може да се говори и за радарни отражения от Луната и планетите. Значи този предавател се намира извън нашата Слънчева система. Това ще бъде вълнуващо съобщение за международния астрономически конгрес, който ще се състои в края на август в Прага! Но Хюиш не иска да рискува. Докато не изследва подробно източника, няма да каже никъде нито дума. И наистина нищо не можа да проникне дори и до конгресните кулоари.
От ноември радиоастрономите съсредоточават вниманието си върху анализа на регистрираните сигнали. Не трябва да се вярва само на изчисленията.… Отново и отново ги повтарят. В края на годината се предават. Да, нищо не може да се направи — излъчването се повтаря с периодичност 1,33730113 секунди. Но природата не познава толкова точен часовников механизъм! „Можем да си сверяваме часовника по него!“ — шегуват се те колебливо. „Да, по тези… тези малки зелени човечета.“ И директорът на института проф. Мартин Райл съвсем сериозно предполага, че това са изкуствени сигнали от друга слънчева система. На съвещанието с Хюиш двамата решават засега да забавят публикуването на откритието. На работниците от обсерваторията е наредено да не споменават пред никого за странните сигнали. Това могат да са little green men (LGM) или пък нещо съвсем друго, нещо, което никой не може да си представи. А всяко съобщение в „Нейчър“ може да се окаже голям блъф. Тайнствените инициали „малки зелени човечета“ — LGM, завладяха целия екип. Всички се интересуват от търсенето на нови източници на радиовълни с периоди части от секундата. Ако в най-близко време не се открие нов предавател, това би могло да подкрепи хипотезата за LGM. Защото не е правдоподобно няколко цивилизации, отдалечени една от друга на няколко десетки светлинни години, да започнат едновременно да предават и една-единствена земна обсерватория незабавно да ги регистрира. Ако се установят и други подобни предаватели, ще трябва да се откажат от тази привлекателна идея — в такъв случай това ще бъде по-скоро някакъв природен източник. В началото на годината радиотелескопът в Кембридж открива нови три секундни източника. „Малките зелени човечета“ са погребани. На 24 февруари 1968 г. д-р Хюиш публикува в „Нейчър“ първото си съобщение. Земният свят откри пулсарите.
По-нататъшните изследвания показаха, че пулсарите са необикновено малки обекти — с диаметър може би 6000 км, така че по размери могат да се сравняват с нашите планети. Намират се на разстояние 1000 до 5000 светлинни години от Слънцето. Затова някои астрофизици смятат, че пулсарите и белите джуджета са едно и също нещо. Белите джуджета са звезди с огромна плътност — около 1 тон на кубичен сантиметър, които са изчерпали запасите си от ядрено гориво.
Когато през май 1968 г. в Ню Йорк се събра първата международна конференция за пулсарите, проф. Ф. Грахам Смит злорадо подхвърли: „Малките зелени човечета се превърнаха в бели джуджета.…“ Скоро се оказа, че Смит и неговите последователи са се лъгали. Пулсарите, от които днес вече са известни няколко десетки, някои дори извън нашата Галактика, са по-скоро бързо въртящи се неутронни звезди, заобиколени от силно магнитно поле. А може да са нещо съвсем друго, което с нашите досегашни знания не можем да си представим. За съжаление те решително не са предаватели на отдалечени разумни същества. Но откриването на пулсарите беше много поучително за по-нататъшното търсене на развити цивилизации. И природата умее да създава сложни космически часовници, затова при изследването на бъдещите съмнителни сигнали ще бъде необходимо още по-голямо внимание. Същевременно започват да ни побиват тръпки: щом природата може да създаде толкова сложни МЪРТВИ форми, как ли биха могли да изглеждат ЖИВИТЕ същества в отдалечените области на Вселената?!
Проф. Морисън е болен от тежка парализа. Без бастун не може да прекоси стаята. Въпреки това от него лъхат енергия, целенасоченост, увереност. Днес той е професор в едно от най-прочутите технически висши учебни заведения в света — Масачузетския технологически институт.
„Защо Дрейк не продължи работата си по проекта OZMA? Нали говореше, че ще продължи да работи, но с по-голям радиотелескоп…“ — попитах го аз в края на август 1968 г., когато в Прага завършваше заседанията си Международният конгрес по астрономия.
