Проф. Дрейк е по-предпазлив. На юбилейното заседание на Американското научно дружество през февруари 1978 г. той съобщи, че сега разработва уред за откриване на планети с размерите на Юпитер на разстояние до 30 светлинни години. Модернизират се уредите за регистриране на космически съобщения. Съществува реална възможност за 22 години астрономите да успеят да уловят радиосигнали на интелигентни същества извън нашата Слънчева система.
Днес вече е общоприето становището, че възникването и развитието на живота е закономерно явление; следователно би могло да се приеме, че възникването и развитието на съзнанието в космически мащаби също може да бъде закономерно явление. Както казва акад. Н. П. Дубинин: „Засега не знаем дали една от проявите на многообразието в движението на материята не е еволюционната верига «неорганична материя — органична материя с разум». Може тази градация да е закономерна, а може и да не е закономерна. Именно това трябва да бъде установено.“
В началото на 60-те години А. Кларк предсказа, че нашият първи контакт с извънземни цивилизации ще бъде установен към 2030 г. Но дали с оглед на досегашното темпо на научно-техническо развитие половин век не е твърде дълъг срок? От друга страна, трябва да се вземе предвид и това, че търсенето на развити технически съседи е комплексен и сложен проблем.
„Ако не знаем в коя точка на небето, на каква честота и според какъв временен график да търсим, всяко усилие за постигане на пряк контакт с междузвездното пространство е белязано от много тежко неравенство“ — констатира проф. Брейсуъл.
Търсенето на потенциални космически съседи ще бъде най-продължителната научна задача, която някога си е поставяло човечеството — решиха единодушно участниците в заседанието през май 1976 г. във вашингтонската централа на НАСА. Тя ще продължи цели десетилетия, ако не и столетия. Такъв „безкраен“ проект няма да бъде целесъобразен. Всеки законодател или държавен чиновник, който отпуска финансови средства за определена задача, очаква след определено време резултатите от нейното изпълнение. Затова по-удобно би било търсенето да се раздели на редица междинни системи — например годишно в рамките на системата CETI трябва основно да се проучат 5000 звезди.
Трета част
Търсим общ език
Тайната на обитателите на космоса
Когато възникнаха първите планове за създаването на Уайлдфеър, някой зададе въпроса: „Как ще изучавате форма на живот, която не прилича на никоя от познатите ни форми? Как ще разберете изобщо, че това е живот?“ (Уайлдфеър е подземната биологична лаборатория от новелата на Крихтън „Щамът Андромеда“).
Това не е академичен въпрос. Биологията, както вече е казал Джордж Уайлд, е изключение сред науките, защото не може да дефинира предмета си. Старите дефиниции — организъм, който приема храна, размножава се и др. — са без стойност. Винаги може да се намери изключение. Накрая групата учени стигна до извода, че отличителен белег на живота е превръщането на енергията (например храна и светлина) в друга форма на енергия, която използуват (вирусите правеха изключение от това правило, но групата учени беше решила да ги обяви за неживи). За следващата среща помолиха Лийвит да подготви аргументи против тази дефиниция. Цяла седмица той мисли за това и накрая донесе три предмета: парче черна тъкан, часовник и къс гранит. Постави ги пред присъствуващите и започна: „Господа, нося ви три живи предмета“. След това той призова членовете на групата да докажат, че не става дума за живи предмети. Постави черната тъкан на слънце. Тя се затопли. „Това е пример за превръщане на светлинната енергия в топлинна“ — каза Лийвит. Останалите възразиха, че става дума за пасивно поглъщане на енергия, а не за превръщането й. После се появи възражение, че превръщането, ако изобщо това е превръщане, не е целенасочено и няма никакви функции. „Откъде знаете, че не е целенасочено?“ — попита Лийвит. След това взе часовника. Показа радиоактивния циферблат, който блестеше в тъмнината. Според Лийвит тук е налице процес на разпадане, при който възниква светлина. Останалите възразиха, че само се освобождава потенциална енергия, която е закрепена от непостоянните потенциали на електроните Но въпреки това групата бе обзета от смут.
