Уморен и с болезнени рани, причинени от сачмите на неизвестния стрелец, той заспа дълбоко.
VI
Изминаха няколко дни и котаракът се излекува. Близа кървавите си рани от сачмите, докато те заздравяха и зараснаха. Около сачмата, която беше останала под кожата, се образува гнойна рана. Другите сачми останаха в мускулите, а две се бяха загнездили над бедрената кост. Точно те причиняваха доста дълго време болки, но най-сетне и от тях не остана следа. Хищникът, който водеше толкова суров живот, все пак не можеше да отстъпи пред такава дребна рана, но затова пък много отслабна. Няколко дни не излезе от скривалището си под камъните и не беше дори помирисал нещо за ядене. Хората и кучетата го бяха стреснали. Страхуваше се от тях през цялото време, прекарано в усамотение.
Щом се надигна, сякаш забрави за отминалите неприятности. Тръгна към гората и макар че краката му, особено в началото, не го слушаха добре, както преди, движенията му бяха придобили енергичност и бързина.
Първият лов след продължителното гладуване беше едно зайче. Всъщност жертвата видя навреме неприятеля и се плъзна в дупката като по масло, но котаракът познаваше тактиката на тези едри гризачи и бързо се справи с него. Сядаше пред дупката и чакаше, докато се покаже заек. Скачаше първо към дупката, а после върху заека. Това се повтаряше няколко пъти през седмицата.
Склонът, гъсто обрасъл с елши и брезички, се обитаваше от много полски мишки. Котаракът започна да ги изтребва, но самата природа попречи на лова му. Изведнъж по опадалите листа се появи снежен прашец и мраз скова глинестата почва. Мишките престанаха да се появяват така често, както досега, а и зайците много рядко напускаха дупките си.
Зле свърши катеричката, тръгнала рано-рано да събира жълъди. Доста дълго и внимателно тя разглеждаше всичко около дървото, на което прекарваше нощите си, но погледът й не можа да проникне през малиновите и къпиновите гъсталаци. Котаракът дебнеше дано рижавата скокливка направи някое непредпазливо движение и цели десет минути лежа притиснат към земята. Катеричката се спусна леко надолу и той моментално се хвърли върху нея.
След няколко богати улова котаракът закопня за почивка. Откакто го сполетя нещастието при езерото, той предпочиташе безопасните скривалища в изгнилите дървета, дупките под скалите или лисичите леговища. Лисиците не търсеха по-постоянни убежища и не тъгуваха за предишните. Затова пък един саможив язовец с достатъчно запаси от тлъстини за зимата довършваше последните приготовления на своето хубавичко, удобно жилище.
Котаракът се натъкна на следите му, когато реши да напусне една от най-гъстите и големи гори във Велка Фатра и да поскита по-нататък на запад. През целия ден наблюдаваше язовеца и не тръгна след него към дупката му дори и през нощта. Това не беше по строгите правила на лова, но вероятно той си беше наумил да дойде за язовеца чак на другия ден, на разсъмване. Снегът валеше още по-силно и котаракът се промъкваше през дългия коридор към дупката на язовеца, към леговището му.
Язовецът обаче, предусетил опасността, се впусна да бяга с всички сили. През съседната дупка той се шмугна в гората и се отправи към най-близкия гъсталак. Ако беше по-дребно животно, като заека например, можеше да си остане в своето жилище. Силният котарак нямаше да нахълта след него и щеше да чака, докато непредпазливото животно предпочетеше храната пред смъртната опасност. Сега язовецът не можеше да избира. Леговището му беше доста просторно и дупките бяха толкова високи, че през тях можеше да се промъкват и враговете му.
За миг язовецът се поколеба дали да не се хвърли срещу котарака и да се защити със силната си муцуна и дългите си нокти, с които изгребваше пръстта. Но колко смешна е била тази представа, че би могъл да се защити от неприятел, десет пъти по-силен и двадесет пъти по-бърз от него!
Надеждата му за успешна съпротива в дупката беше много по-малка. Там котаракът щеше да го удуши, а през гъсталака поне за известно време можеше да се промъква и да търси спасение.