„Струва ми се, че няма да го осъществи. Тези опити са много скъпи — имам предвид не парите, а машинното време, което е необходимо на астрономите за изследвания с други цели. Търсенето на сигнали от извънземни цивилизации с една обсерватория не може да има успех. То трябва да се извършва от добре подготвена организация, която да има на разположение уреди от различни станции. Може би такъв проект ще се осъществи през следващите години. Ако се открият следи от органичен живот на Марс, това може да оспори един такъв проект…“
Опитите, осъществени от няколко групи радиоастрономи през шейсетте години, бяха по-скоро технически и социални сонди. Но те недвусмислено показаха, че и с техниката, която имаме на разположение, можем да се надяваме на успех. Наистина засега нямаме никакви ясни, неоспорими доказателства за съществуването на извънземни развити светове. Постепенно се натрупват все повече непреки аргументи — и никакво доказателство, което да свидетелствува против тази хипотеза. Ами ако в космически мащаби важи идеята, изразена от запад-ногерманския астроном д-р Себастиан фон Хьорнер, че „онова, което ни се струва уникално и необичайно, всъщност може да се окаже типично, а може би дори и най-обикновено“? Такъв уникат за нас засега е и земната цивилизация…
Уравнение с много неизвестни
За разлика от някои други професии най-хубавото на учените е, че щом установят някаква своя грешка и възприемат новата идея, те не смятат публичното си отказване за лична деградация. Професор Лъвъл, директор на една от най-големите астрономически обсерватории в света, косвено се извини на Кокони и Морисън в статията, публикувана през 1961 г. в сп. „Сънди Таймс“. „Преди няколко години получих писмо от двама американски учени. Те ми предлагаха да използувам радиотелескопа на нашата обсерватория за търсене на сигнали, предавани от разумни същества. Тогава тяхното предложение ми се стори прекалено лекомислено и аз отказах. Но сега търсенето на живот извън Земята става важен проблем. Преди няколко десетилетия се вярваше в уникалността на Слънчевата система. Съществуваше мнение, че в далечното минало някаква звезда се е приближила до нашето Слънце, предизвикала е огромни приливи към повърхността му и накрая е изтръгнала от неговата вътрешност потоци звездна материя. След това блуждаещата звезда продължила пътя си из Вселената. А материята, изтръгната от Слънцето, започнала да се движи по орбита около него, в течение на много милиарди години се сгъстявала, докато накрая от нея възникнали Земята и планетите.
От тази хипотеза следват две важни заключения. Първо: подобно сближение на две звезди е изключително рядко явление Възможността някоя от стоте милиарда звезди на нашата Галактика да има планетна система, подобна на нашата, изглеждаше малко вероятна. Второ: планетите, в това число и първоначално са се сгъстявали в течно състояние при температура, по-висока, отколкото могат да издържат сложните съединения на един жив организъм. Това означава, че животът е могъл да възникне едва след изстиването на земната повърхност.
Развитието на теоретичната астрономия през последните 20 години показа, че възникването на Слънчевата система не може да се обясни със «случаен сблъсък». Засега не съществува единно мнение за възникването на Земята и останалите планети. Възможно е преди милиарди години Слънцето да е било заобиколено от дисковиден облак прах и газ. Частиците прах постепенно да са се сгъстявали, докато от тях най-сетне се образували планетите. Съществена особеност на тази теория е предположението, че планетите от Слънчевата система са възникнали от студени частици материя. Така най-простият организъм, съществуващ още върху зрънцата прах, би могъл да бъде пренесен върху планетите. Всички подобни хипотези водят до общ извод — възникването на планетите около звездите не е рядко явление. Затова в наблюдаемата част на Вселената може да има безкрайно много планетни системи като тази, в която живеем ние.
Повечето от нас, които сме възпитани в духа на традиционните възгледи от началото на нашия век, приемаха за изключително явление разумния живот на Земята. Сега сме убедени, че Слънчевата система съвсем не е единствена във Вселената — и около останалите звезди има подобни системи. Колко могат да бъдат системите с планети, които имат благоприятни условия за възникване на разумен живот? Нека
