строежа на скелета на много животни и растения, но никога не се заменя с въглерод или азот…“
Не е изключено по-нататъшните изследвания да открият определени възможности за използуването на други елементи вместо въглерода като база за живот, но само в строго ограничени условия. През април 1973 г. д-р П. М. Моултън от Лабораторията за химическо развитие към Мерилендския университет публикува статия по този въпрос в сп. „Спейсфлайт“. Според него при отсъствие на вода и амоняк могат да се образуват големи и сложни силициеви молекули, както и при необикновени температури и налягания. Но независимо от това засега той не може да си представи пътя, по който от простите неорганични вещества може да се развие силициев живот. Моултън обръща внимание и на хипотезата на д-р Дж. Пиментел за хибридна жизнена база, например силиций-кислород-силиций или силиций-азот-силиций. Но в случая съществува опасност при полимеризацията силицият да изтласка другия елемент и да се появят различни форми на живот, основани само на крехкия силиций.
През 1939 г. Юри и Милър доказаха, че е невъзможен живот без вода и опровергаха предположението, че водата може да се замени с течен амоняк. Аргументираха се с това, че течният амоняк запазва състоянието си само в тясната област на дълбоко охлаждане — точката му на кипене е –33°С, а точката на замръзване –78° С. През 1971 г. тази представа бе оспорена от д-р Дж. Уолин и д-р Б.Ериксън от Ню Йорк, които са облъчвали амонячни пари, метилов алкохол, мравчена киселина и формалдехид и са получили различни аминокиселини. И Саган се отказа от представата за водния монопол и на съветско-американския симпозиум в Бюракан я нарече „земен шозинизъм“.
В студията си Моултън отделя място и на възможността за съществуване на амонячен живот. Според него споменатите нискотемпературни условия важат само при налягане от една атмосфера. Ако налягането се повиши, границата за съществуването на течния амоняк се разширява — точката на топене се повишава сравнително бързо, а точката на замръзване — по-бавно. Например при налягане от 60 атмосфери амонякът се задържа в течно състояние от –32,7 до +98,3° С. По-на-татък Моултън анализира условията за някои биохимични реакции. Неговият извод е, че при липса на вода животът на амонячна основа теоретично е напълно възможен на повърхността.
Друга възможна база за живот дава комбинацията на въглерода с някои халогенни елементи, например сяра, фосфор, флуор, хлор. В такъв случай животът ще има по-добри условия за развитие, ако се гради на три елемента — така, както съчетанието въглерод-водород-кислород създава живота на Земята. Моултън изброява 12 вероятни комбинации от тези елементи. Той отбелязва, че възникването на живот при която и да е от тях ще изисква строги условия на планетата-майка. Независимо от това осъществими са толкова вариации, колкото са предполагаемите планети. Стабилността на тези молекули е възможна благодарение на ниските температури. Американският учен отбелязва, че са необходими основни проучвания върху химията на силиция, амоняка и халогенните елементи.
Чл.-кор. на АН на СССР Михаил Г. Воронков, известен специалист по органична химия и автор на книгата „Силиций и живот“, също не смята живота на невъглеродна основа за изключен. „Не мога да пренебрегна вероятността за съществуването на жива материя, основана на полимерните съединения на силиция, върху студените планети с амонячна атмосфера или пък обратното — върху горещите планети“ — съобщи той през пролетта на 1974 г. в интервю за AПН. „В жизнения цикъл на земната жива материя са включени около 10 милиарда тона силиций, Това е убедително доказателство, че си-лицият е много съществен елемент на живата материя. Освен това имаме много доказателства затова, че животът на Земята, във всичките си форми, е почти невъзможен без силиций…“ Например човек поглъща ежедневно с храната си 10–20 мг силиций. Недостигът на този елемент може да доведе до различни тежки заболявания, както и до преждевременно остаряване.
Ако срещнем организъм с други химически принципи, напълно възможно е изобщо да не разберем, че е жив. А бихме могли да срещнем същества, допирът до които ще е опасен за живота ни. „Ако момче от материя целуне момиче от антиматерия, ще настъпи атомен взрив“ — каза преди време известният италиански физик Емилио Сегре. Засега астрономите не са открили големи космически обекти от антиматерия. Физиците изработват в гигантски ускорители изкуствени античастици, които съществуват само броени части от секундата.
