Владимир Пазоурек
Краят на скитника
I
Кичестите корони на старите букове бяха тъй близко една до друга, че образуваха почти непрогледен свод. Дори и по пладне, когато слънцето грееше най-силно, в гората бе тъмно. От изгрев до залез навсякъде цареше неизменен полумрак. Ако някой случаен слънчев лъч пробиеше гъстата мрежа от листа и клони и докоснеше земята, той си оставаше съвсем самотен.
Тъй като в буковата гора не растяха храсталаци, дивите животни не намираха достатъчно удобни скривалища и идваха тук само нощем. Въпреки всичко тук имаше живот, някои представители на животинския свят бяха обикнали сивата тишина на стария буков лес.
От сутрин до вечер в короните бе шумно, понякога гъмжеше от пойни птици, имаше сови и различни други пернати обитатели. Соколът и ястребът живееха тук открай време. И по земята спокойствието бе само привидно — по-голямо денем, несравнимо по-малко през нощта.
Около най-високия бук нищо не помръдваше, короната щедро се разпростираше и образуваше нещо като огромен чадър. Земята, на места обрасла с мъх, най-често бе гола или тук-там покрита с опадали листа.
Внезапно повея лек ветрец, докосна листата, сякаш ги опипваше с нежните си пръсти, после прелетя към полето и отново навсякъде настъпи мъртва тишина.
Най-после долу на земята, близо до бука, нещо мръдна едва забележимо и за най-проницателното и зорко око. Животинката беше сигурна, че никой не я е видял. Знаеше, че ако бъде все така предпазлива и не показва безразсъдно присъствието си, походът за храна ще свърши тъй добре, както вчера и завчера, както всеки ден в нейния живот.
Всъщност полската мишка досега винаги избягваше навреме неприятностите и се движеше тъй, че да не привлича вниманието на враговете си.
Щом уловеше нещо със зъби, тя бързо изчезваше с него в дупката, наследена от прародителите. Ходеше за храна и денем, и нощем, спеше само по време на почивките.
Буковите жълъди започваха да зреят и беше лесно да се намери някой от вкусните, преждевременно опадали плодове. Повечето се търкаляха наблизо до мишата дупка, най-много на около два метра. Какво като не са узрели или пък са ги нападнали насекоми — мишката не се отказваше нито от едните, нито от другите.
Колко пъти се завъртя непрестанно търсещата й главичка, колко стъпчици, завои и връщания назад, докато плахото животинче стигне мястото, където лежаха жълъдите. Всеки допир до някой лист, всяко невнимателно изшумоляване предизвикваха в мишката неописуем страх.
Връщаше се и пак излизаше, бягаше зигзагообразно на всички страни и отново се приближаваше към главната диря, като търсеше със страст на колекционер дребни горски плодове. Най-сетне зорките й очи съзряха жълъд. Грабна го веднага с крачета, гризна черупчицата, но повече не се осмели и побягна с жълъда към дупката.
Измина метър, два, а от третия едва половината, когато по ствола светкавично пробягна див котарак. Дори не докосваше гладката букова кора. Разтвори острите си, извити нокти още преди да скочи. Мощното тяло на хищника, дълго заедно с опашката повече от метър, допря земята с такава лекота, каквато трудно би могло да се опише.
Мишката се уплаши, изтърва жълъда и се опита да бяга. Втурна се към дупката, но котаракът я закри с гръб. Дясната лапа стигна мишката, но тя още дишаше. Въртеше се лудо и лекичко пищеше. Това бяха звуци на ужаса, на страха от близката смърт. След две секунди мишката се разтрепера и инстинктивно се опита с бягство да спаси живота си.
Каква безнадеждност, какъв безумен опит!
Щом дребната жертва, с която почти редовно дивите котки започваха ежедневния си лов, понечи да избяга, котаракът я сграбчи в лапи. Мишката се гърчеше от болка и озлобеният хищник я удари за последен път. Всичко останало трая само миг. След мишката гората отново потъна в тишина и никой не разбра за смъртта на дребното създание.
