черупка около звездата на разстояние, да кажем, две астрономични единици. Тогава би могла да се използува цялата енергия на звездата — а това ще бъде около 40 000 милиарда пъти повече, отколкото получава днес Земята. Според изчисленията на Дайсън от една планета с размерите на Юпитер може да се създаде стена с дебелина 2–3 м само за 800 години. От наша гледна точка това е много време, но според представите на развитите цивилизации може да са само няколко минути или часа от историята. Полученото космично топче ще излъчва топлината на звездата. В тази статия Дайсън всъщност повтаря идеите на Циолковски, разбира се, на друго равнище на познанието. И Циолковски предполагаше, че след известна време на човечеството ще му стане тясно на Земята и ще започне да използува за строителство отначало астероидите, после Луната и накрая планетите. Той предвиди преустройството на Слънчевата система със стотици и милиони години напред. Според него реконструкцията ще осигури енергия, топлина и източници на суровини за 300 квинтилиона души. Съвременниците на Циолковски смятаха някои негови идеи за фантазия. Такова е мнението и на някои от читателите на „Сайънс“. Специалистите възразяват на Дайсън, че гравитационните и други сили ще разрушат една такава стена. Физикът отговаря, че е имал предвид „свободно натрупване или облак от тела, които се движат по собствени независими орбити около звездите“. Инфрачервените лъчи са много редки във Вселената. Звездните обекти обикновено излъчват енергия по няколко други начина. Сферата на Дайсън ще излъчва само инфрачервени лъчи, които трудно преминават през нашата атмосфера и астрономите могат да регистрират само на високи планини или във Вселената. На разстояние няколкостотин светлинни години нашите днешни уреди са в състояние да регистрират обект с температура около 450° С. А и това излъчване ще идва от онези точки на небосвода, в които очакваме съществуване на цивилизации. Разбира се, ако сферата на Дайсън не е била построена, преди ние да класифицираме звездата като съмнителна.
Саган и д-р Р. Йокър напълно сериозно разработиха тази на пръв поглед невероятно фантастична идея. Те предполагат, че днешните радиотелескопи могат да открият сфера на Дайсън с размери една астрономична единица и температура около 30° С. Оказва се, че откриването на такива студени обекти във Вселената още не означава, че те са дело на развити същества. През пролетта на 1965 г. д-р Г. Нойгебауер заедно с колегите си от Калифорнийската политехника в Пасадена разработи специален уред за регистриране на много студени звезди в инфрачервената област на излъчване. Скоро след това д-р X. Джонсън и други астрономи от Тъксън установиха няколкостотин такива звезди — най-студената от тях имаше температура 430° С. Няколкостотин големи астроинженерни постройки?!? Дори за Дайсън и неговите защитници е малко множко. Затова всяка от тези звезди трябва много грижливо да се изследва. Така че и този метод на търсене се оказа много сложен.
Три години след статията в „Сайънс“ Дайсън публикува студия за друг възможен път на търсене следи от развити цивилизации — търсене изкуствени предаватели на гравитационни вълни. „Трудностите при изграждане на апарати за използуване енергията на гравитационното поле са невероятни. Гравитационните сили между обектите с размери, които ние можем да създадем, са толкова нищожни, че трудно ги измерваме, да не говорим за използуването им. За да получим използуваемо количество енергия, всеки апарат трябва да има наистина космични размери. Независимо от това изучаването на гравитационните вълни е много важно по две причини. Първо — ако нашето общество продължи да се развива, както досега, и населението се разрасне експоненциално, ще дойде време, когато изграждането на устройства с астрономични размери ще бъде не само възможно, но и необходимо. Второ — ако се опитаме да открием признаците на технически развити цивилизации някъде във Вселената, трябва да обмислим какъв тип наблюдаеми явления може да излъчва такава наистина развита цивилизация…“ След това Дайсън доказва, че един изкуствен гравитационен предавател може да действува при обикалянето на двойна звезда. Изключва се използуването на двойна звезда с елементи от типа на нашето Слънце. Гравитационната енергия, излъчвана от тази система, в сравнение с излъчваната от нея светлинна енергия ще бъде толкова слаба, че другите цивилизации, за които е предназначена, няма да я забележат. Много по-изгодно е да се използуват малките бели джуджета, които излъчват хиляда пъти по-малко светлина от Слънцето, но са необикновено плътни, така че могат да излъчват много силни гравитационни вълни. А като се опира на хипотезата на съветския академик Л. Ландау, Дайсън смята, че ще бъде още по-добре, ако гравитационният апарат се разположи около някоя неутронна звезда, която има много маса в сравнение със Слънцето, но е с диаметър около 10 км, т.е. отново висока плътност. Гравитационното излъчване на неутронна двойна звезда може да се регистрира и от апаратите, с които работи американският физик проф. Дж. Уебър.