В царството на чудесата
Мисълта за небиологичен живот събужда колебания у много учени и напълно естествено — изплъзва се от нашите представи. Морисън го смята за възможен, но не вижда необходимост да се злоупотребява с това. Както винаги, Дрейк е лаконичен: „Невъзможно“. Брейсуъл заявява: „Механичен живот или интелект, създаден от огромни биологични компютри — според мене това е прекалено. Животът, както го познаваме, представлява различни типове компютри. Защищавам мнението, че животът и онова, което животът може да създава, са природни явления в нашата Вселена.“
На Бюраканския симпозиум беше разисквана и вероятността за високоорганизиран микроскопичен живот. Идеята се е появила отдавна. Отначало — както става обикновено — в научнофантастичните романи; едва през 20-те години на нашия век тя започна да занимава сериозно и учените. Те бяха вдъхновени от проникването на световноизвестния английски физик проф. Ърнест Ръдърфорд в тайнственото царство на атомите. Съветските и американските специалисти дискутираха за няколко фантастични типове разумен живот. Според проф. Дайсън на кометите могат да живеят развити същества. Интересно е, че в своя доклад на бюраканския симпозиум, публи-куван в сп. „Земля и Вселенная“, Гиндилис спомена името на М. С. Беглариян, който стигнал до същото мнение няколко години по-рано и препоръчвал да се изследва радиоизлъчването от кометите; но по онова време не се намерило списание, което да публикува изследването му за живота на кометите. Акад. Гинзбург съобщи за възможността от друг тип същества: Както е известно, при температури, близки до абсолютната нула, т.е. около –273,16° С, металите стават свръхпроводими. Но последните изследвания във физиката на твърдите вещества показват, че свръхпроводими структури са възможни принципно и при сравнително високи температури — до около +30° С. Затова Гинзбург не смята за фантазия предположението, че на някоя друга планета се е развил живот на базата на свръхпроводимите организми. Тези същества могат да имат различна големина и различни форми.
А успехите на ядрената физика водят до мисълта, че в микросвета над определен предел на сложност на елементарните частици и на процесите, в които те участвуват, тяхната сложност не намалява, а се увеличава. Теоретически е възможно частиците, наречени фридмони и смятани от нас за един обект, в действителност да са самостоятелни затворени вселени. През 1970 г. М. А. Марков публикува тази идея в сп. „Аналс ъв Физикс“. Гинзбург отбеляза, че това е много интересна теоретична възможност, но я намира за изцяло спекулативна. По-нататък съветският теоретик припомни изследванията на Дж. Кокони. Ние познаваме над 200 елементарни частици — сума, надвишаваща броя на известните атоми. При това количествата им са много разнородни и сложни. Така на времето Кокони стигна до хипотезата, че по принцип както атомите, така и частиците могат да образуват завършени и сложни системи, способни на по- нататъшно развитие, натрупване на информация и самоусъвършенствуване. Следователно разумен живот е възможен не само на атомно ниво, но и на равнището на елементарните частици. И все пак Гинзбург смята, че това е чисто абстрактно разсъждение.
Крик не е съгласен с Кокони. Животът, особено висшите организми изискват развитие, което значи време. Химичните реакции протичат за части от секундата. А животът на най-кратката генерация земни организми продължава около четвърт час! За краткото време на съществуване на елементарните частици в тях не може да еволюира нищо!
Накрая трябва да се припомнят и някои представи на авторите на научнофантастични произведения. Мисълта на Крихтън за естествените микроскопични космонавти — щамът Андромеда, — които след контакта си с разумни същества се адаптират към тамошните условия, изобщо не е в противоречие с днешните представи на биологията, генетиката и екзобиология-та. Наистина мислещият черен облак на Ф. Хайлс с диаметър няколкостин милиона километра не се побира в нашите представи, но е напълно във възможностите на Космоса. Е, този облак ще трябва да си уреди сметките с фактическата забележка на Кларк, че при обикновената скорост на нервните импулси такава биологична материя ще се нуждае от около 10 мин. за предаване на информация от единия си край до другия. Затова гигантът ще реагира необикновено бавно на всички дразнения.