Добре започна старият хищник, но само една-единствена мишка бе твърде малко за стомаха му. Неговият дълъг опит на диво животно, неговите инстинкти, сили и жестокост — всичко това предполагаше успешен край в борбата за храна.
Щом котаракът излезеше на лов по тъмно, всъщност той продължаваше дейността, с която бе привършил на разсъмване.
Първото, което направи, след като мишката изчезна зад зъбите му, бе да се притисне към земята. Дълго се излежаваше така, прозяваше се, като примижаваше с клепачи и близваше от време на време козината си. После разроши с възрозовата си муцунка опашката си и измъкна предните си лапи. Котаракът кроеше планове за предстоящия лов. Той беше най-силният хищник в буковата гора. Единственото, което би могло да го сломи, бе гладът, но до жестокото гладуване имаше още доста време.
Незабележимо раздвижи малките си триъгълни уши — на около десет метра от него нещо шавна. Козината му настръхна и той изпъна задните си крака, готови за скок. Гръбнакът му се изви в дъга, зелените му очи засвяткаха. След няколко секунди се изправи и тръгна равнодушен към мястото, откъдето преди малко се чу шумът.
Насочените към определена цел ловкост, смелост и безпределна изостреност на сетивата щяха да допринесат за успешния резултат от лова. Ако на това място в гората наистина имаше животно, което котаракът искаше да измами, то повече от сигурно беше, че ще успее. Ноктите, които умееше да впива дълбоко в жертвата си, придаваха на лапите му учудваща лекота, а гъвкавото тяло се хвърляше тъй бързо, че на горската мишка не й оставаше дори надежда за спасение.
Също като обитателката на дупката от най-високия бук в гората, сега в зъбите му попадна втора мишка. След нея котаракът измени основно начина си на лов. Вече не залягаше, не обмисляше планове, не се оглеждаше наоколо. Само вървеше и от време на време се затичваше из гората. С вирната опашка той вдигаше високо крака, сякаш постоянно се протягаше. Сновеше зигзагообразно между буковете, спираше се за миг и отново продължаваше да скита, като мислеше за следващата жертва.
До полунощ намери осем мишки. Всичките изчезнаха в стомаха му, където имаше място и за повече месо.
По небето се появиха звезди, месецът изпрати своята ласка към върховете на старата гора. Непрогледният мрак под короните на дърветата малко се разреди и лунната светлина проникна зад дебелата мрежа от клони и листа. Това не се хареса на котарака. Той се покатери на един бук и залегна в хлътнатината между най-близките до земята клони.
От съседното дърво се обади птица. Равнодушният котарак наостри уши, но не се помръдна. Това бе нощен хищник, току-що пробуден от сън. Последва дългото, по-силно изсвирване на млада сова.
Пернатият хищник, макар и да не беше надарен с качествата на дивата котка, бе доста предпазлив и се стараеше да не предизвиква излишен интерес у заобикалящите го животни. Както самият той диреше плячка, така можеше и да стане жертва на по-силен от него хищник. Досега совата не беше изпитвала тази сигурност в превъзходството си над останалите хищници, както дивата котка.
Съвсем безшумно крилата на совата се допираха до листата, както вълна залива вълната, потъвайки в безкрайната водна шир.
Совата не се спусна чак до земята. Хвърчеше ниско и изучаваше въздушното пространство. Когато шумът от крилата й почти заглъхна, котаракът напусна убежището си и се затича към дървото, на което преди това бе кацнала совата. След няколко секунди се озова горе в короната, недалеч от жилището на птицата, и притихнал, зачака.
След няколко минути совата се върна. По природа и тя бе предпазлива, а инстинктът й за самосъхранение я беше принудил след успешен лов да се приютява на по-безопасно място. Едва се намести в гнездото си — всъщност то не беше гнездо, а само натрупани едно върху друго клончета и листа — и котаракът се готвеше за новото си вероломство.
Ловкият акробат пазеше равновесие с помощта на опашката си, катереше се по клоните и внимаваше да допира с нокти кората на дървото колкото може по-безшумно, защото совата е птица с изключително тънък слух — усети ли нещо подозрително, веднага отлита. Горе, в короната, беше много по-светло,