Проф. Дайсън не може да си представи, че високоразвитите цивилизации няма да могат да построят гравитационна машина, използуваща неутронни звезди „Накрая може да се каже, че динамиката на звездните системи в условия на гравитационно излъчване е наистина пренебрегната област. При всяко търсене на признаци за съществуване на развити цивилизации във Вселената трябва да се изучават и изключително интензивните източници на гравитационно излъчване.“
Кокони и Морисън искаха да предизвикат дискусия и наистина успяха. Но спорът за най-подходящата вълна за междузвездна връзка ще трае още дълго. Докато не установим контакт с някои от далечните разумни светове.
„Малките зелени човечета“
От записващата машина пред младото момиче мързеливо се измъква хартиена лента. Аспирантката Джослин Бел седи до машината и следи почти автоматично кривата. Нищо особено, всички записи отговарят на очакванията. Квазерът, чието излъчване наблюдава тя, работи като часовник.
Двайсет и четири годишната девойка дойде наскоро в радиоастрономическата обсерватория Милард близо до старинния Кембридж — едва преди няколко седмици тя е получила диплом за завършено висше образование по астрономия. Радиотелескопът, чиято работа момичето следи, също започна да работи преди няколко седмици.
Когато през 1963 г. прославеният Мартен Шмит откри на Монт Паломар, че на разстояние милиарди светлинни години се намира странно силна излъчваща точка, астрономите започнаха да търсят нови. Защото тези обекти, които по-късно получиха наименованието квазари, за една секунда произвеждат енергия с невероятна сила — над хиляда трилиони трилиона водородни бомби, както предполагаха И. Мофат и Л. Голд — и точно като една такава бомба те разрушиха много сериозни и с труд изградени хипотези за възникването и устройството на Вселената. Най-отдалеченият квазар вероятно се намира на девет милиарда светлинни години от нас, което означава, че сега ние виждаме излъчената преди девет милиарда години светлина на звездата. Дали квазарите са гигантски звезди, или галактики? Откъде вземат толкова много енергия? Дали те са най-отдалечените обекти, които можем да идентифицираме? Това би означавало, че вероятно се намират на границата на Вселената.
Англичаните построиха специален радиотелескоп за изследване на квазарите. Д-р Антъни Хюиш поръча да инсталират на площ от 350 дка не класическото огледало, а някаква странна телена конструкция, напомняща нива за хмел. Радиосигналите на наблюдаваните обекти се движат точно според очакванията, така че след кратко обучение с наблюдението могат да се справят и току-що завършилите университета младежи. През нощта опитните астрономи могат да спят спокойно, а деня да посветят на по-важни задачи.
Лятна вечер, шести август 1967 г. Двадесет и две години преди това науката се беше намесила по ужасяващ начин в световната политика — първата атомна бомба беляза завинаги японския град Хирошима. Към полунощ Бел забелязва, че освен очакваните сигнали на лентата се появява и запис на някакво непознато излъчване. Шефът казваше, че от време на време в приемането настъпват смущения, но само през деня, когато слънчевият вятър, излитащ от нашата звезда, засяга част от земното кълбо и нарушава наблюденията на Вселената. На другия ден сутринта Бел обръща внимание на Хюиш върху странното явление. Но то не вълнува особено опитния астроном — може да са атмосферни нарушения или някакви земни смущения. След няколко седмици непознатият сигнал отново се появява. Астрономите са убедени, че причината за отклонението на писеца се намира наблизо. Първо техниците проверяват всички кабели. Нищо, всичко е наред! После на някого му хрумва, че по шосето може да се движат коли, чието запалване не е в ред. По-нататъшните разсъждения и изчисления показват, че тази кола сигурно се движи по шосетата на Млечния път, по-точно на съзвездието Лисички. Оттук нататък всичко става сериозно. Земните източници са изключени. Дали не може да е излъчване от някой позабравен спътник? Не, това също е изключено… Не