Когато стигна до едно открито място в гората, котаракът вече го очакваше. Язовецът не се изплаши. Котаракът трябваше да върви след него из бодливите храсти, което много го ядосваше. Разярен, той пълзеше по корем, за да не закачи кожуха си в тръните, и навеждаше ниско нежната си муцуна.
Не можеше да прости на язовеца, загдето го прекара по този път. Щом доближи клетото животно, той започна да го дърпа и му нанесе смъртоносния удар. Уловът си струваше труда и котаракът скри от тлъстото месо за още няколко дни. Присвои си и хубавия дом на клетника близо до големия дъб. Замина, когато снегът започна да затрупва гората и по току-що падналия сняг лесно можеха да се открият заешки пътечки, следи от елени и диви прасета. Котешките стъпки ясно се очертаваха и за него дойде мигът, когато стана необходимо да се пази от своите врагове.
Точно по това време все по-често си спомняше за неприятната среща с човека и неговите кучета. Сега през деня спеше дълбок сън, а на лов излизаше само нощем.
Веднъж заскита към селото. Отначало се колебаеше дали да го заобиколи или да тръгне по пътищата, по които ходеха хората. Както лежеше в засада на около тридесет метра от къщите, върху бялата пелена видя черно петно. Козината му настръхна, не се поколеба и направо се спусна.
От мига, когато подскочи от земята, до мига, в който цапна с лапа черната домашна котка, измина секунда. Нападнатата котка яростно съскаше, виеше от страх и се влачеше по корем. Странно, но котаракът й позволи да се отскубне.
На другия ден хората различиха следите на хищника и се приготвиха да му одерат кожуха, но хитрецът не чакаше да го пипнат и навреме изчезна.
VII
Природата навличаше зимната си премяна и за животните по полята, при водите и из гъстите гори идваше тежко време.
Човекът, който при есенното ловуване не щадеше отделни екземпляри от едрия дивеч, сега по всякакъв начин се стремеше да помогне на полезния дивеч. Носеше храна, преди всичко на едрия, но и на дребния полезен дивеч. Колкото повече се грижеше за животните, толкова по-настойчиво преследваше хищниците, които заедно със суровото годишно време върлуваха повече от вихрушките, снеговете и мразовете.
От началото на зимата дивият котарак с нарастваща загриженост наблюдаваше следите на едрия дивеч, на по-дребните гризачи и птици. Упорито вървеше от старото си убежище в източната част на Велка Фатра на запад. Около Коледа стигна границите на Моравия. На места беше единственият едър хищник из обширните гори, другаде пък виждаше следи на дива котка. Няколко пъти откри рис, по-често попадаше на лисичи следи, а веднъж му се мярна и вълк.
Там, където не се чувстваше съвсем безопасно, той грижливо си издирваше скривалища. Гледаше да не се приближава не само до човека, но и до друг хищник, с който трябваше да започне борба на живот или смърт. Това се отнасяше най-вече за среща с рис или вълк, защото и те се местеха от изток на запад, от по-бедните към по-богатите с храна местности.
Дебелият кожух пазеше тялото му от студа, но непокритите с козина места по главата му мръзнеха. Нежни ледени кристалчета полепваха по мустаците, миглите и носа му. Понякога студът покриваше муцуната му с ледена черупка и снегът, останал в козината при пълзенето, не се топеше, а се полепваше по кожата.
Денят не се различаваше много от нощта. Развиделяваше се късно, към пладне небосклонът се покриваше с възрозови сияния, а следобед цветът му бързо избледняваше, докато напълно се слееше в сивия мрак. После целият край потъваше в безкрайна тъмнина, в дълбока зимна нощ.
Снегът се трупаше непрекъснато. Имаше дни, когато розовият оттенък на небосвода изобщо не се появяваше и посред бял ден горите тънеха в сива тъмнина и мраз.
Гладните нощи идваха една след друга и самотният скитник трябваше да продължи през деня, докато изрови от замръзналата земя мъртва мишка или след дълги усилия успее да хване вкочанясало птиченце.
Недостигът на храна усилваше жестокостта на всички хищници. Те бягаха за плячка, криеха се от човека, преследваха животните, които, гонени от инстинкта за самосъхранение, се втурваха към
