ще трябва да притежават голяма сила и ще имат по-кратко време за реакция. По-силното притегляне ще напомня за себе си, като предизвиква по-чести падания. Течният организъм ще трябва да преодолява по- чести травми и болести — например изкълчване на глезените, разкъсване на мускулите, влошена дейност на някои вътрешни органи. По-дебелата покривка от радиационни зони ще пропуска по-малко излъчвания. Това означава, че генетичните промени ще протичат много по-бавно, отколкото на Земята. Ако на планетите със силно привличане има живи същества, техният ръст не превишава няколко сантиметра — твърди Кларк — и те не биха могли да бъдат разумни, ако не компенсират недостатъчния ръст с разширяване, за да могат да поберат в тялото си съответствуващия обем на мозъка. В световете, където притеглянето е петдесет пъти по-голямо от земното, могат да съществуват организми с големината на кукла. Но ако такова същество би било способно на разумно мислене, то не би имало размерите на кукла, а на палачинка.“
Неслучайна прилика
„Блестящо синьо кълбо с дванадесет пипала…“ — Според проф. Морисън така биха могли да изглеждат разумните същества от друг свят. Описанието всъщност съвпада с представата ни за нашите космически съседи, създадена от многото научнофантастични романи и разкази. Вероятно тази пред-става за външния вид на представителите на извънземни цивилизации се е създала поради мисълта за несъвършенството на човека, за неговите ограничени възможности и малка сила в сравнение с някои животни.
Много специаласти са на същото мнение и предполагат, че у всички организми общи трябва да бъдат само принципите, които отговарят на техните функции. Това означава, че те ще имат някакви крайници, подобни на нашите ръце и крака, някакви органи за зрение, осезание и слух и ще отговарят на условията на планетата-майка. Например за тях зрението в инфрачервената област на спектъра по различни причини може да бъде по-подходящо, отколкото зрението в светлинните лъчи, които са достъпни за нас. Те могат да бъдат джуджета с големината на земна мишка, а могат да бъдат и гиганти — това ще зависи от количеството храна и силата на привличане на планетата-майка. Продължителността на живота в някои светове може да бъде изключително голяма — те могат да живеят по няколко века — разбира се, измерено в земно време. С оглед на тази библейска възраст развитието там ще може да бъде много по-интензивно, тези същества ще имат повече време за образование и за разрешаване на отделни проблеми. Между другото, за такива същества радиоразговорите със съседи, отдалечени на петдесет светлинни години, ще представляват само малка част от живота им.
Мнението, че развитието на същества, подобни на човека, не може да се повтори върху друга планета, бе подкрепено на 17.IV. 1965 г. в сп. „Сайънс“ от проф. Джордж Гейлорд Симпсън, специалист по сравнителна палеонтология от Харвардския университет. Изследването на вкаменелости недвусмислено доказва, че не съществува някакво централно стъбло, водещо равномерно от първоорганизмите до човека. Напротив, дървото на живота непрекъснато се разклонява и човекът е крайната издънка на клона, който повече не се разделя. На-истина възможно е на някоя твърде подобна на Земята планета животът да започне приблизително по същия начин да еволюира до появата на човека. Но живите организми са започнали взаимно да си влияят, едновременно с това им е оказвала влияние и променящата се среда … А според закона за естественит подбор са оставали живи само единиците, които са успявали да се приспособят най-добре към новите условия на живот. Това, естествено, се е пренасяло в следващите поколения живи организми. Както вече е известно, множеството видове, конто са се появили на Земята през тези хиляди години, е само незначителна част от възможните форми на живот. Доказателството е огромната приспособимост на живата материя в променящите се условия. Може да се каже, че днешните организми са резултат от точната последователност на различни събития през изминалите два или три милиарда години. Човекът не бива да бъде изключение от това правило — твърди Симпсън. Ако някои от явленията са били в друга последователност или ако са били заменени с други, хомосапиенс изобщо нямаше да съществува. Според американския палеонтолог хипотезата за същества, подобни на човека и живеещи в други светове, е погрешна. Би трябвало тяхната планета-майка и всички организми, които живеят там, да преминат през абсолютно същото развитие, както Земята — нещо, което е много малко вероятно, ако не и невъзможно.