Накрая стигнаха до гранита. „Той е жив — заяви Лийвит, — живее, диша, движи се и говори. Само че ние не можем да наблюдаваме всички тези процеси, защото протичат много бавно. Продължителността на живота на камъка е три милиарда години. Продължителността на нашия живот е 60–70 години. Ние не можем да знаем какво става с камъка по същата причина, по която не бихме могли да различим мелодия, която се върти със скорост един оборот в минута и която би трябвало да слушаме 100 години. И, обратно: камъкът изобщо не «забелязва» съществуването ни, защото по отношение на продължителността на живота му ние живеем само един незабележим миг. За него ние сме само блясък в тъмнината.
Поантата беше съвсем ясна, така че специалистите трябваше да ревизират заключението си в един твърде важен аспект. Те допуснаха, че е възможно да не са в състояние да разпознаят някои форми па живот.“
Крихтън издаде тази новела през 1970. Дискусиите на учените за границите между живата и неживата материя продължават.
Неточността на точните дефиниции
„Животът е великолепен експеримент на природата — пише в своята книга «Живот — адаптация — стрес» акад. Йозеф Харват. — До границите на историята човечеството винаги си е задавало въпроса за неговото възникване и същност. Хиляди години различните предания и отделни религии са давали недвусмислен отговор на този въпрос. Когато човешкият дух започнал да се освобождава от мистичните и метафизични обяснения и когато възникнала науката, постепенно загадките на околния свят започнали да изчезват…“
Дефиницията на живота се е развивала успоредно с pазвитието на нашето познание. В последните години например твърде често се цитираше мисълта на акад. Опарин, че животът е форма на съществуване на белтъчините с организирана обмяна на веществата. Само че и в неживата природа могат да се открият най-прости форми на обмяна на веществата, например при някои разтвори.
„Днес специалистите по биохимия определят живота в повечето случаи чрез две условия: първо — наличието на достатъчно дълги стабилни молекули, способни да посят информация, и, второ, възможността за пренасянето на тази информация“ — казва физикохимикът д-р В. Карпенко от Природонаучния факултет на Карловия университет в Прага.
В началото на 60-те години акад. А. Н. Колмогоров отбеляза (по думите на Шкловски), че „досега биологическите науки изучаваха живите същества, конто живеят на Земята, възникнали ca от един корен и се развиват заедно. Естествено е, че понятието «живот» се отъждествявате с конкретното си материализиране в конкретните условия на нашата планета. Но в нашия век на космонавтиката възниква принципната възможност да открием в Космоса такива форми на движение на материята, конто практически ще имат всички качества на живите, а може би и на мислещите същества. При това ние не можем да кажем предварително нищо за конкретните прояви на тези форми на движение. Затова днес възниква неотложната нужда да се изработи такава дефиниция на живота, която да не зависи от представите ни за конкретните физически процеси, съставящи основата му. Или, казано другояче — необходимо е животът да бъде дефиниран и според неговите функции.“
Един от първите опити в тази насока направи през 1962 г. математикът д-р А. А. Ляпунов. Той изследваше от гледище на кибернетиката всички процеси, които са основа на живота на организмите, от най-простия до най-сложния. Накрая охарактеризира живота като „високостабилно състояние на материята, при което за създаването на защитни реакции се използува информация, чийто код са състоянията на молекулите“. Преведено на дилетантски език, това ще рече, че целта на живота е той да бъде запазен в една предварително зададена форма, при което този процес се управлява от наследствената информация, съдържаща се в молекулите. Обаче тук не можем да се съгласим с две формулировки. От една страна, животът не остава на едно място, а непрекъснато се развива. И, от друга — говорейки за пренасянето на
