още сто отгоре.
Един от чиновниците в сини якета отбеляза в сметката. Партньорът му изброи монетите една по една — десет и десет, и десет.
Досу Голан, управителят на плантацията, шибаше нетърпеливо с камшик излъскания си ботуш.
— Това не ми харесва — каза той на някакъв друг, съвсем различен език. — Знам, че робството в този сектор е разрешено и трябва да съблюдаваме местните обичаи, но ми се гади да се пазаря с тези свини за човешки същества. В сектора Зарканта използваме само свободен наемен труд.
— Работници емигранти — обади се капитанът. — Като оставим хуманитарните съображения, мога да измисля куп по-добри начини за осигуряване на работа в една овощна плантация от закупуването на роби, които работят три месеца в годината, а трябва да ги храниш, подслоняваш, обличаш и лекуваш цели дванайсет.
— Две хиляди обуса — каза чиновникът, който броеше парите. — Това е цената, нали, Коруин Иригод?
— Това е цената — отвърна търговецът на роби.
Чиновникът събра на едно място останалите монети и колегата му ги прибра в обкован с желязо сандък и щракна катинара. Двамата пазачи, които стояха отстрани, нарамиха пушките, вдигнаха сандъка и го понесоха към плантаторския дом. Търговецът на роби и съдружникът му се изправиха и прибраха парите в кожена чанта. Коруин Иригод се обърна, поклони се на двамата мъже с бели пелерини и заяви:
— Робите са ваши, благородни господа.
Други шестима в раирани наметки с увиснали на гърба карабини вървяха през двора на плантацията. С тях пристъпваше още един мъж в бяла пелерина с качулка и двама охранители със сини якета и червени шапки, въоръжени с пушки с щикове. Този с бялата пелерина и въоръжените му придружители тръгнаха към къщата. Шестимата търговци на роби от Калера продължиха през двора към завързаните за коловете коне.
— Ако не обиждам благородните господа — добави Коруин Иригод, — моля ги за разрешение да си вървя. С хората ми трябва да яздим дълго, ако искаме да стигнем Кареба преди да се е стъмнило. Бог, Великият бог, Великият бог Сафар да ни пази, докато се срещнем отново.
Урадо Алатана, надзирателят, се приближи до верандата, щом двамата търговци тръгнаха.
— Добре ли ги огледа, Рад? — попита капитанът.
— Да не мислиш, че съм толкова луд да оставя тези бандити да си отидат с две хиляди обуса — четирийсет хиляди обменни паравремеви единици — пари на компанията, без да знам какво получаваме? — отвърна другият. — Наред са — порядъчни, чисти, в добро здраве. Отведох ги настрана и ги огледах подробно, докато откачаха белезниците им от коловете. Но много ми се ще да разбера как се е снабдил с тях този Кору-ин-не знам кой си. Не са местни. Доста по-тъмни са и ломотят на някакъв език, който никога не съм чувал. Само някои имат на гърба по някой парцал и са обути в чудновати сандали. Повечето имат пресни белези от камшик. Това или означава, че създават проблеми, или че тези от Калера са банда садисти.
— Бедните дяволи!
Мъжът, когото наричаха Досу Голан, очевидно се надяваше, че никога няма да му се наложи да говори за човешки същества по подобен начин. Капитанът се обърна към него и попита:
— Идваш ли да ги погледнеш, Дот?
— Ти върви, Кърв. Ще ги видя по-късно.
— Все още не можеш да погледнеш имуществото на компанията в лицето? — запита деликатно капитанът. — Никога няма да свикнеш, ако не го направиш сега.
— Сигурно си прав.
Той се загледа след Коруин-Иригод и неговите придружители — отдалечаваха се през двора в бавен тръс и препуснаха в галоп, щом излязоха на пътя — след това мушна камшика под мишницата си и каза:
— Добре. Да вървим да ги видим.
Надзирателят влезе в къщата. Управителят и капитанът на охраната слязоха по стълбите и закрачиха през двора. Край тях изтрополи талига с четири коня, натоварена с току-що набрани портокали. Караше я възрастен роб със синя риза и нещо като слънчева шапка на главата. От печките в откритата кухня се издигаше синкав пушек; двама роби сечаха дърва. Наближиха оградата от набити един до друг заострени колове. Въоръженият с револвер сержант в червено яке отдаде чест и Киро Соран отвърна на поздрава. После развърза вратата, като даде знак на няколко души да заемат удобни за стрелба позиции между коловете в случай, че робите се нахвърлят върху новите си собственици.
Нямаше признаци за подобна опасност, но ръката на Киро Соран беше близо до дръжката на револвера. Робите, точно сто на брой, бяха наклякали на сянка под чергилата или чакаха на опашка да пийнат вода от една бъчва. Заоглеждаха плахо двамата току-що влезли между тях мъже, сякаш очакваха удари и ритници. Когато това не последва, като че ли се поотпуснаха. Както бе казал надзирателят, бяха чисти и изглеждаха здрави. Всички бяха почти голи. Мъжете и жените бяха почти поравно, старци и деца нямаше.
— Рад е прав — каза капитанът на новия управител. — Не са тукашни. Доста по-тъмни са и с различна форма на лицето — заострена, а не овална, и с различна форма на носа, пък и очите им са кафяви вместо черни. Виждал съм някъде такива, но…
Той замълча. В съзнанието му изникна съвършено невероятно подозрение и той пристъпи до една групичка. Управителят го последва. Един-двама неотдавна бяха бити безмилостно и всички до един имаха белези. Странни белези, по-скоро мехури от изгорено, отколкото от камшик. Трябваше да каже на доктора на компанията да ги погледне. Един от тях заговори и подозрението му премина в увереност.
— Тези не са като другите — каза мъжът. — Обличат се в хубави дрехи и вървят гордо изправени. Изглеждат строги, но не са жестоки. Те са истинските господари тук, останалите са само слуги.
Капитанът стисна управителя за ръката и го дръпна встрани.
— Познаваш ли този език? — попита той. Досу Голан поклати глава и той продължи: — Това е каранда — диалект, на който говорят хората в долината на Ганг в Индия, в сектора Колгор на Четвърто ниво.
Досу Голан примигна и го погледна смутено.
— Искаш да кажеш, че са от друго време? — попита той. — Сигурен ли си?
— Прекарах две години на Четвърто ниво Колгор с Паравремевата полиция, преди да поема тази работа — отвърна Киро Соран. — И още нещо. Тези белези са от нещо като електрически камшик. А не от бичовете от сурова кожа, които използват калеранците.
На управителя му трябваха пет секунди, за да го осъзнае. Изглеждаше ужасен.
— Кърв, това ще вдигне ужасяваща шумотевица, която ще се чуе чак в Централата по времепредели — промълви той. — Не знам какво да правя…
— Знам какво трябва да направя аз. — Капитанът повиши глас и викна на местния език: — Сержант! Бегом до караулното и кажи на сержант Адарада да вземе двайсет души и да настигне онези от Калера, които ни продадоха тези роби. Тръгнаха към реката. Кажи му да ги върне всички до един и най-вече шефа им Коруин-Иригод — искам го жив и способен да отговори на въпросите ми. След това вземи лорда с бялата пелерина Урадо Алатена и се върнете тук.
— Слушам, капитане.
Всички стражи бяха от Ярана и ненавиждаха калеранците. Сержантът отдаде чест, обърна се кръгом и хукна.