На това мнение се противопостави в сп. „Американ Сайънтист“ проф. Робърт Биъри. Според него познатите ни качества на елементите, съществуващите форми на енергия и условията на средата, които правят възможно възникването на живота и по-нататъшното му развитие, определят строго броя на възможностите за развитие. Биъри изхожда от предположението, че животът се ражда в течна среда под въздействието на различни други влияния. В течение на много време в океаните са се развили тревопасни и месоядни видове, много от които по-късно са се установили на сушата. И двата типа организми са общо характеризирани от двустранна симетрия, тъй като вискозитетът на средата (т.е. вътрешното триене, лепливостта и адхезията) изискват издължена линия, правеща възможни бързите движения. В частта, която предхожда трупа — ние я наричаме „глава“ — всички същества имат отвор за приемане на храна. Отворът е заобиколен с най важните сетивни и осезателни органи. Главата е и „сейфът“, съхраняващ мозъка. Това разположение не е случайно. За всеки преследвач е най-удобно отворът за приемане на храна да е колкото се може по-високо, а за рибите — колкото се може по-напред. Затова там трябва да бъдат както органите, установяващи характера и състоянието ка храната, така и мозъкът. Такъв строеж е жизнено необходим — мозъкът трябва да е информиран моментално и непосредствено за всичко и също толкова бързо трябва да бъдат изпълнени неговите заповеди. Защото какви изгледи за съществуване ще има същество, чиито сетивни органи ще изпращат информация от главата до мозъка, разположен в другия край на тялото? Оттук Биъри прави извод, че развитите същества от други планети също трябва да се отличават с двустранна симетрия и е необходимо техният мозък да е разположен в единия край на тялото в близост до най-важните сетивни органи.
В продължение на сто милиона години най-големи мозъци на Земята са се развили у съществата, които са се установили на сушата. Изглежда, че най-висшите форми на живот са достигнали и най-високата възможна миниатюризация на нервните клетки и тъкани. Ако това се потвърди, обитателите на другите светове не биха могли да имат способни на абстрактно мислене мозъци с размери, по-малки от нашите. Много вероятно е, че толкова съвършен мозък не е могъл да се развие под земята или във въздушния океан. Опитите с делфини доказват, че течната среда не е толкова неблагоприятна за развитието на голям управляващ орган, колкото изглежда. Това води до предположението, че във водите на другите планети могат да живеят разумни същества. От друга страна, ние знаем, че човешкият мозък се е развивал едновременно с поведението на човека, с използуването на оръдия и с развитието на речта. Сигурно обитателите на водното царство имат някакъв вид взаимна комуникация, а могат и да имат определен вид обществено поведение, но гъстотата и вискозитетът на водата не създават условия за изнамирането на оръдия за подводно използуване. Морската видра например изплува на повърхността със своята жертва — морския таралеж. — за да я смачка с тялото си. От гмурците знаем колко е трудно да се използуват в морето лостове за откъртване на скали или раковини. А камъкът, хвърлен в морето, не пада много далече, защото водната среда поглъща бързо енергията му. Затова според Биъри е твърде вероятно развитието на същества с голям мозък да е допустимо само на сушата.
В такъв случай остава възможността за съществуването само на сухоземни разумни същества. Но как се движат те? Организмът може да се хлъзга по пясъка или по снега, да се извива като червей или да променя мястото си с помощта на крака или лапи. Без съмнение последният начин е най-практичен — при него маневрирането е лесно и бързо, достатъчно е минимално количество енергия, триенето е малко. Между другото, на Земята не съществува нито един организъм, снабден с колела. Човекът е изнамерил колелото, но то не е много практичен помощник за придвижване в природата. Забележете, че всичките ни коли изискват добри шосета.
А колко на брой крака или лапи ще са най-удобни? Известна ни е стоножката — с много чифтове крака, познаваме и същества, включително и човека, но които е достатъчен един чифт. Изследването на вкаменелостите показва, че силното налягане на водната и сухоземната среда е довело до ограничаване на издатъците. Преди всичко можем да изключим системата за движение с нечетен брой. При кенгуруто например зоолозите смятат опашката за трета лапа, но е установено, че тя никога не е изпълнявала истински такава функция. И някои други животни имат закърнял „трети крайник“. Биъри предполага, че дребните, миниатюрни телца на насекомите изискват те да имат шест крака. А голям брой животни и птици
